Kissing Coffins/Нежност в ковчег книга 2

[You must be registered and logged in to see this image.]

1.Кървящо сърце


Беше като последния пирон, забит в ковчега ми. Двете с Беки се бяхме настанили в тъмната ми стая, погълнати от култовия класически филм на ужасите от осемдесетте „Нежност в положен ковчег”. Решителното момиче, Джени, тийнейджърка, недохранена блондинка, носеща два размера по-малка памучна рокля, отчаяно тичаше по криволичеща каменна пътека към пусто, обитавано от духове имение. Ярки светкавици проблясваха над главата й в проливния дъжд.
Едва предната нощ Джени бе разкрила истинската самоличност на нейния годеник, когато неочаквано се бе натъкнала на скрито подземие и го бе видяла да излиза от ковчег. Смелият Владимир Ливингстън, известен английски професор, не беше обикновен смъртен, а немъртъв, кръвосмучещ вампир. Като чу смразяващите кръвта ужасени викове на Джени, Професор Ливингстън незабавно покри зъбите си с черната си перелина. Червените му очи не бяха скрити и продължително се втренчиха в нея.
- Не можеш да ме понасяш в това състояние. – казах едновременно с вампира.
Джени не побягна. Вместо това, тя си приближи към годеника си. Нейният вампир - любим ръмжеше, неохотно отстъпи в сенките и после изчезна.
Филмът събираше последователи на готическия култ и продължаваше и до днес. Зрители се тълпяха в ретро кина напълно маскирани, крещейки репликите в унисон с филма и играеха различните роли пред екрана. Въпреки че съм гледала филма много пъти вкъщи на DVD и знаех всички думи, никога не бях имала благословията да участвам в театрално представление. Беки за първи път гледаше филма. Стояхме в стаята ми, залепени за екрана, докато Джени се решаваше да се върне в имението на професора, смело да се срещне с безсмъртния й любим. Беки заби изгризаните си, лакирани в кървавочервено нокти в ръката ми, когато Джени бавно отваряше скърцащата дървена подземна врата под форма на арка. Наивното момиче леко се промъкваше по масивното спираловидното стълбище водещо към мрачното мазе на Владимир, а факли и паяжини висяха от циментираните тухлени стени. Обикновен черен ковчег стоеше в центъра на стаята, с разпръсната пръст под него. Тя се приближи предпазливо. С всички сили Джени повдигна капак на ковчега.
Цигулки остро свиреха в кулминационния момент. Джени надникна вътре. Ковчегът беше празен.
Беки ахна:
- Няма го!
Сълзи започнаха да напират в очите ми. Сякаш гледах себе си на екрана. Моят собствен любим, Александър Стърлинг, бе изчезнал внезапно преди две нощи, бързо след като аз също бях открила, че е вампир.
Джени се наклони над празния ковчег и мелодраматично се разплака, както само една истинска второкласна актриса може.
Една сълза заплашваше да се отрони от окото ми. Избърсах я с опакото на ръката си преди да ме види Беки. Натиснах „Стоп” бутона на дистанционното и екрана угасна.
- Защо го изключи? – попита Беки. Раздразненото й лице едва леко се осветяваше от няколкото поставки за свещи, които бях пръснала из стаята ми. Една сълза стичаща се по бузката й улови отражението на една от свещите. – Тъкмо идваше хубавата част.
- Гледала съм го сто пъти. – казах аз, ставайки и изваждайки DVD -то.
- Но аз не съм. – изхленчи тя. – Какво става после?
- Може да го догледаме другия път. – уверих я аз, докато слагах DVD –то настрана в шкафа ми.
- Ако Мат беше вампир – размишляваше Беки, отдавайки се на облеченото й в цвят каки ново гадже. – Щях му позволя да ме ухапе по всяко време.
Почувствах се предизвикана от невинната й забележка, но прехапах език. Не можех да споделя най - тайните си тайни, дори и с най-добрата ми приятелка.
- Наистина, не знаеш какво ще направиш. – беше всичко, което можех да кажа.
- Ще го оставя да ме ухапе. – повтори тя като факт.
- Става късно. – казах аз, включвайки лампите.
Не спах през последните две нощи, откакто Александър си замина. Очите ми бяха по-черни от синките, които си бях сложила.
- Да, трябва да се обадя на Мат преди девет. – каза тя, поглеждайки към часовника ми в стил „Кошмарът преди Коледа”. – Вие с Александър искате ли да отидем на кино утре? – попита тя, взимайки дънковото си яке от облегалката на стола пред компютъра ми.
- Ъ… не можем. – шикалкавех аз, духвайки свещите в поставките. – Може би другата седмица.
- Другата седмица? Но аз не съм го виждала от партито.
- Казах ти, Александър учи за изпити.
- Сигурна съм, че ще се справи отлично. – каза тя. – Той чете денонощно.
Разбира се, не можех да кажа на никой, дори на Беки, защо е изчезнал Александър. Дори аз не бях сигурна за причината.
Но аз не можех да приема, че него го няма. Отричах. Изчезнал – думата преобърна стомаха ми и ме задави. Само мисълта да обяснявам на родителите ми, че Александър е напуснал Дулсвил, изпълваше очите ми със сълзи. Не можех да приема истината, още по-малко да я изрека.
Не исках друга клюка да се разпространи из Дулсвил. Дори думичка да се чуе, че Александър се е преместил без предупреждение, кой знае какви прибързани заключения ще си направят клюкарите.
На този етап, исках да поддържам съществуващото положение: да запазя приличие, докато РБР – Рейвън Бюро по Разследванията – имаше още няколко дни, за да състави план.
- Ще направим двойна среща скоро. – обещах аз, докато изпращах Беки до пикапа й.
- Умирам да разбера… - каза тя, качвайки се в пикапа – Какво става с Джени?
- Ъ… Тя се опитва да открие Владимир.
Беки затвори вратата и свали прозореца.
- Ако разбера, че Мат е вампир и после той изчезне, ще го търся. – каза тя, самоуверено. – Знам, че ще направиш същото за Александър.
Тя запали двигателя и подкара към шосето.
Забележката на най-добрата ми приятелка беше като пакетче Pop Rocks, изригващо в главата ми. Защо не го си го бях помислила по-рано? Прекарах последните няколко дни, тревожейки се колко дълго щях да мога да измислям извинения за отсъствието на Александър. Сега нямаше да бъда принудена да чакам цяла вечност в Дулсвил, чудейки се дали някога ще се върне. Не трябваше да подскачам всеки път, когато звъннеше телефона, за да разбера, че е за майка ми.
Помахах на Беки, докато караше надолу по улицата.
- Права си. – казах на себе си. – Трябва да го намеря!

- Отивам при Александър. Няма да се бавя – извиках на майка ми, докато стоеше погълната от каталога Дж. Джил в хола. Електрични тръпки на ток преминаха през вените ми, тръпки, които не ме бяха разтърсвали, откакто моето готическо момче си замина.
Грабнах палтото си и изтичах до Имението, за да намеря някакви следи за местонахождението на Александър. Не можех да позволя на истинската ми любов да изчезне без пълен доклад от РБР – Нанси Дрю цялата в черно.
Въпреки че да се превърна във вампир винаги ми е било мечта, когато се изправих пред нея, не знаех какво ще направя. Александър вече бе направил това, което всички велики вампири правят – той ме бе преобразил. Копнеех за присъствието му всяка минута, през която бях будна. Жадувах за усмивката му, жадувах и допира му. Трябваше ли буквално да се превръщам в Дива на Тъмнината, за да бъда с моето гадже-вампир? Исках ли да прекарам живота си в по-голяма изолация, от тази в която вече живеех като отхвърлено готическо момиче? Както и да е, той трябваше да знае, че го обичам, независимо от това кой е или какво е.
Бях прекарала живота си като нощна птичка, бунтарка, с неизменни черни дрехи, отхвърлена в перлено - белия, еднообразен, консервативен град – Дулсвил. Безмилостно бях дразнена и нагрубявана футболния сноб Тревър Мичъл. Дулсвилците, съучениците и учителите ме зяпаха все едно бях циркова откачалка. Единственият приятел, който някога съм имала е Беки, но никога не сме споделяли еднакъв вкус за музика или мода, а характерите ни са пълни противоположности. Когато Александър Стърлинг се нанесе в Имението на хълма Бенсън, за пръв път в живота ми, почувствах, че не бях сама. Бях притегляна към него дори преди да се запознаем – виждайки го да стои на тъмното шосе, фаровете на пикапа на Беки осветяваха светлата му кожа и секси лицето му. Спираше дъха ми. После, когато ме хвана да се промъквам в Имението и го зърнах отново, почувствах нещо, което преди не бях. Знаех, че трябва да съм с него.
Не само, че беше с бледа кожа, че носеше готически кубинки като мен, но когато започнахме да се срещаме, открих, че слушаме една и съща музика – Bauhaus, Korn и Marilyn Manson. По-важно от общите вкусове беше, че споделяхме еднакви желания и мечти. Александър разбираше самотата, изолацията и какво е да си различен. От собствен опит знаеше какво да те съдят за това какъв си, как изглеждаш, че си на домашно обучение и да изразяваш себе си чрез четка за рисуване вместо чрез футболна топка.
Когато бях с него, почувствах, че съм намерила мястото, към което принадлежа. Не бях съдена, обиждана или дразнена заради това каква съм, а бях приета и дори празнувах каква съм отвътре.
Със заминаването на Александър и неизвестното му местоположение, се почувствах още по-самотна и отпреди да го срещна.
Преместих тухлата, която държеше счупения прозорец отворен и се вмъкнах в мазето на Имението. Пълната луна осветяваше огледалата покрити с бели намачкани чаршафи, небрежно скупчени картонени кутии и масичката за кафе във форма на ковчег. Сърцето ми се сви, когато видях, че кутиите с пръст ги нямаше.
Последния път, когато търсех из Имението непоканена, се надявах да открия смразяващи открития. Открих кутии с печати от Румънски митници и пръст. Открих древно фамилно дърво, включващо името на Александър, без дати на раждане – или смърт. Сега се боях от това, какво нямаше да намеря.
Горе, портретите, които бяха разположени по стените, ги нямаше. Тръгнах по коридора към кухнята, където отворих хладилника. Само остатъци от храна бяха останали. Старинни порцеланови съдове и бокали(чаша със столче) стояха в кабинетите. Забелязах незапалена свещ и кутия кибрит върху черния гранитен плот.
Скитах се из празните салони на светлината от свещта. Дъсченият дървен под скърцаше под краката ми, сякаш самотното Имение плачеше.
В хола лунната светлина проникваше през процепите на червените кадифени завеси. Мебелите отново бяха покрити с бели чаршафи. Обезкуражена се насочих към главното стълбище.
Вместо музиката на Smiths пулсираща от горния етаж, чувах само вятърът блъскащ се срещу прозорците.
Вампирското Имение вече не изпращаше прилив на вълнение през вените ми, а само самотни тръпки. Изкачих стълбите и се вмъкнах читалнята, където веднъж моят рицар на нощта ме поздрави, държейки току-що набрани маргаритки. Сега беше просто една изоставена библиотека – книгите събираха прах, нямаше читатели.
Спалнята на иконома беше още по-спартанска, с единично перфектно оправено легло, а шкафът му с дрехи, мантии и обувки, беше изпразнен.
Господарската спалня беше обзаведена с балдахиново легло с черна дантела, която беше набрана около готически колони. Загледах се в тоалетната масичка без огледало точно отпред. Малките гребени, четки и лакове за нокти с нюанси на черно, сиво и кафяво, които принадлежаха на майка му, ги нямаше.
Дори нямаше подходящ момент да се запозная с родителите на Александър. Не бях сигурна дали изобщо съществуваха.
Измъчена, спрях пред стълбите за тавана. Зачудих се как ли се е почувствал Александър, тръгвайки си толкова внезапно, след като най-сетне бе приет от много Дулсвилци.
Изкачих тясното таванско стълбище и духнах капещата свещ. Влязох в изоставената му стая, в която преди две нощи ме беше поканил. Двойният му матрак лежеше на пода, неоправен. Типично за всеки тийнейджър, вампир или не.
Стативът в ъгъла беше непокрит. Погледнах към разлятата по пода боя. Всичките му картини ги нямаше, дори и тази, на която беше нарисувал мен - мой портрет, облечена за Снежния бал, държаща тиквена кошница и Сникърс, носейки пръстен с паяк и фалшиви вампирски зъби.
Черно писмо с размерите на плик лежеше върху кърваво червена кутия с боя, стояща под статива. Поднесох парчето от писмото на лунната светлина. Беше адресирано до Александър и имаше Румънска марка. Нямаше обратен адрес и пощенската марка беше неясна. Пликът беше отворен.
Любопитството ми преобладаваше, бръкнах вътре и извадих червено писмо. С черно мастило беше написано:

Александър,
ТОЙ ИДВА!


За нещастие останалата част от писмото беше откъсната. Не знаех от кого е и какво означаваше. Чудех се каква ли жизненоважна информация съдържаше – може би топ-секретна местоположение. Беше все едно да гледаш филм без да видиш края. И кой беше той?
Отидох да прозореца и се загледах в луната – същият прозорец, за който се клюкарстваше, че призракът на баба му е бил видян. Почувствах близост с баронесата. Тя беше загубила любовта на живота си и беше оставена да пази тайната си в изолация. Зачудих дали това също нямаше да е и моята съдба.
На къде се беше насочил Александър? Връщаше се в Румъния? Щях да си купя билет за Европа, ако се наложеше. Щях да обикалям по именията от врата на врата, за да го намеря.
Зачудих се, ако Александър беше останал, какво щеше да му се случи. Ако градът откриеше самоличността му, можеше да го преследват, да го отвлекат за научни изследвания, или да го показват като главния номер в цирка. Представих си какво ще стане с мен. Може би щяха да ме разпитват от ФБР, преследвана от таблоидите, завинаги запомнена като Вампирския Хищник.
Обърнах се, за да изляза от стаята му, когато видях малка книжка, подаваща се изпод матрака му. Занесох я до таванския прозорец, за да я проуча отблизо.
Да не би Александър да е забравил паспорта си? Имаше празно място, откъдето снимката му бе отлепена. Докоснах мястото, чудейки се дали вампирът не е излязъл на снимката.
Прелистих страниците. Печати от Англия, Ирландия, Италия, Франция и САЩ.
Ако паспортът на Александър беше в моите ръце, не можеше да е отишъл в Румъния. Никой не може да напусне страната без паспорт.
Сега имах едно нещо, което преди липсваше.
Надежда.
- Намали темпото! – каза майка ми, когато нахълтах през вратата на кухнята. – Оставяш кал по целия под.
- Ще го почистя по-късно. – казах аз,набързо.
- Бих искала да поканя Александър на вечеря тази седмица. – предложи тя, настигайки ме. – Не сме го виждали от партито. Пазиш го само за себе си.
- Разбира се. – смотолевих аз. – Ще говорим по-късно. Отивам да уча.
- Да учиш? Учиш от партито. Александър ти въздейства положително. – каза тя.
Само ако знаеше майка ми, че се укривах в стаята си, чакайки имейли, обаждания и писма, които никога не пристигаха.
Били и татко гледаха баскетболен мач в хола.
- Кога ще идва Александър? – попита Били, когато минах.
Какво можех да му кажа? Може би никога?
Бързо реших:
- За сега не. Не искам да му показвам този маниер на поведение. Може да поиска да започне да играе голф.
- Мисля, че откри един истински ангел пазител. – каза ми татко.
- Благодаря, тате. – казах аз, спирайки се за момент, мислейки си за семейните пикници, празници и ваканции, които аз и Александър нямаше да можем да споделим. – Моля, не ме безпокойте. – наредих аз, насочвайки се към прилепната ми пещера.
- Възможно ли е наистина да пише домашни? – Били попита татко, изненадан.
- Пиша доклад. – извиках аз. – За вампири.
- Сигурен съм ще получиш отличен. – отговори татко.


Заключих се в стаята ми и трескаво потърсих в интернет за информация за свърталища на вампири, където Александър може да е. Ню Орлиънс? Ню Йорк? Шестте месеца без слънчева светлина на Северния Полюс? Дали вампир щеше да иска да се скрие сред смъртното население или да се изолира със собствения си вид?
Обезсърчена, лежах на леглото с обувките и зяпах полиците с романите на Брам Стокър, филмовите плакати на The Lost Boys и Dracula 2000 и горната частта на тоалетната ми масичка, украсена с фигурки на прилепчета. Но нищо не ми даде прозрението, къде може да е отишъл.
Протегнах се да изключа лампата ми в стил Едуард ножиците, когато забелязах на нощното си шкафче предметът, който ме въвлече в тази бъркотия: пудриерата на Руби!
Защо не се бях сетила за нея? На партито, Джеймсън я беше поканил на среща.
Никой не може да устои на Руби – дори и вампир.


2. Силата на цветята


На следващата сутрин изтичах напълно задушаваща се до Армстронг Травъл, пристигайки преди агенцията да е отворила. Чух ключове да дрънчат и токчета да тракат зад мен. Беше Джанис Армстронг, собственичката.
- Къде е Руби? – попитах, задъхано.
- Във вторник е на работа следобеда. – отговори тя, отваряйки вратата.
- Следобедът? – изстенах аз.
- Между другото – каза тя приближавайки се – знаеш ли нещо за иконома на Александър?
- Зловещият човек? – попитах аз – Имам предвид, Джеймсън?
- Предполагаше се, че имат среща. – призна тя, пускайки лампите в офиса и нагласяйки термостата.
- Как беше? – попитах, наивно.
Джанис остави чантата си върху чекмеджето й, обърната към компютъра й, и погледна към мен.
- Не знаеш ли още? Не се появил. – каза тя. – И с удивително красив човек като Руби, късметлия е, че дори е погледнала в неговата посока!
- Казал ли е защо не е отишъл? – притиснах аз.
- Не. Мислех, че Александър ти е казал. – каза тя.
- Не точно.
Тя поклати глава.
- Знаеш, че е трудно да се намери свестен мъж. Но ти имаш Александър.
Прехапах черната си устна.
- Хей, не закъсняваш ли за училище? – попита тя, гледайки към часовника Армстронг Травъл.
- Винаги закъснявам! Джанис, може ли да ми дадеш адреса на Руби?
- Защо не се отбиеш към края на деня?
- Просто си е забравила пудриерата.
- Може да я оставиш тук. – предложи Джанис.
Входната врата се отвори и влезе Руби.
Представях си измъчена жена с джинси, държаща цигара и бира, но дори и зарязана, Руби беше изискана. Беше се гримирала и носеше бял пуловер съчетан с тесни бели панталони.
- Подрани днес. – каза Джанис.
- Трябва да наваксвам доста. – отговори Руби с въздишка. – Какво правиш тук? – попита тя, изненадана да ме види.
- Имам нещо твое.
- Ако си тук от името на Джеймсън – каза тя – можеш да му кажеш, че съжалявам, че съм отменила срещата.
- Ти? Но той – започнах аз.
Руби се настани на бюрото си и се обърна към компютъра си, случайно събаряйки чашата й с химикали.
- По дяволите! – извика тя, раздвижена, опитвайки се да улови химикалите, докато падаха на пода.
Джанис и аз се спуснахме да й помогнем да ги събере.
- Това никога преди не ми се бе случвало! – каза Руби ядосано. – Сега всички ще разберат.
- Аз постоянно събарям неща. – успокоих я аз.
- Не, тя има предвид за Джеймсън. – прошепна ми Джанис. И мен са ме зарязвали няколко пъти преди да срещна моя Джо. Но трябва да призная, че съм изненадана от иконома. Беше двойно по-грубо, след като отидохме на партито да подкрепим семейство Стърлинг. – Джанис ме погледна все едно отсъствието на Джеймсън бе по моя вина. – Аз също се чувствам зарязана.
- Не е най-важното. – каза Руби. - Във всеки случай, той е по-…как да кажа, ексцентричен от мен.
- Той е глупак. – каза Джанис.
- Това наистина ме изненада. Беше такъв джентълмен. – оплака се Руби. – И този акцент. Предполагам, че с това ме плени.
- Той също те харесва. – каза аз. – Само че...
И двете жени погледнаха към мен, сякаш щях да разкрия национална тайна.
- Само че какво? – попита Джанис.
- Само че… трябваше да се обади.
- Адски си права! Надявам се, че на никого не си казала за това. – каза Руби, загрижено. – В малък град като този, това може да съсипе репутацията ми.
- Трябва да знаеш нещо, Рейвън. – полюбопитства Джанис.
- Да, Александър споменал ли е нещо? – попита Руби.
Трябваше да утеша бившата си шефка. Преди всичко, аз бях тази, която бе причината Джеймсън да зареже срещата им. Не можех да позволя на Руби да го приеме навътре.
- Причината да не дойде няма нищо общо с теб. – казах аз, увъртайки.
- Обзалагам се, че си има гадже. – размишляваше Руби. – Четох в Космо...
- Разбира се, че няма! – извиках аз със смях. – Но трябва да узная нещо. Джеймсън планирал ли е пътуване?
- Знаеш ли нещо, което аз не знам?
- Да е купувал самолетни билети? Или да е идвал за пътни карти? – подметнах аз.
- Какво не ни казваш?
Руби и Джанис ме гледаха строго. Нямаше да им кажа истината – че Александър не се е отразил в огледалото на пудриерата й.
Пудриерата на Руби! Почти бях забравила.
Започнах да ровя из чантата си, когато мъж облечен с памучена военна униформа и червено поло влезе в офиса с голям букет. Разсеяна, оставих пудриерата и затворих чантата си.
- Руби Уайт? – попита той.
- Аз съм Руби. – каза тя, махайки с ръка, все едно току-що е спечели на бинго.
Той подаде на Руби букет с бели рози. Тя се изчерви като взимаше цветята.
Цветя за Руби? Можеха да бъдат изпратени от ухажор в Дулсвил.
- Какво пише на картичката? – попита Джанис нетърпеливо. – Чудя се дали не са от Кайл - голф професионалиста.
- Съжалявам, че тези трябва да те поздравят вместо мен. – прочете Руби. Гледаше с удивление. – „С уважение, Джеймсън”.
- Джеймсън? – попитах аз, с внезапно ококорени очи.
- Колко мило! – каза Джанис, наливайки стъклена ваза от охладителя за вода. – Все ти повтарях, че е чудесен.
- Може ли да повярваш? – зачуди се Руби на глас, държейки близо букета.
- Какво друго пише? – попитах аз.
- Това не е ли достатъчно? – каза Джанис, вдишвайки аромата и поставяйки цветята във вазата. – Красиви са!
- Няма ли информация от къде е направена поръчката? – заинтересувах се аз.
Руби поклати глава, разсеяно.
- Но трябва да има – смънках аз. Погледнах през прозореца и видях доставчика да влиза в бял микробус с надпис СИЛАТА НА ЦВЕТЯТА изписана с маргаритки.
Изхвърчах през врата, докато колата се приготви да тръгва.
- Чакайте! – извиках аз, трудно тичаща с кубинките ми. – Забравихте нещо!
Но беше прекалено късно. Микробусът изчезна зад ъгъла.
Задъхана и обезсърчена, се върнах в туристическата агенция. Отварях врата, докато забелязах парче хартия на прага. Беше поръчка за доставка от Силата на цветята. Трябва да е паднала от микробуса. Бързо я грабнах, внимателно изучавайки документа за някаква жизненоважна информация. Адресът на туристическата агенция беше пълно написан. Но адресът на изпращача не беше попълнен. Нямаше име. Нито имейл. Нищо.
Тогава, скрит в десния ъгъл, забелязах десет цифрен номер.
- Може да използвам телефона ти, Руби? – попитах аз, изтичвайки вътре. – Само за минутка.
- Разбира се. – каза тя, подреждайки розите. В този момент можех да се обаждам в Африка и на нея нямаше да й пука. Телефонният код ми стори странно познат. Напрегнах мозъка си. Беше на град на няколко стотин мили, където живееше леля ми Либи.
Набрах го. Гласът на Александър ли щеше да ме поздрави? Звънеше. Или Зловещия човек? Звънеше. Или никой нямаше да вдигне? Звънеше.
Благодаря, че се обадихте в Клубът Ковчег. – отговори глас като на зомби. – Нашите работни часове са от нощни от залез до изгрев. Оставете съобщение – ако се осмелите!
Оставих телефона да се изплъзне от ръката ми. Руби все още аранжираше цветята си.
- Мили боже! – прошепнах аз. – Клубът Ковчег!




3. Окончателно заминаване


В училище сега се радвах на новопридобита популярност. Не беше като да съм станала някаква знаменитост, но съученици, които никога преди не бяха поглеждали в моята посока, сега ме поздравяваха с "Какво става, Рейвън?"
Но освен, че ме поздравяваха, нищо не се беше променило. Никой освен Мат и Беки не ме канеше да обядваме заедно, не ми предлагаше да ме закара вкъщи, не ме молеше да се присъединя към групата му за учене. Нито един съученик не ми изпращаше тайно бележки или пък дори си правеше труда да подели с мен пакетче дъвки. За щастие, бях твърде разсеяна, за да оценя това издигане на статута си и изкарах един отвратително дълъг следобяд в библиотеката търсейки в интернет информация за Клуб Ковчег.


- Искам да посетя леля Либи. - казах на родителите си още същата вечер по време на вечеря.
- Леля Либи ли? - попита ме баща ми. - Не сме я виждали от векове.
- Знам. Точно затова. Излизаме в пролетна ваканция от сряда. Бих искала да тръгна утре следобед.
- Не мога да си представя, че би искала да си далеч от Александър и за минута, а какво остава за няколко дни. - каза и майка ми.
- Разбира се, че направо ще умра, ако съм далеч от Александър. - възкликнах и завъртях очи. Чуствах как семейството ми изпитателно ме гледа очаквайки допълнително обяснение. - Но той ще бъде зает с изпитите си от домашното обучение. Така че си помислих, че мога да се възползвам от възможността да видя леля Либи.
Родителите ми се спогледаха.
- Сигурна ли си, че не отиваш там, за да посетиш концерта на Wicked Wiccas?
- Татко! Те се разделиха преди пет години.
- Ами, Либи не е най-добрият модел за подражание. - отбеляза баща ми. - А и кой знае с какъв невротичен тип се е забъркала тя този път.
- Татко, вие с нея си приличате повече отколкото си мислиш. Ти просто вече не караш някакъв си хипи автомобил.
- Спомням си посещенията при леля ми, когато бях тийнейджър. - каза майка ми. - Тя ме заведе да гледам Коса.
- Виждаш ли – имам нужда от такива запомнящи се тийнейджърски преживявания, които да офомят живота ми.
- Либи има същият проблем с приобщаването като, Рейвън. - призна тя. – Може да се окаже полезно и за нея.
- Е, добре. - каза с нежелание баща ми. - Ще й се обадя довечера. Но ако все още практикува вуду няма да ходиш.


След вечеря се срещнахме с Беки при люлките в парка Евънс.
- Трябва да говоря с теб спешно. - започнах аз.
- Аз също! Животът е толкова страхотен. Можеш ли да повярваш, че и двете имаме гаджета?
Дори и Александър да не беше вампир идеята и двете да имаме гаждета все още си бе доста нерална. И двете бяхме социални аутсайдери от толкова много години, че ни беше непривично да бъдем приемани от други хора освен от самите нас.
- Имам нужда да дойдеш с мен на едно кратко пътешествие. - казах и аз.
- Пътешествие?
- Ще посетя леля си Либи и имам нужда да дойдеш с мен! - възкликнах развълнувано.
- Тази събота и неделя ли? Трябва да попитам.
- Не, заминавам утре следобед.
- Мат ме помоли да гледам играта му по футбол след училище.
- Но вие едва започнахте да се виждате! - изпротестирах аз.
- Мислех, че ще се радваш за мен. Освен това щях да те помоля да дойдеш и ти.
Мисълта да гледам футболен мач ме караше да искам да вия, но щастието на Беки ме накара да осъзная, че съм егоистка.
- Радвам се за теб, но...
- Не можеш ли да отидеш друг път? - помоли се тя. - Имаме цялата пролетна ваканция, за да излизаме с Мат и Александър.
Нямаше смисъл да споря. Така както Беки щеше да отиде да гледа играта на Мат утре, така и аз щях да отида да търся Александър. Никакви молби нямаше да променят намеренията ни. Сега когато Мат беше изоставил най-добрия си приятел – Тревър, моята Немезида и трънчето в петата ми още от детската градина - той щеше да прекарва с Беки всяка секунда. Ревнувах, че Беки имаше гадже, което не бе изчезнало в нощта.
- Защо това пътуване е толкова важно? - попита ме тя.
- Строго секретно е.
- Какво е строго секретно? - появявайки се зад нас попита Мат.
- Какво правиш тук? - зачудих се аз сепнато. - Това е частна среща.
- Беки и аз отиваме до Ace's Arcade. Тя ми каза да се срещнем тук.
Бе достатъчно тежко, че загубих Александър заради подземния свят, но когато се нуждаех най-много от най-добрата си приятелка, я губех заради триизмерен пинбол (Pinball).
- Трябва да вървя. – казах, обръщайки се.
- И каква е строго секретната ти новина? - попита Мат. - Ще бъде страхотно поне веднъж да чуя нещо различно от лъжливите истории на Тревър.
Загледах се в щастливата двойкка – най-новото попадение на Купидон.
- Тревър беше прав. Стърлинг наистина са вампири. - импулсивно казах аз.
Изгледаха ме сякаш бях полудяла. След това избухнаха в смях. Аз също се засмях и после се отдалечих.


Куфара ми беше пълен с черни одежди несигурна за какво точно се приготвях. За по сигурно сложих скилидка чесън в купа с капак, пудриерата на Руби и спрей да самозащита.
За да си успокоя нервите аз отворих моя Оливия Оуткаст дневник и съставих списък с позитивните неща за това да излизаш с вампир:
1. Ще остане завинаги.
2. Винаги може да лети без пари.
3. Ще спестя стотици долари от сватбени снимки.
4. Никакви огледала.
5. Никога няма да има дъх на чесън.
Затворих дневника. Оставаше ми да опаковам само още едно нещо.


Отворих вратата на стаята на брат ми. Били тракаше по клавиатурата с кльощавите си пръсти.
- Какво искаш? - сопна се, когато се промуших през вратата.
- Какво? Не е какво искам аз, а по-скоро какво ще ти дам. Днес след училище взех това от Софтуерен Град(Software City). Казаха ми, че е най-новата.
Показах му Wrestling Maniacs 3 (Маниаци на борби 3).
- Да не си я откраднала?
- Разбира се, че не – може да съм странна, но не съм крадла!
Посегна се към играта, а аз я задържах далеч от него.
- Но ще имам нужда от едно нещо в замяна.
Той завъртя очи.
- Знаех си!
- Нещо много дребничко.
- Отговорите на някой тест? - налучкваше той.
- Не и този път.
- Имаш нужда от извинителна бележка?
- Не още.
- Тогава какво?
- Имам нужда от фалшива карта за самоличност. - прошепнах аз.
- Леля Либи няма да те води в бар, нали!
- Разбира се, че не. Само за идентифициране е, тъй като няма да получа шофьорската си книжка още няколко месеца.
- Тогава използвай училищната си карта.
- Необходимо ми е да бъда на осемнадесет! - започнах да повишавам тон. След това си поех дълбоко дъх. - Там ще има изложение на книгата и трябва да бъда на осемнадесет, за да мога да отида.
- Както кажеш! Мама и татко ще те убият! Твърде си млада, за да пиеш.
- Няма да пия. Просто искам да изляза.
- Какво би казал Александър ако разбере, че си скитала без него?
- Надявам се да го срещна там. - прошепнах аз.
- Знаех си! Не би могло да ти пука по-малко за любимата ми леля Либи. - каза той с момичешки глас.
- Много те моля? - замолих се аз, люлеейки играта пред компютърно вманиачените му очи.
- Ами…
- Ще го направиш ли?
- Не, но познавам някой, който ще го направи.


За първи път изобщо изпратих брат ми до училище – Средно училище Дулсвил. Червената тухлена сграда, предната поляна и площадка за игра изненадващо ми изглеждаха по-малки отколкото когато аз ги посещавах преди няколко години.
- Обикновено изпусках часове и се криех ето там. - казах аз сочейки към малък спортен навес.
- Знам. - отговори ми той. – ‘Рейвън беше тук’ е надраскано навсякъде по стената.
- Предполагам, че съм пропуснала много повече отколкото си мислех. - хилейки се му казах аз.
Почуствах се като извисяващ се готически гигант, докато вървяхме през предната поляна сред момиченца играещи на играта „облечи ме” и с тетрадки с картинки от детското „Ягодова торта” и момченца с претъпкани раници с картинки от покемон.
Предполагах, че ще се срещнем с корумпиран учител, но вместо това бяхме поздравени от единадесет годишен червенокос вундеркинд на име Хенри.


- За какво ти е необходима фалшива карта за самоличност? - попита той. - За да влезеш в Chuck E. Cheese's(* верига пицарии с САЩ, Канада, Чили и Гватемала) след вечерния час?
Приятелчето на момчето Били вдигна поглед към мен, сякаш никога не беше виждал момиче отблизо.
- Можеш после да зяпаш снимката ми. - пошегувах се аз.
- Последвайте ме. - каза той.
В коридора срещнахме госпожа Ханли, учителката ми по математика от шести клас.
- Рейвън Мадисън! Толкова си пораснала!
Можех да позная, че тя беше очаквала да свърша в поправително училише или да бъда изпратена в някакъв пансион. Загледа се в брат ми и очевидно се чудеше как две токова различни същества могат да произлизат от една и съща ДНК.
- Никога не съм знаела, че Били ти е брат," призна тя.
- Знам. - прошепнах аз. - Аз също съм изненадана.
- Е, някои неща не са се променили. - каза тя и се отдалечи. Но продължи да се обръща след нас сякаш бе видяла призрак. Знаех кой ще е обекта на днешните клюки около микровълновата в учителската стая.
Спряхме се пред шкафчето на Хенри, единственото със заключалка с комбинация, която беше закачена на механизъм за отваряне на гаражни врати. Хенри набра по заключващия механизъм и ключалката се отвори. Компютърни игри, електроника и помагала по програмиране бяха подредени в редица както в миниатюрен компютърен магазин.
Извади дигитален фотоапарат скрит под един рафт.
- Да вървим.
Последвах ги зад ъгъла към компютърната зала. Но тя бе заключена. Сърцето ми замря.
- Това не може да е истина! Счупи прозореца ако трябва. - казах аз полу на шега.
И двамата вманиачени по компютрите ме погледнаха сякаш аз бях странната.
Хенри заровичка в задния джоб на панталоните си и извади захабен, кафяв на цвят, кожен протфейл. Отвори го и извади кредитна карта. Пъхна картата във вратата, раздвижи я, след миг вратата се открехна.
- Харесва ми стила ти. - усмихнато му казах аз.


Двадесет минутти по-късно се взирах в една осемнадесет годишната Рейвън.
- Изглеждам добре за възрастта си. - казах аз с намигване и се отправих към вкъщи.

4. Хипстървил



- Мамо, не отивам в Сибир. Ще се върна след два дни. – Седяхме на спирката Грейхаунд в Дулсвил, извън салона за сладолед на Шърли. Тя се опитваше да ме задуши с целувки, когато спирачката на автобуса изскърца пред още няколко млади Дулсвилци излизащи по-рано в пролетна ваканция.
Докато тръгваше автобуса, и аз махах за довиждане през прозореца ми на задните седалки, почувствах силна болка в стомаха ми. Това щеше да е първото ми самостоятелно пътуване извън Дулсвил. Дори се зачудих дали щях да се завърна.

Седях със затворени очи и си мислех какво ли ще е да се превърна във вампирката на Александър.
Представях си Александър да ме чака на спирката в Хипстървил, стоящ под дъжда, облечен в тесни черни джинси и светеща в тъмното блуза на Скелета Джак, с букет черни рози в ръка. След като ме види, бледото му лице щеше да се зачерви с достатъчно розово, за да го направи да изглежда жив. Ще поеме ръката ми, ще се наклони и дълго ще ме целува. Ще ме отведе в възстановената му изискана катафалка, украсена с нарисувани паяци и паяжини, а музиката на Слипнот (Slipknot) да пулсира от говорителите.
Ще паркираме пред изоставен замък и ще изкачим скърцащите спираловидни стълби, които водят към необитавана кула. Старинните стени на замъка ще са очертани с черни дантели и разпръснати листенца от рози по грубият дървен под. Милиони свещи ще блещукат из стаята, тесни средновековни прозорци едва пропускащи лунната светлина.
- Не можех издържам повече далеч от теб. – щеше да каже Александър. Щеше да се наклони към мен и да захапе врата ми. Щях да почувствам лек натиск върху плътта си. Щях да съм замаяна, но да се чувствам по-жива от преди – главата ми ще увисне назад, а тялото ми ще се отпусне в ръцете му. Сърцето ми щеше да пулсира силно, сякаш бие за двама ни. С ъгълчето на окото ми, щях да мога да видя Александър гордо да вдига глава.
Нежно щеше да ме постави на пода. Щях да се чувствам замаяна и да залитам, държейки червено-изцапания ми врат, докато кръвта бавно се стича по ръката ми.
Щях да мога да опипам два остри зъба с върха на езика си.
Той щеше да отвори прозорец на кулата, за да разбули спящия град. Ще съм способна да виждам неща, които преди не съм, като усмихващи се призраци, блуждаещи над къщите.
Александър щеше да ме хване за ръка и щяхме да полетим в нощта, над искрящите светлини на града и под блещукащите звезди, като два готически ангела.
Звукът на биещи камбани ме прекъсна. Дрънченето на камбаните не приветстваше пристигането ми в Подземния свят или по-скоро железопътен работник, предупреждаващ за приближаващият влак, каквото и да бе явно сигнализираше за края на свръх-действителната ми фонтазия. Автобусът спря пред железопътната линия. Малко дете от другата страна замаха развълнувано, когато черната машина наближи.
- Чъг-а-чъг-а- чу-чу! – извика то. – Искам да съм кондуктор. – обяви то на майка си.
Аз също се загледах, когато кондукторът развя синята си шапка, докато влакът ни отмина. Няколко вагона профучаха пред нас, редица разнебитени, покрити с графити товарни вагони преминаха пред очите ни. Като малкото дете срещу мен, което мечтаеше за бляскавия живот на кондуктор – прекалено наивно, за да осъзнае недостатъците на работата, изолацията, дългите часове и ниската заплата – и аз се зачудих дали мечтата ми да стана вампир е по-романтична от реалното.
Навлизах в свят на непознатото, знаейки само едно нещо: трябваше да намеря Александър.

На официалната приветстваща табела за града на леля Либи би трябвало да пише „ Добре дошли в Хипстървил – жителите трябва да проверят всички голф панталони в границите на града”. Малкият град беше разностилен от заведения, магазини втора ръка в явно в крак с модата, комерсиални кина, където всички видове готини хора преобладаваха – хипита, художници, готици и модни откачалки. Всеки вид беше приет тук. Можех да разбера защо Александър и Джеймсън вероятно са избягали в този особен град. Беше в близко съседство с Дулсвил и можеха лесно да се слеят в смесицата от разнородни жители.
Само можех да си представя какъв би могъл да бъде животът ми, ако бях израстнала в град, където бях по-приета, отколкото отлъчена. Можеше да съм на предния списък за нощните партита в обитавани от духове къщи, да ме коронясат за Царица на Хелоуин и получавам пълни шестици в часовете по История на надгробните камъни.
През шейсетте татко и леля Либи са били хипита. Тя се бе преместила в Хипстървил, специализираше актьорско майсторство в университета, а сега работеше като сервитьорка във вегетариански ресторант, за да подпомага актьорството си. Винаги участваше в новаторски пиеси или представяше картини в някой директорски гараж. Когато бях на единадесет, семейството ми я гледа на сцената, сякаш с дни, облечена като гигантско грахово зърно, говорейки несвързани изречения за това как пораства.
- Толкова си пораснала! – възкликна тя, излизайки от колата й и дарявайки ме с голяма прегръдка. – Но се обличаш по същия начин. Надявах се на това.
Леля Либи имаше младежко лице, украсено с лилави сенки и розово червило. Носеше червени висящи кристални обици под кестенявата си коса, небесно синя рокля, която се връзва зад врата, с наниз от бели мъниста и бежови сандали Nairobi.
Топлината се разля върху мен. Въпреки да имахме различни вкусове, незабавно бяхме свързани като сестри, говорейки си за мода, музика и филми.
- Нежност в ковчези? – попита тя, когато й казах какво гледах наскоро. – Това е като The Rocky Horror Picture Show. Спомням си, когато ходих на среднощното представление и танцувах в пътеките. „Нека времето отново се изкриви”. – запя леля Либи като минувачите ни гледаха странно.
- Нежност в ковчези не е мюзикъл. – прекъснах я аз преди леля да получи призовка за нарушаване на мира.
- А това не е ли жалко. Е, има едно страхотно място, където да те заведа. – каза възторжено тя и ме поведе през улицата към Готини Готици.
- Уоу! – изкрещях аз, сочейки чифт черни оригинални кожени кубинки и скъсан черен мрежест пуловер. – Виждала съм този магазин само в интернет.
Бях в готическия рай, и беше красиво! Чудесни Wiccas тениски, Hello Batty комикси и фалшиви татуировки.
Служителка с много обици, тъмно лилаво-червена коса, черни шорти върху черни гамаши, три инчова Мери Джейн и сива служебна риза, на която беше написано „Боб” се приближи към мен. Изглеждаше по начин, който в Дулсвил може да се види само по сателитната телевизия. И вместо обичайния опит да бъда игнорирана или да ме гледат като потенциален крадец, тя ме поздрави все едно бях кино звезда в бутик в Бевърли Хилс.
- Мога ли да помогна? Имаме тонове стоки.
Нетърпеливо я последвах из магазина, от закачалка на закачалка, докато не се изтощих от готически дрехи.
- Питай, ако имаш нужда от нещо. – каза тя.
Ръцете ми бяха изпълнени с мрежести чорапи, черни ботуши до коляното и чанта Оливия Ауткаст.
Либи ми показваше черна тениска, на която пишеше „Ухапан от вампир”.
Почувствах болка в сърцето си и буца заседна в гърлото ми.
- Ще ти я купя. – настоя тя и се насочи към касата.
Обикновено щях да изкрещя с наслада при вида на тениска като тази. Но сега ми напомни, че Александър беше изчезнал.
- Не си длъжна.
- Разбира се, че съм. Аз съм ти леля. Ще вземем това. – каза тя, подавайки тениската и кредитната си карта.
Поех готическите си вещи. Всичко ми напомняше за Александър.
- Ще върна тези. – казах аз. Но тогава си помислих колко секси ще изглеждам в кубинките и черните мрежени чорапи, ако го намеря отново.
- Ще вземем и тези. – каза леля ми, гледайки през мен и подаде на служителя стоките.

Леля Либи живееше на градска улица с дървета, с редица малки апартаменти от 1940г. – ярък контраст с моята съвременна еснафска къща и квартал в Дулсвил. Едностайният й апартамент беше малък, но уютен, с бохемско усещане – пъстри килими, възглавници, плетени столове, а лавандулови сушени листа изпълваха стаята с аромат. Италиански маски, украсяваха стените и китайски фенери висяха от тавана.
- Може да си починеш тук. – каза леля Либи, сочейки канапе от мек плат с индийски десен в хола.
- Благодаря! – казах аз, развълнувана от новите ми придобивки. – Оценявам това, е ми позволи да те посетя.
- Толкова съм щастлива, че дойде! – отговори тя.
Поставих куфара си до канапето и погледнах часовника Pink Floyd, висящ над старинната „само за гледане” камина, която беше напълнила с незапалени свещи. Имах само няколко часа до залез.
Либи ме почерпи със сок от моркови, докато разопаковах.
- Сигурно си гладна. – извика тя от малката си художествено декорирана кухня. – Искаш ли авокадо?
- Може. – казах аз, тръшвайки се на изключителната жълта маса за хранене със салфетник с орнаменти и клатещ се крак. – Обзалагам се, че имаш среща довечера. – намекнах аз, докато тя пълнеше сандвича ми с кълнове. – Но няма нищо. Мога да се грижа за себе си.
- Баща ти не ти ли каза? Предполагам, че е искал да е изненада.
- Какво да ми каже? – попитах аз, гледайки Либи подаваща ми ВИП пропуски за Клуб Ковчег.
- Имам представление довечера.
Представление? Не пропътувах целия път до Хипстървил, за да прекарам три часа, стоейки в гараж.
- На центъра е. – каза гордо тя. – Изнасяме лично представление довечера за по-старите граждани на града, затова съжалявам, че ще си единствената без побеляла коса. Но знам, че ще ти хареса. – Тя грабна плик висящ на хладилника й прикрепен с дъга-магнит.
Отвори плика, извади билет и ми го представи.

ЛЮБИТЕЛСКАТА ФОРМАЦИЯ ВИ ПРЕДСТАВЯ
Дракула

Любителската формация играяше в бивше начално училище. Съблекалнята на актрисите беше класна стая, която миришеше на гума и големите прозорци бяха покрити с плътни щори. Огледала заместваха черната дъска и дълга тоалетна масичка с гримове, цветя и поздравителни картички на мястото на учителското бюро.
Докато леля Либи се гримираше и се въртеше неспокойно в бялата си викторианска рокля, аз завъртях един забравен глобус в ъгъла, и като позволих лакирания ми в черно нокът да се спре на Румъния.
Разбира се при други обстоятелства с удоволствие бих гледала представление за Дракула. Щях да излизам всяка вечер, особено за да видя леля ми като естествено стара, но съм сигурна, че ще е убедителна като Луси. Щях да си запазя места на първия ред. Но защо да искам да видя фалшив Дракула, когато можех да видя истински, пиещ Блъди Мери надолу по улицата в Клуб Ковчег?
Ръководителя на сцената извика от коридора:
- Пет минути.
Прегърнах Либи и й казах да счупи крак. Надявах се да не забележи празното ми място по време на представлението, но не можех да притеснявам за това, докато бързах по пътеката до изхода на театъра.
Избутах възрастен разпоредител, който приличаше на зомби.
- На къде е Клуб Ковчег?
Някои хора прекарват целия си живот в търсене на сродната си душа. Аз имах само час и половина, за да намеря своята.


5. Клубът „Ковчег”


Когато завих зад ъгъла пред очите ми се откри гледка, невиждана досега. Повече от дузина млади готик персони, подредени на опашката. Имаха коси, които стърчаха навсякъде, боядисани в черно и бяло, както и дълги до пода лилави кичури. Бухлати шапки, черни ботуши, които стигаха до коленете им, както и типичното облекло – рокля на Мортиша (семейство Адамс). Устните им, бузите им, езиците и дори челата им бяха продупчени, а от тях стърчаха малки гвоздейчета или верижки. Татуировки на прилепи, както и сектантски дизайни покривана крайниците, гърдите и гърбовете им, а в повечето случаи – цялата им кожа.
Над опашката от готически хора, на стената от черни тухли имаше два подпрени ковчега, поръбени в червен неон.
Нетърпеливостта ми, най – големият ми добродетел, ме накара да се намърдам пред едно момиче, което връзваше връзките на корсета на средновековната си рокля.
Едно пълно копие на Мерилин Менсън, застанало пред мен се обърна назад.
- Оттук ли си?
- Не мисля, че някой от нас би могъл да е оттук, ако знаеш какво имам предвид, - придадох си важен вид.
- Аз съм Примус, - каза ми той, протягайки ръка. Ноктите му бяха по – дълги от моите.
- Рейвън, - отвърнах аз.
- А аз съм Пойзън (отрова). – намеси се едно момиче в тясна рокля на черни и червени райета и веднага се здрависа с Примус.
Тълпата продължи да пъпли напред. Примус и Пойзън показаха паспортите си и изчезнаха вътре.
Един гигантски бодигард в тениска на „Носферату” ми прегради пътя, заставайки пред черната дървена врата във формата на ковчег.
Гордо и самоуверено показах личната си карта. Но когато пазачът, който приличаше на дявол от отвъдното, я пое и започна да я изучава, увереността ми се изпари, а сърцето ми сякаш се качи в гърлото ми.
- Изглежда все едно е била правена вчера.
- Е, не е. – отвърнах аз с подигравателна усмивка. – Всъщност, правена е днес.
Бодигардът се усмихна леко, а после се разсмя.
- Не съм те виждал тук преди.
- Не ме ли помниш от последния път? Бях момичето в черно.
Той отново се разсмя. Удари печат във формата на прилеп на ръката ми и уви мъхнеста лентичка около лявата ми ръка.
- Сама ли си тук? – попита ме.
- Надявам се да срещна един приятел. По – голям от мен, плешив, със сива мантия. Беше тук в последно време. Да си го виждал?
Бодигардът сви рамене.
- Помня само момичетата. – каза ми той с усмивка. – Но, ако не се появи, смяната ми свършва при изгрев слънце. – добави, като ме пропусна да мина и отвори вратата – ковчег.
Пристъпих напред и влязох в тъмна, претъпкана и одимена зала, която приличаше на Подземен свят. Трябваше да почакам малко, за да могат очите ми да се приспособят към светлината.
Прозрачни, до бели слоеве мъгла витаеха подобно на призраци над главите на купонджиите. Циментовите стени бяха боядисани в черно, но имаше и неонови ковчези, които постоянно мигаха. Бледи манекени с огромни крила на прилепи висяха от тавана, някои почти облепени в кожа, а други – във Викториански костюми или средновековни рокли. Вратите на тоалетните бяха във формата на гигантски надгробни плочи. На едната пишеше „ЧУДОВИЩА”, а на другата – „ГУЛИ” ( зомбита). Отдолу имаше знак, на който бе изобразен счупен часовник и пишеше: „Никакъв чесън!”. Един вампир - купонджия можеше да си купи абсолютно всичко – от изкуствени зъби до инструкции за употреба на картите „Таро” и татуировки. Стълбище, извито във формата на спирала водеше до балкон, който се извисяваше над главите ни. Хората в клуба, с амулети пълни с кръв и висящи от вратовете им и фалшиви вампирски зъби, изглеждаха просто смесица от безобидни и отхвърлени от обществото персони, запалени по „готик” стила. Но ако трябваше да заложа живота си къде можех да намеря истински вампири в тази част на света, то поне някои от тях трябваше да са тук, където можеха да бъдат скрити измежду тълпата. Размазващата музика на Nightshade гърмеше през тонколоните. Можех да почувствам погледите, приковани в мен, докато минавах. За разлика от тези в гимназията или най – добрия квартал на Дулсвил ( в който се носеше главно „Прада”), и които се налагаше буквално да изтърпявам, този път се почувствах уверена в себе си, заради една единствена причина – те ме харесваха и преценяваха. Готическите хора, готини, секси, дори и зубърите ме оглеждаха сякаш бях „тъмната” Парис Хилтън, вървейки с манекенска походка на известно ревю. Дори и момичета, с раздърпани тениски, на които се четеше надписът „Грях” или пък демонстрирайки плоските си кореми, покрити в пиърсинг, ме гледаха злобно, пазейки своята територия, сякаш бяха застрашени от всяко друго момиче с черни сенки и впита рокля. Увивах гарваново черната си коса около пръста си нервно, внимавайки кого гледам. Дали те наистина бяха вампири, които подушваха миризмата на смъртна? Или просто търсеха още едно чудовище, което да се присъедини към специалния им клуб?
Проправих си път до бара, където барманът, с дълга коса, черни сенки за очи и черно червило, наливаше червен ликьор в чаша за мартини.
- Какво мога да ти предложа? = попита той. – „Кървава бира” или „Екзекуцията”?
- Бих казала второто, но нека да е само едно, - уверено му отвърнах аз. – Ще карам. Или по – скоро мога да кажа… ще летя.
Барманът ми се усмихна. Взе две калаени бутилки от рафта и ги наля в стъклена чаша с емблемата на Iron Maiden.
- Ще ти струва девет долара.
- Мога ли да задържа чашата? – попитах. Звучах като въодушевено дете в увеселителен парк, вместо като малолетна тийнейджърка, опитваща се да изглежда готино в бар.
Подадох му десетачка.
- Задръж рестото. – казах му гордо, както бях виждала баща ми да прави хиляди пъти. А дори не бях сигурна дали му оставям подобаващ бакшиш.
Отпих малка глътка от червената пихтия, която имаше вкус на доматен сок.
- Да си виждал един висок плешив мъж, облечен в сива мантия тук снощи? – попитах аз, опитвайки се да надвикам гърмящата музика. – Обадил се е на някого от клуба.
- Този тип е тук всяка вечер.
Усмихнах се радостно.
- Сериозно ли?
- И поне още петдесет такива като него. – извика ми той в отговор.
Обърнах се. Беше прав. Хората с обръснати глави бяха точно толкова много, колкото и тези със стърчащи коси.
- Има зловещи очи и румънски акцент. – добавих аз.
- О, този пич? – попита той, сочейки ми един плешив мъж в сива мантия, който разговаряше с момиче в рокля стил „Семейство Адамс” в ъгъла.
- Благодаря!
Бързо си проправих път през тълпата.
- Джеймсън! – извиках аз, тупайки го по рамото. – Аз съм!
Той се обърна. Но това определено не бе той, а някакъв човек, който изглеждаше доста стар. Изхвърчах преди да е успял да е попита дали бих искала да се обвържа с него до края на вечността.
Преминах покрай малкото магазинче за готически сувенири без да имам време да спра и да си купя калай, кристал, сребърен амулет или пък да остана, за да ми предскажат бъдещето чрез карти „Таро”.
Но когато преминавах покрай последната сергия, един човек, който гледаше бъдещето на ръка, ме сграбчи за китката.
- Търсиш любов. – каза ми тя.
само момиче в клуб да търси любов? Колко рядко се срещаше това?
- Е, добре, къде е той? – предизвиках я аз, надвиквайки оглушителната музика.
- По – близо, отколкото си мислиш. – мистериозно ми отговори тя.
Огледах се наоколо из препълнения клуб.
- Къде? – извиках.
Тя не ми отговори нищо.
Пъхнах няколко банкноти в ръката и.
- В коя посока? – силно извиках отново.
Тя срещна погледа ми.
- Изток.
- барът?
- Трябва да погледнеш тук. – каза тя и потуа сърцето си с другата си ръка.
- Не искам цитати за живота. Трябва ми карта! – изкрещях и отново продължих да си проправям път през тълпата.
Спрях на мястото на диджея.
- Виждал ли сте един плешив мъж наоколо напоследък? – попитах аз.
Той сви рамене.
- Може би е носел сива мантия.
- Кой?
- Мъжът, за когото говоря! – Музиката беше толкова силна, че не можех да чуя собствените си думи.
- Попитай Ромео, на бара. – посочи ми той.
- Вече го направих! – изкрещях в отговор.
Докато се връщах към бара, забелязах едно тъмнокосо момче в черни дънки и сива тениска, облегнато на една от Коринстските колони до дансинга.
разблъсках хората пред мен, сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош.
- Александър?
Но докато се мъчех да стигна до него, пътят ми бе препречен от двадесет и нещо годишен тип, облечен в тениска с надпис: „Ухапи ме!” и който вонеше на алкохол.
Объркана, отново поех пътя към бара.
- Това не беше той. – казах аз на Ромео.- Човекът, за когото ти говоря е направил телефонно обаждане тук, от клуба.
Ромео се обърна към барманката до него, която тъкмо слагаше бакшиш в сутиена си.
- Хей, това момиче търси някакъв плешив човек, който е идвал в клуба снощи. – каза й той. – Обадил се е на някого оттук.
- О, това ми звучи познато. – отвърна тя.
- Наистина ли? – обнадеждих се аз.
- Спомням си го, защото пожела да използва телефона. Никой вече не иска. Всички си имат собствени мобилни.
- Каза ли ти къде е отседнал?
- Не. Само ми благодари и ми даде двадесетачка, задето му подадох телефона.
- Беше ли с някого? – попитах аз, нетърпелива да науча новини за Александър.
- Мисля, че го видях да се движи с едно момче с наметало на Дракула.
- Александър? – запитах я развълнувано. – Името му Александър Стерлинг ли беше?
Ромео ме погледна сякаш бе разпознал името, но после извърна лице, за да забърше бара.
- Нямах време за запознанства . – каза ми Елвира. Обърна ми гръб и се насочи към един мъж, целия в кожа, който размахваше двадесетачка.
Джеймсън беше идвал тук! А може би и Александър, носещ шапката, с която беше през последната вечер, в която го видях.
Огледах клуба за някакви знаци, които да ми помогнат да го намеря. Може би бе сметнал това място за напълно мнимо, фалшиво и престорено. Дали този клуб бе пълен с откачалки като мен, или пък някои от тях наистина бяха вампири? Тогава си припомних, че единственият начин да разпознаеш вампирите измежду хората бе да не ги гледаш.
Бръкнах в портмонето си и извадих оттам компактната пудра на Руби. Всеки един човек с кучешки зъби около мен моментално бе отразен от огледалото. Трябваше да измисля друг план. Сложих обратно пудрата на мястото й и се запътих към изхода.
Изведнъж почувствах една студена ръка на рамото си.
Обърнах се.
- Мисля, че знам кого търсиш. – каза ми Ромео.
- Наистина ли?
- Последвай ме.
Следвах плътно моят нов помощник, наполовина развълнувана, наполовина ужасена.
Той ме поведе нагоре по спираловидното стълбище към балкона. На един старинен диван отново във формата на ковчег седеше фигура, забулена в сенките. На една кръгла масичка за кафе отпред имаше огромен бокал и огромен разклонен свещник.
Мистериозната фигура насочи очите си към мен. Изведнъж усетих странна тръпка по цялото си тяло.
- Александър… - прошепнах едва – едва.
Самотната фигура придърпа свещника по – близо до себе си и чертите му се осветиха.
Не беше Александър.
Вместо него пред мен стоеше загадъчен и потаен тийнейджър. Мъртвешки бледото му лице все пак бе привлекателно, но бе почти изцяло скрито от провесена бяла коса с червени краища, сякаш току – що са били натопени в кръв. Три сребърни халки продупчваха веждата му, а от лявото му ухо висеше калаена фигурка на скелет. Съблазнителните му очи сякаш ме пронизваха, едното бе металическо зелено, а другото – кристално синьо. Бялото около очите му бе изпълнено с малки венички, които се разклоняваха подобно на мрежа на паяк и изглеждаха така, сякаш не бе спал от дни. Кожата му имаше същия оттенък като кожата на труп. Ноктите на ръцете му бяха лакирани в черно, също като моите, а на рамото му имаше татуировка, която гласеше: ПРИТЕЖАВАМ.
Съсредоточих цялата сила, която имах в усилието си да се откъсна от опияняващия му поглед, почувствах се сякаш се опитвах да разваля неземно заклинание.
- Изглеждаш разочарована. – каза ми той със съблазнителен глас, принуждавайки ме да погледна отново в очите му. – Да не би да очакваше да видиш някого другиго?
- Да. Имам предвид… Не!
- Да не би да се надяваше да срещнеш някого, с когото да можеш да се обвържеш за вечността? Някой, който няма да избяга от теб?
- Не се ли надяваме всички? – върнах му го.
- Е, може би аз съм точно мъжът за теб.
- Мисля, че Ромео се е объркал. – казах аз. – Търсех някого, който вчера се е обадил от клуба. По – възрастен и плешив мъж.
- Така ли? Не ми звучи като твой тип.
- Очевидно съм се объркала…
- Грешката на един човек е съдба за друг. Аз съм Джагър. – каза той с пронизващ поглед, който накара кръвта ми да закипи. Изправи се и протегна бледата си ръка към мен.
- Аз съм Рейвън, но…
- Търсиш някого, които може да превърне и най – тъмните ти желания в реалност.
- Не, търсех… - наивно го игнорирах аз.
- Да? – подкани ме Джагър с ослепителна усмивка.
Нещо тук не беше наред. Ромео не му ли бе казал кого търся? Интуицията ми ме завладя. Джагър май бе доста нетърпелив да му кажа конкретно име.
- Наистина трябва да вървя. – казах аз, стиснала портмонето си пред гърдите си подобно на щит.
- Моля те, присъедини се към мен. – Той хвана ръката ми и ме придърпа на дивана. – Мисля, че имаме доста общи неща.
- Може би следващия път… Наистина трябва да тръгвам…
- Ромео, донеси питие на дамата. – заповяда му Джагър. – Какво ще кажеш за „Смъртна присъда”? Специалитетът на клуба.
Той се примъкна към мен и нежно отмести косата от рамото ми.
- Много си красива. – каза ми той.
Отбягвах погледа му и стиснах здраво портмонето в скута си, докато той продължаваше да се взира в мен. Усещах, че този съблазнителен и добре – изглеждащ човек едва ли ми е по – добър приятел от Тревър.
- Виж, ти беше наистина… - започнах аз, докато се опитвах да се изправя, когато Ромео се върна с два бокала.
- За новата кръв! – вдигна чашата си Джагър и се разсмя.
Колебливо чукнах чашата си в неговата. Той отпи голяма глътка и после зачака и аз да сторя същото. Бе толкова престъпно – изглеждащ човек, че не смеех да си представя с какво може да е смесена напитката.
- Трябва да вървя. – изправих се аз.
- Той не е този, за когото го мислиш. – отговори ми той.
застинах, почти вцепенена.
- Не знам за какво говориш. – отвърнах и се запътих към стълбището.
- Нека да го намерим заедно. – стана той от дивана и ми препречи пътя.
Намигна ми и след това се ухили, разкривайки остри вампирски зъби, които блестяха на светлината на свещите. Отстъпих назад и тогава се сетих, че в клубът „ковчег” всички до един имаха вампирски зъби.
Имаше само един начин да се разбере кой или какво бе Джагър.
- Добре. Нека ти дам номера си. – казах аз, извръщайки се от него. Бръкнах в портмонето си и извадих пудрата, но така, че той да не може да я види. – Нека само да си намеря химикала.
Пръстите ми трепереха, докато отварях пудрата на Руби и я нагласих към неговата посока. Затворих очи, разколебана. После си поех дълбоко въздух и ги отворих.
Но Джагър вече бе изчезнал.


6. Доставка от Дракула


Върнах се в театъра “Village Players”, точно навреме за финала, когато спуснаха завесата. Побързах да отида зад кулисите, където бях посрещната от една притеснена Либи.
- Не те видях сред публиката! – каза ми леля ми с тон, който страшно наподобяваше този на майка ми.
- Не се ли предполага, че трябва да се съсредоточиш върху шоуто?
- Как можеш да се съсредоточа върху шоуто, когато всичко, което виждах, бе празната седалка на твоето място?
- Една жена до мен постоянно заспиваше. – смотолевих аз. – така че се преместих на задния ред. Но ти беше удивителна!
- Значи гледа постановката! – възкликна облекчено тя.
- Разбира се! – дарих я със силна прегръдка. – Дори и едни диви вампири не можаха да ме откъснат от представлението ти!
Прерових несесера и с гримове, докато няколко фенове я поздравяваха във фоайето. Не можех да изкарам срещата си с Джагър от главата си. Дали току – що не бях срещнала втория Дракула? Или бе просто татуиран тийнейджър, който жадуваше да излезе на среща?
- Трябва да се запознаеш с Маршал! – извика ми леля Либи, когато се върна в съблекалните.
Аз обаче надничах през прозореца – вниманието ми бе погълнато от една самотна фигура, застинала в тъмната алея.
- Рейвън! – повика ме отново леля Либи.
Обърнах се и се оказах лице в лице с театралната версия за Дракула – един недохранен, напудрен мъж на средна възраст, със зализана назад сива коса, ярко червени устни, които наподобяваха клоунски, както и прекалено дълги изкуствени нокти.
Как можеше този изключително непривлекателен мъж да играе секси и съблазнителният Дракула? Трябва ще да е наистина много добър актьор.
- Бих искала да ти представя най – големият ти фен. – каза му Либи.
Умът ми все още бе съсредоточен върху фигурата отвън.
- Ъъъ…Лельо Либи, наистина трябва да…
- Дойдох, за да изсмуча кръвта ти! – надвеси се към мен Дракула с призрачен глас.
трябваше да се въздържа да не завъртя очи.
Преди немного време, когато да срещна актьор, в ролята на Дракула би било невероятно просветление. Щях да се превърна в най – голямата му фенка и да сложа автографа му, поставен в рамка, на библиотеката ми. Сега това по – скоро ми приличаше на среща с Великденския заек от съседния супермаркет.
- Либи ми е разказвала толкова много за теб. – продължи Дракула.
- Радвам се да се запознаем. – отвърнах. – Ние тъкмо…
- Ела, седни. – предложи леля Либи, подавайки му един сгъваем стол.
- Леля ти ми каза, че си доста запалена по вампирите. – каза ми той, оправяйки наметалото си.
Искаше ми се да му отговоря: „Всъщност, излизам с един.”
- Ходила ли си в клубът „Ковчег”? – попита ме той.
- Много е малка. – напомни му леля Либи, докато махаше грима си.
- А ти? – нетърпеливо попитах аз.
- Да. Само за да разузная, разбира се.
- Забеляза ли нещо необичайно? – намекнах му аз, като типична специалистка по мистичното.
- Всичко там е необичайно. – разсмя се той. – Децата се разхождат с изкуствени зъби и средновековни мантии, с метални халки, минаващи през устните и веждите им, както и амулети с кръв, висящи от вратовете им. Мисля, че бях единственият там, който бе прехвърлил тридесетте. Освен още един мъж.
- По – възрастен от теб?
- Е, непознат – ако ме разбираш.
- Нямах предвид…
- Знам. Той също се отличаваше от тълпата, но не по моя начин. Той би бил идеален за ролята на Ренфилд.
- Зловещият човек? – изпуснах се аз. – Имам предвид… беше ли зловещ?
- Да, предполагам, че беше.
За нещастие, това най – вероятно нямаше да ми помогне да се добера до Александър, вероятно бе другото момче, което бе забелязала и Елвира.
- Беше много ексцентричен. – продължи Маршал. – Попита ме дали съм наясно с околността, питаше за изоставени имения и местни гробища. Обясних му, че е по – добре да отиде в Историческата секция на музея, отколкото да разпитва мен.
Дракула стана, за да си ходи.
- Радвам се, че се запознахме.
Все още можех да видя фигурата, която ме дебнеше отвън през полузакрития прозорец. Когато се обърнах да видя леля Либи, която благодареше на Маршал, можех да видя отраженията им в стъклото, както и алеята, която на пръв поглед изглеждаше празна. Но когато се обърнах отново, фигурата все още беше там.
- Александър?
Бързо се затичах към вратата, избутвайки Дракула на изхода.
- Рейвън! – скара ми се леля Либи.
- Съжалявам, - обясних им аз. – но току – що видях един твой фен отвън. Ще отида да видя дали иска да се запознаете!
И хукнах навън, подминавайки няколко антични стола, които се продаваха с намаление, както и самата сцена, вече опразнена. Но когато стигнах от другата страна, фигурата вече бе изчезнала.
Разочарована се огледах за някакви следи. По алеята вече нямаше хора. Един блещукащ предмет в тъмнината пред мен привлече вниманието ми.
Когато се приближих, за да огледам по – добре, забелязах един скелет от калай. Смътно си спомнях, че бях видяла някого да носи абсолютно същата обеца. Но Александър носеше малки гвоздейчета. Тогава ме осени – бил е Джагър.
Огледах се, за да се уверя, че теренът е чист. Вдигнах обецата, сложих я в портмонето си и изтичах обратно в залата на театъра.
Леля Либи и аз вървяхме към колата й заедно с повечето от актьорите, които също се бяха запътили към паркинга. Не можех да се отърся от чувството, че някой ме наблюдава.
Тогава вдигнах поглед и видях малък тъмен предмет, провиснал от една телефонна жица над алеята.
- Това прилеп ли е? – попитах, докато отключвах вратата си.
- Аз не виждам нищо. – отвърна тя.
- Ей там. – посочих аз.
Леля Либи хвърли бегъл поглед натам.
- Сигурна съм, че е просто птица. – каза ми тя.
- Птиците не висят с главите надолу. – отговорих.
- Изкарваш ми ангелите! – оплака се тя и бързо влезе в колата.
Беше ли възможно това да е Александър? Или бях права да подозирам Джагър?
Когато леля ми запали колата, аз се обърнах и отново погледнах назад. Но всичко, което видях бе една празна жица.

- Какво правиш? – попита леля Либи, когато се прибрахме, когато аз цъкнах всички лампи до една. – Ти ли ще плащаш сметката този месец?
Тя тръгна след мен, угасяйки ги една по една.
- Трябва да стоят запалени. – поясних аз.
- Всичките?
- Баща ми не ти ли спомена? Страх ме е от тъмното.
Тя ме загледа в недоумение.
- И това е казано от момичето, което предлагаше да пренощуваме в гробището?
Тук имаше право. Но не можех да и кажа най – тайната от всичките си тайни, нали така?
- Добре, спектакълът наистина ме изплаши. – казах аз вместо това. – Играта ви бе толкова реалистична, че имах чувството, че ще бъда ухапана всеки момент.
- Мислиш, че е било достоверно? – изненадано попита тя.
Закимах бързо и енергично.
- Е, аз лично предпочитам светлината на свещите. – предложи тя. Запали няколко и ги разположи из цялата стая. Апартаментът й се изпъстри със сенки на Венециански маски по стените, а вътре замириса на рози.
Наистина ли бях срещнала още един вампир, който да изглежда като тийнейджър? Може би Джагър се боеше да не забележа, че не се отразява в компактната пудра. Може би ме бе шпионирал на алеята, или пък от телефонната жица. Поех си дълбоко въздух, осъзнавайки че това не бе много по – добър вариант от клюкаря Тревър Мичъл. Трябваше да прекарвам времето си в планиране на пътешествие, с целта да намеря Александър, а не да се занимавам с поредният тийнейджър, който се правеше на вампир. Джагър може и да бе изпуснал обецата си на път за вкъщи, когато се е прибирал от клуба. Дебнещата фигура вероятно бе поредният закъснял купонджия, който се мотае около „Ковчег”, след като бе изпил прекалено много „Екзекуции”.
Вдигнах телефона на леля Либи и се обадих на родителите си.
- Ало? – отговори Момчето Били.
- Аз съм. Мама и татко вкъщи ли са?
- У съседите са, на посещение при новото бебе на Дженкинс. – отвърна той.
- Оставили са те сам вкъщи? – подразних го аз.
- О, я стига!
- Е, не пипай стаята ми. Или нещо в нея! – предупредих го аз, увивайки кабела на телефона около пръстите си.
- Вече прочетох единия от дневниците ти.
- По – добре да се шегуваш, за твое собствено добро!
- Александър ме целуна! – каза той с преправен момичешки глас. Тогава го чух да разлиства страници.
- Ти…
- Тревър беше прав. – продължи Били. – Александър наистина е вампир.
Замръзнах. Как така Момчето Били бе докопало един от дневниците ми?
- Затвори го веднага! – извиках аз. – Това не е дневник, а история, която пиша за часовете си по английски.
- Е, със сигурност имаш доста правописни грешки.
- Веднага, Момче – Идиот! Затвори го или ще се прибера вкъщи и ще изгоря всичките ти компютърни игри!
- Успокой се, нервачке. В моята стая съм, прелиствам книжката си за НАСА. – призна си той. – Да не мислиш, че искам да влизам в разхвърляната ти стая? Ако се загубя, няма да ме намерят с дни!
- Знаех си. – казах аз с въздишка на облекчение. – Е, добре, кажи на мама, че съм звъняла. – Бях удивена колко точно Момчето Били бе предположило какво пише в дневника ми. Може би трябваше да изпробва гадателските си способности на кристална топка в клуба „Ковчег”.
- О, някой те търси. – спомни си той.
- Беки?
- Не, беше момче.
Затаих дъх.
- Александър?
- Не остави името си. Когато казах, че не си вкъщи, затвори.
- Провери ли откъде идва обаждането, има такава опция на телефона?
Сякаш чаках цяла вечност за отговор.
- Извън обхват. – най – накрая отговори той.
- Ако се обади отново, попитай кой е. – инструктирах го аз. – И после незабавно ми звънни!
Леля Либи мляскаше шумно моркови, докато седеше на пода, разположена върху лилава кадифена възглавница. Аз обаче бях прекалено погълната в мислите си, за да ям.
- Е, разкажи ми за гаджето си. – каза ми тя, сякаш прочела ума ми.
- Е, той е запален по готик стила, също като мен. – започнах аз с частта около Александър, която можеше да не се пази в тайна. – И е много сладък!
- Как изглежда?
- Възхитителен, с дълга коса, черна като небето в полунощ. Дълбоки замечтани очи. По – висок е от мен, всъщност е горе – долу колкото теб. Слаб, не недохранен, но не прилича на онези напомпаните, които стоят денонощно във фитнеса. Не мога да повярвам, че си тръгна. – добавих аз, спомняйки си за прощалната бележка.
- Напуснал те е?
- Не, имам предвид, че замина за пролетната ваканция. – избърборих аз, опитвайки се да прикрия грешката си. – За да посети семейството си.
- Радвам се, че си открила някой специален човек, който да си прилича с теб. Сигурно е било трудно да израснеш в град като този.
Оценявах факта, че Либи разбираше какво значи да си различен. Защото тя се чувстваше по – добре в Хипстървил. Може би и Александър бе намерил точното място за себе си.
- Лельо Либи, мога ли да ти задам един личен въпрос?
- Разбира се.
- Вярваш ли във вампири?
Тя се разсмя.
- Мислех, че ще ме питаш за секс.
Но аз останах сериозна.
- Вярваш ли?
- Веднъж се срещах с един тип, който носеше едно мускалче около врата си. Твърдеше, че е кръв, макар че на мен лично ми миришеше на ягодов сироп.
- Плашеше ли те?
- Всъщност, тези, които казваха, че не са вампири ме плашеха повече. – подразни ме тя. – Трябва да поспим малко. Беше дълъг ден и за двете ни – каза тя, духайки свещите и оставяйки чинията с морковите настрана. – Толкова се радвам, че си тук! – и тя ме прегърна силно.
- Аз също.
Още щом леля Либи се прибра в спалнята си, аз се промъкнах на пръсти и отново цъкнах всички лампи, за всеки случай. Покатерих се на матрака, з

7. Историческото дружество


На следващата сутрин, бях неприятно събудена от музиката на Doors. Ярката слънчева светлина, процеждаща се през отворените прозорци, накара главата ми да натежи. Бях изтощена от пътуването до Хипстървил, търсенето на Александър и нощната ми среща с обитателите на Клуб Ковчег. Като погледнах навън, смъртният свят изглеждаше същия. Успоредно паркирани джипове. Хипстървилци се разхождаха, модерно облечени. Птици накацали по телефонните жици.
Но утринното слънце хвърли нова светлина върху снощните събития. Може би преживяването ми в Клуб Ковчег бе просто сън и Джагър бе просто измислица на нощното ми въображение.
Станах от канапето с лек смях, мислейки си за нощните ми свръх-фантазирани сънища, когато забелязах дребно украшение на дървеното шкафче за обувки на леля Либи, до гривните ми.
Обицата-скелет на Джагър. Не е било сън.
Взех я в ръката си. Кокалестото украшение се втренчи в мен. Ако Джагър беше вампир, чудех се какви ли ужасии е наблюдавала, висейки на ухото му. Била ли е свидетел на късни нощни ухапвания на неподозиращи момичета? Бяха ли мъничките кости видели Александър?
Напомних си, че се отнасях с Джагър, както Тревър с Александър. Тревър пусна слухове, че Стърлинг са вампири, не защото знаеше истинската им самоличност, а защото искаше да ги превърне в срам за града. Сега аз правех преценки и прибързани заключения за Джагър без да имам никакви доказателства. Трябваше да вложа енергията си в търсенето на това, за което бях дошла в Хипстървил – истински вампир вместо един, който искаше да бъде такъв.
Спомних си разговора ми с Дракула от представлението. Трябваше да се добера до Историческото дружество щом отвори.
Намерих леля Либи в кухнята, приготвяйки яйца:
- Добро утро, мила. – каза тя. – Добре ли спа?
- Като бебе.
- Изненадана съм, че си. – каза тя, прекъсвайки ме. – Нещо в хола мирише странно. – каза тя, изключвайки печката и поставяйки тигана на друг котлон.
- Мама ми опакова лакомства за из път. – казах аз, последвайки я в хола. – Може нещо да се е развалило.
- Изглежда, че идва от тук. – каза тя, сочейки към прозореца над канапето.
Тя бързо отиде до перваза на отворения прозорец преди да я спра.
- Намерих го на пода снощи, когато ходих да тоалетна. – импровизирах аз. – помислих го мида.
Спрях, чакайки отговор.
Тя ме погледна скептично.
- Добре, след като гледах представлението снощи, не можах да заспя. – добавих аз.
- Но аз си мислех, че харесваш вампири.
- Харесвам ги, но не и на прозореца.
- Напомняш ми на баща ти, когато растеше. Обичаше страшни филми, но спеше на светната лампа до колежа. – каза тя.
- Предполагам, че е ми е вродено. – казах аз, взимайки чесъна от перваза на прозореца и напъхвайки го обратно в пластмасовата прозрачна кутия.
- Мога да го изхвърля вместо теб. – предложи тя, протягайки ръка.
- Искам да го задържа. – казах аз, докато слагах кутийката в чантата ми. – До колежа.
Леля Либи се засмя и я последвах в кухнята.
- Имам списък с неща, които можем да правим. – каза тя, докато сядахме да закусим. – Можем да започнем с посещение на художествения музей. Има изложба на Едуард Гъри, която може да ти хареса. Можем да отидем до Нифти Фифтийс вагон-ресторант за обяд; приготвят чудесен чийзбургер с бекон. Разбира се, не съм го опитвала, но така съм чувала. След това може да си купим антики от квартала. После е представлението ми. Но може да стоиш зад кулисите. Страхувам се, че ще е прекалено страшно да го гледаш отново. – подразни ме тя. – Звучи ли добре?
- Бих искала да посетя Историческото дружество. – предложих аз.
- Заради разговора с Маршъл за имения снощи, ли? – предположи тя.
- Мисля да напиша доклад за часа по история.
- През пролетната ваканция? Представях си те на пикник в гробището. – каза тя, оставяйки чашата си с кафе.
- Страхотна идея! Нека по-късно да го направим.
- Шегувах се. – отговори ми тя.
В това време леля Либи се приготви, а аз се изкъпах и се облякох, сутрешните часове се топяха. Либи беше пълна противоположност на татко – той беше екстремно неспонтанен и ако имаше общоприети класации сигурно щеше да си заслужи оценка от порядъка на А, докато нейната небрежност щеше да й осигури твърдо ZZZ. Той подраняваше с петнадесет минути за филм, а щеше да е жив късмет, ако тя стигнеше преди финалните надписи.
Не можех да накарам леля Либи да опакова кошница с тофу сандвичи, обвити в тортилени хлебчета и да стои до празни гробове, но бях способна да заменя художествения музей с Историческото дружество. Грабнах дневника ми Оливия Ауткаст от куфара си и го сложих в раницата си, и най-после излезнахме.

Дулсвилското историческо дружество беше разположено в рядко посещавана църква от късния период на деветнадесети век. Бях го посетила веднъж, на училищна екскурзия и прекарах по-голяма част от времето, изучавайки три надгробни камъка в гробището, докато един учител откри местонахождението ми и заплаши да се обади на родителите ми.
Хипстървилското Историческо дружество се оказа по-интересно, разположено между два луксозни вагона на стара гара.
Вътре, тършувах из снимки на Викториански къщи, оригинални менюта от Джо Ийтс и писма от ранните жители. От втория вагон се появи жена, носеща лимонено зелен костюм, съчетан със сандали и червена коса That Girl.
- Мога ли да ви помогна? – попита тя.
- Племенницата ми е на гости и иска да напише доклад за нашите исторически имения. – каза леля Либи, гледайки към черно-бели снимки на трамваи, стоящи до ръчната спирачка.
- Е, дошли сте на правилното място. – каза тя и извади една книга от рафта.
- Интересуват ме изоставени имения в близост до гробища.
Жената ме погледна все едно бях призрак.
- Странно. Един мъж беше тук вчера и питаше точно за това!
- Наистина ли? – попитах аз, изненадана.
- Маршъл Кенър ли беше? – попита леля Либи. – Той участва в Дракула.
- Не, Маршъл беше дошъл по-рано през месеца. Беше господин, който бе нов в града.
Ушите ми се наостриха.
Тя извади още няколко книги и ги разлисти, докато леля Либи разучаваше музея.
- Това е Имението Ландорф. – посочи жената. – То се намира в отдалечената северна част на града. И Имението Кенсли, на изток.
Изучих всички снимки, представяйки си кое е избрал Джеймсън. Никое смътно не приличаше за Имението на хълма Бенсън.
- От кое се интересуваше мъжът? – прошепнах аз.
Тя ме погледна странно.
- Трябва да напишеш доклада си върху това, което на теб ти харесва.
Отново погледнах към всички имения, величествени до последното. Написах имената им и адресите на гърба на брошурата за Историческото дружество и осъзнах, че ми отнеме няколко пролетни ваканции, за да ги посетя всичките.
Докато бях готова да затворя книгата, забелязах края на лента, подаваща се отдолу. Когато отгърнах на отбелязаната страница, дъхът ми спря. Черно-бяла снимка на мрачно, величествено имение от деветнадесети век, втренчено в мен. Изкована желязна порта обграждаше извисяващата се къща и в горната част на имението имаше малък тавански прозорец. Представих си призраци, криещи се зад завесите, прекалено срамежливи, за да бъдат заснети.
Под снимката беше написано „Козуел Менър Хаус”
- Какво е това? – попитах жената, която подреждаше рафта с книги.
Тя погледна снимката.
- Не помислих за това имение, защото е в покрайнините на града. Изоставено е от години.
- Идеално е. – казах аз.
- Странно. Господинът каза същото.
Жената набързо написа адреса и ми го подаде.
- На хълма Ленокс е на отдалечения край от пътя.
Направих дарение в буркан „Приятелски фонд” като тръгвахме от музея.
- Това беше мило. – каза леля ми, докато вървяхме през паркинга към вагона-ресторант Нифти Фифтийс.
- Щях да й даря фонда ми за колежа, ако можех.


8. Като говорим за Имение


Слънцето вече се бе скрило, докато Леля Либи се приготвяше за постановката, а аз бях седнала по турски на една от китайските и възглавнички(* възглавници предназначени за сядане на пода), водейки бележки в дневника си.
Разследването ми бе почти приключило. Само след няколко часа с Александър пак щяхме да сме едно цяло. Веднъж щом разбере, че ще го обичам, който или каквото и да е, ще можем да сме заедно и да се върнем в Дулсвил.
Замислих се какво ли точно би значело това. Дали ще иска да съм като него във всяко едно отношение? И ако трябваше да застана лице в лице с този избор, наистина ли щях да избера начина на живот, за който винаги съм си мечтала?
След тези въпроси умът ми изведнъж притихна, за това реших да си водя бележки:

Позитивите на това да бъдеш вампир са:
1. Спестяваш от сметки за ток.
2. Можеш винаги да си поспиваш до късно – много късно.
3. Не трябва да се притесняваш за неща като ниско въглехидратни диети.
- Сигурна ли си, че искаш да останеш сама? – попита Леля Либи, държейки в ръце чантичката си за гримове.
- На шестнайсет съм.
- Родителите ти оставят ли те да стоиш сама?
- На дванайсет дори можеше да стана детегледачка, ако някой в Дулсвил ме бе наел.
- Добре тогава, има изобилие от храна в хладилника. - предложи леля, на път за вратата. – Ще се обадя по време на антракта да проверя как си.
Леля Либи можеше да е небрежна щом се отнасяше до собствения й стил на живот, но когато аз бях под покрива й, беше досущ като баща ми. Предположих, че тя би направила като тате и би загърбила хипи миналото си, ако някога бе имала деца.
Бързо се премених по Секси Готическа мода – черно-бял кариран чорапогащник и черна мини рокля с цепка разкриваща кърваво-червената ризка под нея. Сложих си обичайното за мен черно червило и черни сенки за очи. Едва ми стигна времето, за да си лепна и червената татуировка на роза на врата си.
Проверих дали купата с чесън е плътно затворена, тъй като не исках да подлагам Александър на оръжието с обсег около две педи, пазех го, за да отблъсвам евентуални спотайващи се вампири. Сигурно се бях сресала и пренаредила червените си изкуствени кичури милиони пъти преди най-сетне да се изстрелям през вратата и да зачакам на спирката автобус номер седем.
След всяка преминала единайска или шестнайска, продължавах да крача на спирката. Тъкмо обмислях да се върна в апартамента на леля и да повикам такси и видях седмицата да се подава надолу по улицата, бе бавна и претъпкана. Нетърпеливо се натъпках в претъпкания автобус, в смесицата от хипита и обикновени граждани, пуснах парите си в урната, за да платя пътуването си и се вкопчих в алуминиевата тръба, за да си осигуря приблизителна стабилност. Не изпуснах тръбата и за миг, тъй като живота все още ми е скъп, опитвах се някакви да запазя баланса си и да избегна блъскането на другите пътници, докато автобуса се друсаше все повече и повече с всяко ускорение. Веднага щом автобусчето ни се устремеше напред и достигнеше скоростната си граница, започваше постепенно да намалява, сякаш спираше на всяка спирка в града. Погледнах си часовника. Щях да стигна по-бързо, ако бях ходила пеша.
След слизането на няколко дузини с пътници и качването на още няколко, автобусния шофьор отби на ъгъла, пропускайки целта ми.
Втурнах се напред към шофьорското място.
- Пропуснахте Ленокс Хил Роуд! – извиках, заради паниката, която ме беше налегнала, докато шофьора продължи да ускорява.
- Там няма автобусна спирка. – отвърна и продължи да шофира.
- Но това бе мястото, където трябваше да сляза. – оспорих го.
- Мога да спирам само на автобусни спирки. – издекламира той и продължи да кара.
- Ако струва долар и петдесет да се кача на автобус, колко по дяволите ще струва да сляза от него?
Чух как няколко пътници се разхилиха зад гърба ми.
- Дръпни кордата. – каза една жена и ми посочи бяла жица проточена над прозорците на автобуса.
Протегнах се през нея и дръпнах силно жицата.
Секунди по-късно шофьора намали и отби.
- Виждаш ли това? –попита, посочвайки ми квадратен знак закачен на върха на тръба, поставен до бордюра, с написана седмица на него. – Това е автобусна спирка.
Подарих му един мръсен поглед и изхвърчах от автобуса, преварвайки по-възрастна двойка, която да опитваше да се качи. Затичах са надолу по маршрута на автобуса, докато не се добрах до Леноск Хил Роуд. Завих зад ъгъла, преминах през гигантски старинни имения със сочни зелени полянки, лилави и жълти цветя, докато не се натъкнах на неподравнена, обрасла и буренясала морава. Една разпадаща се къща бе кацнала на полянката на самия край на студената и зловеща глуха уличка. Изглеждаше сякаш буреносен облак бе надвиснал над нея. Най-накрая бях пристигнала във величествената готическа къща-имение.
Гаргойли бяха надвиснали от върха на грапавите порти от ковано желязо. Оплетени храсти покриваха фасадата на имението. Сухата трева хрущеше под ботушите ми. Строшено басейнче за птици красеше центъра на моравата. Мъх и бръшлян растяха от покрива и сега той наподобяваше по-скоро някакъв готически чичко-тревичко. Преминах през полусрутената каменната пътека, която водеше до куполовидната дървена входна врата.
Грабнах чукчето с форма да дракон, а то се откъсна от вратата и остана в ръката ми. Объркана, бързо скрих чукчето в близкият храст.
Почуках пак на вратата. Почудих се дали Александър стои от другата страна на тази врата готов да ме поздрави с огромна целувка. Но не последва отговор. Заудрях с все сила по вратата, докато ръката ми не започна да пулсира.
Завъртях ръждясалата дръжка и се опитах да бутна вратата към дървеното антре, но се оказа заключена.
Промъкнах се през сухите храсти покрай фасадата на имението. Всички прозорци бяха заковани с дъски, но успях да намеря една малка пролука. Видях, таванът в имението - толкова висок, че се изненадах, че няма облаци, които да се носят около подпорните греди на покрива – имаше и изобилие от стаи, в които призраците можеха за си бродят без дори да бъдат забелязани. От това, което можех да видя стените бяха празни, както и самите стаи.
Разочарована, продължих да обикалям около имението, като накрая се натъкнах на входа за прислужниците. Завъртях металната топка на слабата дъбова врата, но и тя, също като предишната бе заключена.
Сърцето ми ускори ритъм, а аз побягнах към задната част на къщата. Няколко разбити стъпала водеха до самотно мръсно и мрачно прозорче. То не бе заковано и аз нетърпеливо притиснах лице към стъклото.
Нищо необичайно. Забелязах няколко картонени кутии, прашни инструменти и стара шевна машина.
Опитах да открехна прозорчето, но бе заяло. Затичах се обратно, нагоре по стъпалата и застанах на ливадата.
- Ехо? – извиках. – Джаймсън? Александър?
Но единствения отговор на думите ми бе лая на съседското куче.
Загледах се в единственото таванско прозорче. Едно голо дърво се бе наклонило над имението, а един от клоните му достигаше точно под прозорчето. Огромният дъб вероятно на няколко века - стеблото му бе дебело, колкото къщата, а корените му се бяха впили в земята като крака на паяк. Бях свикнала да се катеря, дали на портата от ковано желязо на вилата или на ябълковите дървета в задният двор на Беки. Но като гледах това дърво в мрака наоколо ми се струваше като Еверест. Наконтена с кубинки и минирокля, наврях стъпалото си в най-ниският клон и се оттласнах нагоре. Просължих да се изкачвам с постоянно темпо, намалявайки само, за да си успокоя дишането си или когато трябваше да погледна над мен за лунната светлина, за да се скрия далеч от лъчите й. Изтощена, но все още решена се покатерих бързо на здравият клон, после се протегнах до таванското прозорче.
Тъмните завеси скриваха почти целият изглед към стаята, но аз някак си успях да надникна вътре. Разпознах празни кутии и дървен стол. И тогава, забелязах изумителен поглед втренчен в мен – почиващ си на спокойствие в ъгъла стоеше портретът, който Александър бе направил за мен, с дрехите ми от Снежният бал. Кошница във формата на тиква висеше от едната ми ръка. Дву-измерна Райвън ми се усмихваше с блестяща вампирска усмивка.
- Александър! – извиках. Опитах се да се добера до прозореца, но пръстите ми бяха просто адски далече от него.
- Александър! – извиках отново.
Можех да усетя как лая на кучето се усили.
- Александър! Джеймсън! – изкрещях с всичка сила.
Точно тогава съседа отвори черната си входна врата и пристъпи пред прага. Фигурата му бе като на професионален борец.
- Хей! Вие деца да не се върнахте пак? – провикна се.
- Какво става, Хал? – една дребничка, но приятна на вид жена го беше последвала до прага на къщата.
- Нали ти казах, някакви деца си играят в съседната къща. – той й каза. – Ще се обадя в полицията! – изкрещя и извади мобилният си телефон.
Спуснах се надолу по дървото, с желанието да избягам от това да извият ръцете ми зад гърба или ,още по-лошо, да ми сложат белезници. Освен това не исках силите на реда да проникнат с къщата и да арестуват Александър и Джеймсън или да ги принудят да си намерят ново обежище – и този път можеше да изберат Румъния.
Когато достигнах най-ниския клон, забелязах с периферното си зрение, шумолящите тъмни завеси на таванското прозорце.
Бързо отстъпих назад, за да придобия по-добър изглед.
Но завесите бяха неподвижни.
Изведнъж шоколадово оцветения доберман се затича от къщата на съседите и задращи по кафявата дървена ограда обграждаща имението.
Ужасена, че виещото куче ще намери пролука между дъските и ще ме схруска като в Kibbles 'n Bits(* марка кучешка храна), поех към възможно най-отдалечената страна от имението и се втурнах надолу по пътя за автобусната спирка.
Хванах седмицата в посока запад, като заех мястото до една любена колежанска двойка. Бях развълнувана, че Александър наистина бе с Хипстървил. Представих си го как рисува портрети в призрачното гробище. Как претърсва големи обладавани от духове жилища, за да намери подходящи мебели, за да декорира таванската си стаичка. Или пък как просто е навън за поредния среднощен полет.
Все още не бях наясно защо Александър бе дошъл в Хипстървил. Това бе малък град с множество зловещи изоставени имения и достатъчно вандали и артисти между които можеха да минат незабелязано. Какво друго предлагаше това място на един самотен вампир?
Двойката, която седеше пред мен започна да привлича вниманието и на другите пътници.
Видях отраженията им в прозорците на автобуса. Зачудих се, знаят ли какви късметлии са всъщност. Две човешки същества, които можеха да прекарват нощите и дните си заедно. Да се снимат. Да се пекът да слънцето. Тогава осъзнах, че това ще са само част от жертвите, който щях да направя, за да бъда с Александър.
Автобусът приближи любителския театър и аз слязох заедно с още няколко пътници. Тръгнах сама надолу по алеята към задния вход на театъра, можех да поднеса няколко тържествени извинения на Леля Либи и родителите ми, за да продължа да се промъквам в имението и през следващите няколко дни, докато най-сетне не видя Александър. Тогава забелязах, че някой се спотайва зад огромния контейнер за боклук.
- Надявах се да те открия тук. – каза потаен глас, пристъпващ от преградата към мен.
Замръзнах. Беше Джагър. Държах чантичката си в близост; вътре бяха спреят ми за самозащита и вероятно още по-полезният – чесън.
- Имам информация, която може да те заинтересува.
- Информация? – попитах скептично.
- За Стърлинг. – каза с хитър поглед. – Нали тях търсиш, или бъркам?
Шокирана, отстъпих назад. Знаех къде Александър е отседнал, но не и къде е в този момент. Обещанието за каквито и да е нови следи около местонахождението на му караха пулса ми да се ускори. Освен това любопитството около същността на Джагър продължаваше да ме гложди. Трябваше да знам откъде познава Александър.
- Мога да ти помогна. Познавам го от цяла вечност. – каза той с усмивка.
Отклоних поглед към любителския театър. Ако избера пътя към театъра, щях да си осигуря една безопасна нощ с истински нереални вампири. Или можех просто да продължа да чакам Александър в имението – освен ако като Александър и Джеймсън ме забележат не побягнат в някой друг град. Тогава вече наистина си гарантирах никога повече да не зърна готическата си половинка.
- За твое добро ще е да ми кажеш всичко, което знаеш. – казах притискайки чантичката си до талията. – в противен случай...
- Свободна си да си тръгнеш веднага щом пожелаеш. – увери ме той.
Останах неподвижно, докато Джагър закрачи надолу по алеята. Любопитството вече направо ме изяждаше, реших да го настигна. Последвах го надолу по улицата до задния вход на Клуба „Ковчег”.
Той не поведе през склада и надолу по тъмният коридор до празен товарен асансьор. Разнебитената врата сякаш изпищя от болка, когато той я затвори. Вместо на натисне бутона за Клуб „Ковчег”, той цъкна върху копче с надпис „С”.
Асансьорът постепенно забави, докато се приближавахме към сутерена, скърцайки така пронизително все едно се намирахме в ковчег спускащ се право към ада.
- Помислих си, че отиваме към Клуба „Ковчег”.
Асансьорът спря. Джагър отвори вратата и я задържа за мен, докато пристъпих в коридора.
Той ме последва бе толкова близо зад мен, че можех да усетя топлия му дъх във врата си. Продължихме надолу по тясното коридорче, навсякъде около нас стените бяха издраскани с графити, а циментения под беше затрупан с изхвърлени столове и кутии. Дансинга над главите ни пулсираше в ритъм с музиката. Когато достигнахме до голяма врата, приличаща по-скоро на вход за склад, долових как асансьора се мъчи да изкачи маршрута си нагоре към нивото за смъртни. Джагър повдигна металиково-сивата врата над нас, за да открие пред очите ми, апартамент без нито едно прозорче.
Пристъпих вътре.
- Добре дошла в моят затвор. – каза той.
Дузини средновековни свещници изпълваха просторния апартамент.
И тогава го забелязах. В далечния ъгъл лежеше отворен един ковчег, украсен с лепенки в готически стил на смъртни тийнейджъри скейтъри. Пръст обграждаше ковчега все едно бе непристъпен град-крепост.
Очите ми застинаха широко отворени.
- Значи ти си... – понечих да каза, но думите излизаха от устата ми пряко сили.
- О, ковчега ли. – каза той. – Готино, не мислиш ли? Взех го от един антикварен магазин.
- Ами пръстта?
- Нея я видях в един магазин за вампири. Зловещо, а?
Не знаех какво да мисля. Дори Александър спеше върху дюшек.
- Наистина е удобен. Искаш ли да го пробваш? – попита той със съблазнителен глас.
- Не съм уморена.
- Не трябва да си уморена, за да го пробваш.
Джагър ме объркваше. Не можех да разбера дали е ужасно хитър вампир или е просто някой обсебен от мисълта за вампири като мен.
Огледах се в обстановката за други необичайни следи – но всичко наоколо бе необичайно. Карти бяха разпилени по пода. По циментените стени бяха окачени метални картини за надгробни плочи направени с радирунг (*При тази техника металната плоча се покрива и от двете страни със специално подготвен грунд, след което се изобразява чрез използване на графични игли, шабери, рулети, четки и др. Грундът има свойството да се отнема при допир на графичния инструмент, при което се открива метала и се и извършва киселинното разяждане. Отпечатания графичен лист също се нарича „офорт”. )
Точно до радиатора стоеше аквариум, без вода, пълен с камъни.
Кухненският му ъгъл и мивка изглеждаха така сякаш никога не бяха пипани. Всички метални шкафчета наоколо бяха без вратички. Страх ме беше дори си помисля какво има в хладилника или по-скоро кой има там.
- Ти си първото момиче, което водя тук. – призна си Джагър.
- Изненадана съм. В Клуба „Ковчег” ми се стори, че се виждаш с доста момичета.
- Всъщност нов съм в града. Точно като теб. Просто посетител.
Косъмчетата по врата ми настръхнаха.
- От къде знаеш, че съм просто посетител?
- Не е нужно да си медиум, за да го разбереш. Някой бунтар като теб би бил редовен посетител на клуба. Но Ромео не те беше виждал преди.
- Ъмм... Предполагам, че си прав.
- Мога ли да ти предложа питие?
- Не, благодаря ти. – отвърнах. – Искам да знам...
Джагър се запъти към аквариума. Бръкна с ръка и извади една огромна тарантула.
- Току-що си го взех. Искаш ли да го погалиш? – попита, милвайки вероятно отровният паяк все едно е задрямало коте.
При нормални обстоятелства бих се зарадвала на възможността да погаля тарантула, но сега не все още не бях наясно с мотивите на Джагър, за да ми отправи подобно предложение.
- Къде ти е плазмата? – попитах, забелязвайки липсата на каквито и да било телевизори и компютри.
- Намирам всякакви подобни неща за отблъскващи.
- Искаш да кажеш, че не гледаш филми? И никога на си виждал оригинала на „Дракула”? – подметнах. – Ами „Носферату”? „Нежност в ковчег”? Някой бунтар като теб би трябвало да знае репликите наизуст?
- Предпочитам да преживявам нещата, не да воайорствам. – каза и върна паяка в аквариума, докато аз зарових ръка в чантичката си.
- Забрави си това. – казах и разтворих юмрука си, за да му покажа обицата с форма на скелет. Той се усмихна весело все едно го събирах отново с отдавна изгубен приятел.
Докато вземаше дребното украшение от ръката ми, пръстите му се задържаха за дълго, докосвайки нежно дланта ми, допира му изпрати студени тръпки право по вените ми. Взех да в ръце, за да не показвам слабост, но все пак се отдръпнах назад.
- Сега когато това е било твое притежание е дори по-специално за мен. – каза той, докато си я слагаше пак на ухото. – Мога ли да те наградя с нещо?
- Можеш да ми кажеш за Александър.
- Да ти разкажа ли? Или предпочиташ просто да ти покажа? – попита, приближавайки се с крачка към мен.
- Разкажи ми. – казах предизвикателно. – Той приятел ли ти е?
- Може би, да. – каза със съблазнителна усмивка. – Може би, не. – добави вече със злонамерено зъбене.
- Зарежи това, махам се оттук.
- Познавам го от Румъния. – каза набързо.
- Виждал ли си го в Америка?
Поклати глава, а белите му кичури се спуснаха над зелено-сините му очи.
- Имаш ли представа къде е? – попитах.
- И какво, ако имам? Колко ще дадеш, за да узнаеш? – каза облизвайки устни.
- Не знаеш, нали? – предизвиках го. Отстъпих още веднъж назад, а кракът ми попадна на карта.
- Но знам доста. – оспори ме.
Приближих чантичката до себе си.
- Ти май също знаеш достатъчно за румънския ми приятел, за да дойдеш в Клуб „Ковчег” и да питаш за него. – каза, пристъпвайки отново към мен.
- Нищо не знам...
- Тогава защо искаш да го откриеш? – прошепна ми тихо ухо, докато нежно отмяташе косата зад рамото ми.
- Явно си в грешка... – казах, отбягвайки погледа му. Копнеех да избягам, но ме можех да помръдна.
- Наистина ли? – прошепна ми той. - Кара те да се чувстваш все едно живее заради теб. – каза като ме приклещи в ръцете си, а думите му вече меко се отпечатваха по шията ми.
- Не знам за какво говориш. – излъгах, а сърцето ми тупкаше бясно в гърдите.
- Че плътта ти е част от неговата. – каза, докато устните му нежно милваха задната част на врата ми.
Бях почти изгубила способност да говоря, сърцето ми бясно препускаше, а картата се бе огънала под натиска на крака ми.
Той пристъпи, за да застане точно пред мен, очите му се пронизваха през мен, докато нежно прокара пръсти през огърлицата ми от оникс.
Наклони се към мен и целуна голото ми деколте. Прошепвайки:
- Вече те дели само една целувка от това да се слееш с него за вечността.
Едвам дишах. Сърцето ми набираше още по-голяма скорост, докато той ме държеше в ръцете си.
- Разкарай се! – извиках, държейки ръцете си като преграда помежду ни, опитвайки се да го отблъсна.
Картата под крака ми се разкъса. Джагър се опитваше да ме омае с погледа си, но аз се бях зазяпала надолу в краката си. Това беше карта на Хипстървил. Гробищата бяха оградени в жълто и задраскани с няколко кръста нарисувани с черен маркер.
Едва тогава забелязах, лежащите на няколко метра от мен карти - все на съседни градове на Хипстървил и Дулсвил. Всички гробища бяха оградени и задраскани с черно.
Повдигнах поглед към Джагър, докато той се опитваше да вкопчи зелено-синият си поглед в мен. Внимателно грабна ръката ми както бе направил и в Клуба „Ковчег”.
- Можем да го открием, заедно. – повторих думите, който ми бе казал. После си спомних бележката, която бях намерила в стаята на Александър – „Той идва!”
Отстъпих назад, за да се отдалеча от Джагър и започнах да ровя в чантичката си. Все едно стрелях напосоки, пръстите ми трепереха, докато се опитвах да открехна капака на кутията с чесън.
Кутията бе като залепена със Супер Лепило. Все още се борех с капака, когато Джагър отново пристъпи към мен.
Побягнах към вратата, после надолу по коридора. Натиснах копчето на асансьора и погледнах назад. Джагър пристъпи през прага на жилището си и се затича към мен. Вече можех да чуя стържещият звук от асансьора точно над мен, но все още не бе стигнал до моя етаж. Погледнах нагоре. Цифрите 3 – светна, 2 – светна П – светна (*”G”(ground floor), “П”(приземен етаж))
- Хайде! Хайде! - мърморех, натискайки бутона многократно.
Можех да чуя как Джагър приближава. Изведнъж светна „С”(*сутерен, „B”( basement)) и асансьора отвори врати пред мен. Издърпах разнебитената врата настрани и скочих вътре. Използвах цялата си сила да върна решетката, за да се затвори, докато разярения Джагър тъкмо бе достигнал до асансьора.
Стрелнах се назад, колкото се може по-далеч от вратата, докато погледа му бе прикован в мен. Присегна се през вратата, осъзнал, че все още не съм натиснала бутон за потегляне. Бързо цъкнах с пръст копчето с надпис ”П” (*”G”(ground floor), “П”(приземен етаж)).
Когато асансьора започна да се изкачва, се облегнах на стената, колкото се може по далеч от лапите му.
- Надявам се да го откриеш. – чух как Джагър вика след мен. – Преди аз да го сторя.


- Какво търсиш тук? – попита ме Леля Либи, когато ме намери скрита в сенките на съблекалнята й след края на представлението и спускането на завесите. – Обадих ти се по време на антракта, но ти така и не вдигна.
- Сигурно съм била под душа. – смотолевих. – Но исках да те видя.
- Видяла си ме? Това е толкова сладко! – каза, докато си махаше грима.
- Прекарвам си страхотно тук. Но има нещо, което трябва да ти кажа.
- Да?
- Трябва да си тръгна утре.
- Толкова скоро? – попита ме тя, оставяйки тампона за махане на грим.
- Знам. – простенах. – И аз не искам да си тръгвам, но все пак имам тонове домашни, които трябва да напиша.
- Когато аз бях в училище пролетната ваканция се изразяваше само с това „ваканция”.
- И освен това ще се наложи да замина рано. Преди залез.
- Да не би все още да те е страх от вампири? – закачи ме тя.
Истината беше, че не бях сигурна – не знаех кой или какво е Джагър. Имаше само едно нещо, в което бях убедена, че той преследва Александър.
Точно няколко мига едва се бях изплъзнала от лапите на Джагър- Лъжеца. Ако направех опит да разбера причината за преследването на Джагър, можех да изложа себе си – или по-важното щях да изложа Александър – на опасност.
Това, че Джагър ме бе проследил – пред театъра вчера и това, че днес ме чакаше на алеята – само ме убеждаваше, че ако се върна в имението, или някъде, където мога да намеря Александър, единственото, което ще постигна е да отведа Джагър право при него. Въпреки, че това ми разбиваше сърцето, нямах избор. Трябваше да напусна Хипстървил.




9. Блуз "Атвобусна спирка"


Аз и Леля Либи седяхме заедно на една дървена пейка пред автогарата ГрейХаунд(* хрътка), чакайки часовникът да удари осем. Имаше само един автобус на ден заминаващ от Хипстървил и той тръгваше точно по залез.
Гледах напред към завръщането си в Дулсвил, изпълнена с надежда за бъдещето на Александър и все пак тъжна, че напускам Леля Либи. Радвах се на срещата ни и искрено й се възхищавах. Тя бе последвала мечтата си, да стане актриса и в процеса се бе научила да живее независимо, със собствен стил, вкус и поглед над живота. Тя ме бе видяла също толкова уникална и специална, не като откачалката, която забелязваха всички останали. И най-важното държеше се с мен все едно си бях нормална.
Щеше да ми липсва и вълнението в Хипстървил, да зная че има място като Клуб „Ковчег”, където бунтари като мен могат да отиват и да танцуват, и „Готини Готици” – магазинът, където можех да си купувам готически дрехи, бижута с шипове и лепящи се татуировки за тяло.
Либи ме прегърна с ръка и наклони главата ми към рамото си, докато автобуса отбиваше.
- Много ще ми липсваш, Лелю Либи. - казах, притискайки я с все сили, преди да се кача на автобуса.
Докато ходех по пътеката между редовете, отворих джобното си огледалце, за да проверя другите пътници. След като всички се отразиха, дори и готическата двойка, която се бе сгушила на задните седалки, си избрах да седна на едно място до прозореца. Леля Либи ми махаше, докато чакахме автобуса да тръгне. Можех да прочета в очите й, че ще и липсвам точно толкова, колкото и тя на мен. Продължаваше да ми маха дори, когато автобуса тръгна. И все пак веднага щом гарата се изгуби от поглед, си поех дъх в знак на облекчение.
Престъпният, мистериозен, търсещият кръв, ужасяващ варварин Джагър вече бе зад гърба ми. И изпълнена с надежда, че новият план за среща с благородният ми Готически Принц Александър тепърва се открива пред мен.
Автобусът кара до Дулсвил почти болезнено дълго. Обадих се на Беки по мобилния, но тя се оказа на кино с Мат. Нахвърлих си набързо бележки за срещата ми с Джагър в моя Оливия Ауткаст дневник, но от писането само ми стана по-зле. Представих си защо Джагър може да търси Александър - може би бе заради стара вражда между две семейства за правата над Вилата – но това само ме накара да се притеснявам за любимия си. Реших да си помечтая за това как с Александър ще се съберем, но така и не можах да се възпра от мисли за картите на Джагър пръснати по пода.
Стори ми се, че е минала цяла вечност, когато най-накрая се добрахме до автобусната спирка в Дулсвил. По едно време дори бях стигнала до там да се боря срещу надеждата си, че там ще видя Александър, появил се сякаш с магическа пръчка, окачващ пристигането ми, вместо това от спирката ми се оказаха махащи за поздрав Мама, Татко, Били момчето и идиотската му половинка Хенри.
- Тръгваш ли някъде? – попита тате след като се прибрахме вкъщи, а аз захвърлих куфара в стаята си. – Искаме да чуем нещо повече за пътуването.
Сега нямах време за добронамерените въпроси на родителите ми:
- Как ти се стори Леля Либи? Какво мислиш за представянето й в „Дракула”? Харесаха ли ти тофу сандвичите?
Исках да отида на място, където да помисля на спокойствие.
- Трябва да видя Александър! – казах, тряскайки входната врата зад гърба си.
Тичах до вилата и намерих желязната порта открехната. Без дъх, побързах по дългата ветровита пътека, забелязвайки нещо странно – входната врата също бе отворена.
Може би ме бе видял от таванското прозорче на имението и ме бе последвал чак до Дулсвил.
- Александър? – извиках, докато пристъпвах през прага.
Антрето, хола и гостната бяха точно каквито ги помнех за последно, покрити с чаршафи и лишени от каквито и да било картини.
- Александър? – извиках, докато се изкачвах нагоре по главното стълбище. Сърцето ми биеше все по-диво с всяка следваща стъпка.
Профучах през втория етаж, устремена направо стъпалата водещи към таванската стаичка на Александър. Достигнах до спалнята му. Едвам смогвах да си поемам дъх. Потропах леко по вратата на стаята му.
- Александър, това съм аз, Рейвън.
Не последва отговор.
Завъртях топката на вратата и тя се открехна. И тази стая изглеждаше така както си я спомнях за последно, пуста като изключим малкото останали вехтории. Но сега на неоправеното му легло лежеше една раница. „Трябва да се е върнал”.
Взех в ръце грубо изработената раница и я прегърнах. Знаех, че ще е грубо, ако започна да ровя в раницата, особено ако Александър ме завареше. Но не можах да се въздържа.
Положих я отново на леглото, дръпнах ципа и тогава чух шум идващ от задния двор.
Погледнах навън през таванското прозорче и видях свещ блещукаща от беседката. И един прилеп кръжащ над покрива.
Зарязах раницата, изстрелях се от стаята му, надолу по таванските стълби, около втория етаж и пак надолу по сякаш безкрайното главно стълбище.
Изхвръкнах от входната врата пробягах през задния двор.
- Александър! – извиках, докато тичах към тъмната беседка, като ми бе трудно дори да различа фигурата му от сенките.
Тогава светлинката от свещта изведнъж изгасна. Първото, което видях бяха очите му. Едно зелено и едно синьо, преди да пристъпи изцяло под лунната светлина.
Опитах се да побягна, но бе прекалено късно. Погледът на Джагър вече бе започнал да ме замайва.





10. Заветът


Събудих се с гръб върху студената и мокра трева, а дъждовни капки нежно се спускаха лицето ми, както в Спящата красавица. Сребристото небе крепеше ярката светеща луна. Дърво подобно на паяк се издигаше над мен, слабите му оголени корени достигаха до мен с пръсти наподобяващи тези на вещица.
Седнах, а главата ме болеше. Тогава видях. Надгробен камък. После още един. Не единици, а стотици. Видях паметникът на баронесата. Бях в Дулсвилското гробище.
Докато се изправях, почувствах замайването. Възвърнах отчасти баланса си като се подпрях на един гробищен паметник. Бях свикнала да търся спокойствие сред надгробните камъни, но поради факта, ч

12. Рискована среща


Хлипах докато бягах с все сила от гробището. Едва виждах настилката през премрежените ми от сълзи очи. Отправих се в проливния дъжд през долната част на Дулсвил, където за шофьорите возещи се в собствените си Сааби, Мерцедеси и Джипове гледката на нещастно, измокрено до кости готическо момиче бе доста необичайна.
Бягах надолу по главната улица и проправяйки си път между група пазаруващи хора с чадъри, забих се няколко двойки излизащи от киното и профучах покрай редовните посетители на ресторант бързащи да се скрият от дъжда. С всеки плясък на криле на птица или звук на клаксон подскачах, мислейки, че Джагър ме преследва. Продължих да бягам.
Не исках да се прибирам вкъщи. Имах нужда да бъда сама, далеч от семейството ми. Не исках да говоря – с никого, дори Беки не би разбрала това призрачно преживяване. Трябваше да се скрия, да потърся утеха на единственото място, на което се бях чувствала у дома си.
Забързано минах през отворените врати на вилата със сковано тяло и изтръпнали крака. Втурнах се по ветровитата алея и заобиколих към задната страна на вилата. Загледах се към беседката да видя дали очите с различен цвят няма да отвърнат на погледа ми от там. След като открих беседката празна се изкатерих през отворения прозорец на мазето и тръгнах през изоставената вила. Сълзите ми капеха по скърцащия дъсчен под, под скърцащите ми ботуши. Избърсах очите си, докато се спусках по главното стълбище и се отправих към таванската стая на Александър.
Докоснах празния статив. Погледнах леглото му, все още измачкано от последния път, когато бе спал в него преди дни. Притиснах плетения му черен пуловер забравен върху разнебитеното му кресло.
Отидох до таванския прозорец и подледнах към самотната лунна светлина. Проливния дъжд бе спрял. Чувствах се изморена, изоставена, като абсолютна неудачница. Ако си бях стояла в Дулсвил, Александър щеше да се върне за мен. Но нетърпението ми беше изложило на опасност и него, и мен. Криеше се безопасно в Дулсвил от кръвожадното отмъщение на Джагър, а аз насочила неговата лична богиня на отмъщението право към него. И макар че се мислех за умна в крайна сметка се оказах просто пионка в пъкления план на Джагър.
Чух изскърцването на дъска зад мен. Бавно се обърнах и едва различих тъмната фигура стояща на вратата.
- Джагър... - възкликнах.
Дъската отново изскърца, когато фигурата пристъпи към мен.
- Разкарай се! – крещях, отстъпвайки. Нямаше къде да бягам. Фигурата блокираше вратата и единственият ми път за бягство беше тясния корниз на таванския прозорец.
Отдръпнах се, колебаейки се дали да рискувам с опасния ми избор за бягство.
- Ще повикам полицията! - заплаших аз.
Фигурата се приближи още. Реших, че ще трябва да рискувам да избягам покрай него. Затайх дъх и преброих на себе си. Едно. Две. Три.
Светкавично се стрелнах покрай фигурата и бях на косъм от бягството през вратата, когато ме сграбчи през кръста.
- Махни се от мен! - плачех, опитвайки се да се измъна. Но когато лунната светлина го освети, черния пластмасов пръстен-паяк улови погледа ми.
Ахнах, преставайки да се боря.
- Александър?
Той изцяло излезе на светлина.
И ето го тук, точно като в сън, стоеше пред мен. Беше се завърнал. Красив и изморен.
- Мислех, че никога повече няма да те видя! - извиках. Тялото ми, сковано от страх, се топеше в неговото и аз го обгърнах с ръце. Той също ме прегърна, толкова силно, че можех да усетя ударите на сърцето му в гърдите си.
- Няма да те пусна. - му казах, притискайки го по-силно и се засмях. - Никога!
- Не трябваше… - започна той нежно.
Погледнах нагоре към него сякаш виждах призрак.
- Просто не мога да повярвам, че си тук!
Взе ръцете ми и ги вдигна до плътните си устни, целувайки дланите ми и изпращайки трепет през вените ми. Вгледа се в очите ми и се усмихна.
Тогава направи това, което копнеех да направи. Целуна ме. Чувствените му устни се притиснаха нежно към моите, бавно, деликатно, съблазнително. Сякаш бяхме разделени от цяла вечност.
Продължихме да се целуваме страстно, преминавайки от устните към бузите и ушите си, сякаш пиехме от плътта на другия. Той нежно погали косата ми и гризна ухото ми. Засмях се, докато се настаняваше в креслото, придръпвайки ме на коленете си. Надникнах в очите му и се почудих как бях дишала през дните, когато не беше до мен.
Прокарах пръсти през заплетените му, катранено черни къдрици.
Той отмести косата от врата ми и прокара пътечка нагоре по рамото ми със еротични целувки. Можех да усетя зъбите му възбуждащо да се пъзгат по кожата на шията ми. Докосвайки, дразнейки, причинявайки пожар той игриво ме хапеше. Засмука нежно тила на врата ми.
И тогава изведнъж се отдръпна с поглед изпълнен с ужас.
- Не мога. - ми каза засрамено, поглеждайки настрани.
- Какво не е наред? - попитах го изненадана от внезапната смяна на насроението му.
Александър се изправи помагайки ми и аз да се изправя. Неспокойно прокара ръката си през косата и закрачи из стаята.
- Всичко е наред. - казах аз настигайки го при триножника му.
- А си мислех, че не съм като Джагър. - каза той и седна на ръба на леглото. - Но…може би съм.
- Ти изобщо не приличаш на него. - отвърнах. - В действителност си негова пълна противоположност.
- Просто искам да си в безопасност. Винаги. - ми каза, гледайки ме с дълбоко чувство.
- Аз съм – сега, когато ти си тук. - отговорих галейки ръката му.
- Ти не разбираш? - каза той напълно сериозно. - Моят свят не е безопасен.
- Е, моят също. Не гледаш ли новините?
Подтиснатото му лице се разведри и той се засмя.
- Предполагам имаш право.
- Виждаш ли? В по-голяма опасност съм ходейки на училище с Тревър отколкото когато се целувам с вампир.
- Никога не съм срещал някой като теб. - каза и се обърна към мен. - И никога преди не съм изпитвал това което изпитвам към теб.
- Толкова се радвам, че се върна за мен. – казах и го прегърнах през кръста.
- Това никога вече няма да се повтори. - увери ме той.
- Как може да си толкова сигурен? Джагър изглежда решен да си оправи сметките с теб. попитах аз и седнах до него.
- Защото вече ще му е малко трудно да си ги оправи.
- Уау, значи му показа кой командва? Точно както при училищна разпра?
- Предполагам…Само, че в нашия случай беше гробищна разпра.
- Той замина ли си?
- Семейството му е в Румъния. Тук вече нищо не го задържа. Може да се върне и да им каже, че ме е открил.
Играех се с огърлицата ми.
- Какво обещание си нарушил?
- Не съм нарушавал никакво обещание. Никога не съм обещавал…Но сега не трябва да се тревожим повече за това. - каза той изморено.
- За какво бяха вичките свещи на гробището? - попитах аз.
- Вампир може да вземе, който и да е по всяко време. Но ако заведе някоя на гробището или на друга свещена земя, тогава тя му принадлежи завинаги.
- Тогава се радвам, че се появи точно навреме! - притиснах Александър с всичка сила. - Съжалявам, че заведох Джагър при теб - признах му аз.
- Аз би трябвало да ти се извинявам. Не си представях, че ще тръгнеш след мен. – каза, взирайки се в лунната светлина. След това се обърна към мен. - А трябваше да се сетя. Това е, което обичам в теб.
- Сега ми кажи всичко! - възкликнах изведнъж. - Какво е да си...?
- А какво е да си човешко същество? - прекъсна ме той.
- Скучно.
- Как може да кажеш такова нещо?" се почуди той, държейки ме плътно до себе си. - Можеш да се събуждаш на дневна светлина, да ходиш на училище и да виждаш отражението си.
- Но аз искам да бъда като теб.
- Ти вече си. - каза ми той с усмивка.
- Беше ли роден като вампир?
- Да. Беше ли родена като човек? - подразни ме той.
- Да. Има ли милиони вампири наоколо?
Той кимна.
- Но сме малцинство, така че обичаме да се държим един за друг. Очевидно сигурността е в по-големия брой. Не можем да се разкрием или ще бъдем преследвани.
- Трябва да е много трудно да криеш кой си вътре в себе си.
- Много е самотно да се чувстваш като аутсайдер. Като да си поканен на парти с карнавални костюми, а да си единствения с маска.
- Имаш ли много приятели вампири в Румъния? Обзалагам се, че ти липсват.
- Баща ми доставя произведения на изкуството за галериите си в няколко страни. Така че пътуваме доста. Точно когато се сприятелях с някого и вече беше време да тръгваме.
- А хора, като мен? - попитах аз сгушвайки се до него.
- Никой не е като теб, било той вампир или човек. - каза ми с топла усмивка. - Трудно е да се спиятелиш с хора, когато не посещаваш училище и е още по-трудно да ги задържиш, когато те хапват вечерята си, а ти току-що ставаш от леглото.
- Натъжени ли са родителите ти, че имаш за гадже човешко момиче?
- Не. Ако те срещнат, моментално ще се влюбят в теб, точно както аз. - каза той и погали косата ми.
- Би ми харесало да пътешествам, да живея през нощта и да спя през деня. Твоят свят изглежда изпълнен с толкова романтика. Да бъдем свързани във вечността…Да отлетим заедно в нощта. Копнееки само един за друг.
- Аз се чувствам така спрямо твоя свят.
- Тревата на съседа е винаги по-зелена, предполагам. Или в нашия случай по-черна.
- Когато съм с теб. - започна той. - не ме интересува в кой свят съм, стига ти да си до мен.




13. Обещанието


- Събуди се. – нежно прошепна Александър в ухото ми.
Отворих очите си, за да разбера, че съм се строполила на дивана в ТВ стаята, докато той галеше косата ми. „Нежност в ковчег” вървеше на свръх-големия му екран.
Джени отчаяна влезе в офиса на професор Ливингстън в университета.
- Знаех, че ще те намеря тук! – извика тя, намирайки Владимир да стои зад бюрото си, с глава заровена в учебник.
- Не предполагах, че ще дойдеш – предупреди той, без да погледне нагоре – в къщата ми или в кабинета ми. Излагаш се на опасност.
В далечината се чу зловещ вой.
- Защо си ме оставил да заспя? – попитах Александър, вдигайки глава от рамото му. – Омагьоса ли ме?
- Ти предложи да гледаме това. – отговори той. – Но заспа щом натиснах „Play”. Освен това е късно, а и преживя доста.
- Късно? – попитах аз, протягайки ръце. – За теб е средата на деня.
Джени погледна към прозореца. – Те идват за мен – призна тя на Владимир, нервно. – Искат стана една от… вас.
Владимир методично отгърна страницата на книгата си. Не вдигна поглед. Друг зловещ вой се разнесе в далечината.
- Ще те изпратя до вас. – предложи Александър като станахме и учтиво ми подаде черното си кожено яке.
- Но аз искам да остана тук. – изстенах.
- Не можеш. Родителите ти ще се тревожат.
- За седемнадесет годишна?
Сложи якето на раменете ми.
- По-добре да тръгвам – започна Джени, гледайки през прозореца на кабинета в мъгляво напластения мрак. – Беше глупаво от моя страна да дойда.
- Ще си съвсем сам в това огромно имение – казах аз на Александър, докато оправях смачканата си рокля.
- Аз съм в безопасност. Освен това повиках Джеймсън.
- С неговото бавно каране? Ще му отнеме години да стигне до тук. Ще остана, докато не пристигне. – казах аз, сядайки.
- Почакай! – извика Владимир, все още фокусиран върху книгата.
Джени спря на вратата. Професорът стана и бавно се приближи към нея. – Откакто те срещнах, не съм аз. – призна Владимир.
Виенето продължаваше.
- Хайде, госпожице. – каза Александър, побутвайки ме.
- Страхувах се, че никога повече няма да те видя. – каза Джени. – Ако си тръгна без теб, може би няма да мога да те намеря следващия път.
Загледах се в Джени, сякаш бе издала моя собствен страх.
- Ами ако никога повече не те видя? – попитах Александър, придърпвайки го близо.
- Утре след залез, достатъчно скоро ли е?
- Не мога да си тръгна. – казах на Александър. – Мислех, че ще ти видя след „Приветстващото в Квартала” парти. А на следващата нощ теб те нямаше.
- Заминах, за да те предпазя, а не да те нараня. – отговори със сериозен глас, сядайки до мен.
- Да ме предпазиш от какво?
- От Джагър. От мен. От моя свят.
- Но ти не трябва да ме предпазваш.
- Моя свят не е изпълнен с романтика, както си мислиш. Има опасност.
- Опасностите са навсякъде. Не само за вампири. Просто трябва да си предпазлив.
- Не искам да си в близост до опасност, в който и да е свят.
- Няма да съм, ако сме заедно. – оспорих аз.
- Не искам да мислиш, че трябва да промениш себе си, за да си с мен. – каза той, сериозно.
- Знам това. – уверих го аз.
- Или да ме помолиш да се промениш.
- Затова напусна Дулсвил. – осъзнах на глас. – Страхувал си се, че ще искам да стана вампир.
- Да. И заради по-надвисналата опасност. Вампир с бяла коса.
- Джагър.
Той кимна.
- Защо тогава отиде в Хипстървил?(* Hipster е жаргонен термин появил се през 40-те години на 20-ти. През 90-те до сега се използва, за да опише млади, наскоро улегнали възрастни граждани от средните класи и по-големи тийнейджъри, които се интересуват от не-главните течения в модата и културата, предпочитат алтернативна музика, независим рок и независими филми. Понякога в определен контекст може да се изравни с понятието scenesters(хора подражаващи на известни личности от сцената.)
- Хипстървил? – попита той, объркан.
- Така го наричам. – признах с усмивка.
- Разбира се. – каза той през смях. – Получих писмо от родителите ми, че Джагър е намерил апартамент в „Хипстървил” и претърсва гробища в съседни общини за паметника на баба ми. След като го открие, ще разбере в кой град живея.
- Това е значела бележката. – спомних си аз. – Предупреждение, че Джагър идва, за да те намери. Да търси отмъщение.
- Каква бележка? – попита той, объркан.
- В стаята ти. – признах аз.
- Промъкнала си се в Имението след като си тръгнах?
Направих миловидна усмивка.
- Трябваше да се досетя. – каза, и ми се усмихна. След това игривият му глас стана сериозен. – Но по-важното от намирането е, че той е открил теб.
- Е, да, но беше по моя вина.
- Щях да го обезглавя по пътя преди да дойде в Дулсвил – да го пресрещна преди да пресрещне мен. С Джеймсън открихме изоставено имение, за да можем да се скрием, докато обмисля плана си. Но не планирах едно нещо.
- Че ще те последвам?
- Видях най-красивото момиче да се катери на дървото в двора.
- Ти си бил на таванския прозорец?
- Да.
- Тогава защо не...
- Държах те под око. Трябваше, нали?
- Защо Джагър иска да те хване?
Остър вой дойде от екрана, разсейвайки Александър от въпроса ми.
- Трябва да те заведа на гробището – на свещена земя. – предупреди Владимир. Красивият професор я поведе в мрачните, мочурливи гори, забулени в мъгла. Владимир притисна Джени, когато воя се усили.
Александър и аз бяхме загледали във филма.
- Как може да бъдем заедно, – попита Джени – ако не съм вампир?
Внезапно ТВ екрана изключи. Александър остави дистанционното, което държеше, на масичката за кафе.
Изправи се и протегна ръка за мен.
- Как можем да сме заедно? – попитах аз, изправяйки се.
- Как може да не сме? – успокои ме той. Александър улови ръката ми и аз неохотно го последвах навън от Имението към къщата ми. Почувствах се като дете в Дисни Ленд, когато затваря.
Нощният въздух в Дулсвил бе по-прохладен от всякога, тъмното небе по-ясно, а мократа трева по-свежа.
- Защо Джагър търсеше отмъщение? – попитах аз.
- Това е дълга история. – каза той, с прозявка.
Александър изглеждаше искаше да забрави миналото, вървяхме един до друг, а ръцете ни бяха преплетени. Но нямаше да се успокоя, докато не разбера.
- Имам цяла нощ. До изгрев.
- Права си. – каза той, докато вървяхме по улицата. – Беше за обещание, което не бях давал.
- Обещание? – попитах аз.
- Да приема момиче за цяла вечност.
- Какво момиче?
- Сестрата-близнак на Джагър, Луна.
- Той има близначка?
Александър кимна.
- Добре, кой даде обещанието? – запитах на глас.
- Семейството ми в годината, през която и тримата сме се родили.
- Като уреден брак?
- Повече от брак.
- А защо Луна?
- Когато тя се роди, тя не се отзоваваше към тъмното, изглежда бе активна на светло. Отказваше да пие друго освен мляко. Отчаяни, семейството й я заведе до местен подземен доктор, който заяви, че тя е „човек”.
Засмях се. Александър изглежда не го намери за смешно.
- Просто ми звучи странно, това е. – казах аз, като завихме зад ъгъла.
- Е, не беше забавно за Максуел. Те бяха поразени. Луна трябваше да живее своя живот на дневна светлина, докато семейството й живее през нощта. Никога не е била, свързана с Джагър. По време на договора семействата ни бяха доста близки. Разбираемо е, щом като когато Луна навърши осемнадесет, ще се срещнем за заветна церемония и ще се съберем за вечността, осигурявайки й място в света на вампирите.
- И какво стана? – попитах аз, докато прекосявахме поляната през Оукли Уудс.
- Докато растях, семейството ми пътуваше и се отчуждихме от тях. Поради това, че Луна и аз живеехме в различни светове, никога не я бях виждал. Когато дойде време за церемонията, бях я видял само няколко пъти. Тя не ме познаваше, а щеше да е с мен завинаги?
- Е, ти си доста красив. – казах аз, свенливо. – И какво направи ти?
- Когато дойде моментът да я целуна за вечността, се наведох и целунах за сбогом.
- Това трябва да е било трудно за теб, да си вампир и всичко останало. – прошепнах аз.
- Правех го заради двама ни. Разбира се, Максуел не го разбраха по този начин. Помислиха, че съм отхвърлил Луна, следователно засегнах цялото й семейство. Бяха оскърбени. Родителите ми бързо ми наредиха да дойда тук с Джеймсън и да живея в Имението на баба ми.
- Уоу. Сигурно е било трудно да следваш сърцето си, когато е било срещу вампирската ти общност. – казах аз. – И още по-трудно насила да напуснеш Румъния, заради това решение.
- Когато видях тази красавица с гарваново-черна коса от таванския ми прозорец, да прави „номер или почерпка”, разбрах, че бих предпочел да прекарам вечността сам, чакайки да я зърна отново, пред това да я прекарам с някого, когото не обичам.
Точно тогава стигнахме входната ми врата. Александър ме дари с дълга целувка за лека нощ.
- Утре след залез. – напомних му аз.
- И нито секунда по-късно. – каза той.
Александър ми помаха като отворих входната врата. Прекрачих входа и се обърнах да му помахам за довиждане.
Той вече бе изчезнал, както си и знаех, че ще направи.




14. Подмяната


- Минава полунощ. - предупреди ме баща ми, докато гледаше И Ес Пи Ен(*ESPN) в дневната, а аз се промъквах на пръсти покрай него.
- Татко, на шестнадесет съм и са почивните дни.
- Но това е... - започна той с рязък тон.
- Знам, твоята къща. И аз съм ти дъщеря и докато не стана независима ще живея според твоите правила.
- Е, поне си внимавала за това какво казвам.
- Повтаряш ми го откакто навърших две годинки.
- Ти започна да се измъкваш откакто проходи.
- Съжалявам, няма да се повтори. - казах му аз.
Подадох му содата, която стоеше на масичката за кафе и го прегърнах за лека нощ.
- Хубаво е, че си се забавлявала при леля си Либи. - каза той. - Но се радвам, че отново си вкъщи.
- Аз също, татко. Аз също.
Изтощена пропълзях в леглото без дори да сваля влажните си от дъжда дрехи. Угасих настолната ми лампа, която приличаше на Едуард Ножиците и облизах устни. Все още усещах целувките на Александър върху тях. Сгуших плюшения Мики Злобаря желаейки силно да притисна Александър вместо него. Лежах в леглото и се въртях неспокойно. Не можех да дочакам утрешния залез.
Само след секунда усетих присъствие в тишината. Огледах се наоколо, но сенките бяха само на мебелировката. Проверих под леглото; дори прилеп не би могъл да се промъкне сред всичките боклуци, които бях скрила отдолу. Отворих вратата на дрешника, но единственото което намерих бяха дрехи на закачалки или пръснати по пода. Отидох на пръсти до прозореца и дръпнах завесите, за да погледна в задния двор.
- Александър?
Видях тъмна фигура да се стопява в нощта, отдалечавайки се от къщата.
- Лека нощ, любов моя. - казах аз притискайки ръка към стъклото на прозореца.
Върнах се в леглото и заспах.


На следващата сутрин се събудих със скок. Вчерашните събития ми изглеждаха като сън.
Усетих втвърдилите се по мен дрехи, когато се изправих и осъзнах, че всичко случило се е било истина.
- Защо си все още облечена с вчерашните си дрехи? - натякна ми майка ми, когато влязох в кухнята. - Не ви ли говорят за хигиенни навици в часовете по здравеопазване?
Затърках изморените си очи и се запрепъвах към банята. Съблякох вчерашните си дрехи и влязох под душа.
Горещата вода обля бледата ми кожа. Лакираните ми в черно нокти на пръстите на ръцете и краката ми се открояваха на чисто белите плочки в банята.
Отново бях в Дулсвил, а Александър беше обратно във вилата. Можехме най-накрая да изживеем живота си заедно. Но приятелят ми беше вампир и врага му бе дошъл да го открие. Никога не съм предполагала, че „скучния град”, така де, може да бъде толкова нескучен!
Целият ми живот се беше променил само за няколко дни. От шестнадесет години водех едно монотонно съществуване. Най-голямата ми грижа бе да намеря черен лак за нокти в град с пастелни тонове. А сега трябваше да се справя сама с един изпълнен със слънчева светлина ден, докато Александър спеше мирно във вилата. Нямаше да можем някой следобед да караме колела, да се срещнем след училище или да прекараме почивните дни мотаейки се навън.
Беше ми трудно да знам, че никога няма да мога да споделя слънчев ден с него. Започваха да ме нападат съмнения, че мога да справя с този нов свят.


- Беше абсолютно попадение! Купих го за теб. - казах и връчих на Беки пакета, докато седяхме на люлките в парка Евънс.
Тя отвори списанието
- Дневник „Здравей Кити”(Hello Kitty). Страхотно. Благодаря!
- Там имат най-страхотните магазини изобщо! Посетих място наречено Клуб „Ковчег”. И срещнах един откачен тип.
- Сериозно? А Мат и аз ходихме на кино.
- Ако ти кажа една тайна, една супер голяма, огромна тайна обещаваш ли да не казваш на никого?
- Мога ли да кажа на Мат? - пламенно ме попита тя.
Мат, Мат, Мат – кой го беше грижа за Мат, когато изгарях от желание да й кажа за срещата ми с Джагър и истината за Александър.
- Защо говорим изобщо за Мат, когато имам да ти кажа най-голямата новина?
- Ами, ти винаги говориш за Александър. - заяде се тя. Белите й като порцелан страни се оцветиха в огнено червено. - И аз винаги те изслушвам. Само защото замина и ти се случиха вълнуващи неща не означава, че на мен също не са ми се случили.
Бях изненадана от избухването на Беки. Излизаха с Мат само от няколко дни, но ако изпитваше дори само половината от това което аз изпитвах към Александър трябваше да разбера вълнението й. Беки винаги е била толкова плаха. Сега когато си бе намерила обожател, бе станала по-уверена. Приятелството ни се бе променило. Винаги преди сме разчители само една на друга.
- Добре. - казах аз с нежелание. - Имаш право. Радвам се, че излизаш с Мат. Някой толкова страхотен като теб би трябвало да има и страхотно гадже.
- Благодаря ти, Рейвън. Сега, какво искаше да ми кажеш?
Поколебах се, обмисляйки дали тя ще може да понесе информацията за вампирите.
- Дали Мат ще дойде тук отново?
Тя кимна.
- Той е точно зад теб.
Преполагам, че получих отговора на въпроса си.


- Хей, чудовищно момиче, как е чудовищното момче? мъжки глас се провикна докато напусках парка. Огледах се наоколо, за да открия Тревър облечен в своята червено-бяла футболна униформа.
- Мислех, че съм приключила с теб. Винаги ли ще ми се пречкаш в краката? - попитах го аз.
- Докато се обличаш в черно - да. Вие двамата направихте ли си вече чудовищни бебета? - попита.
- Не, но когато го направим, със сигурност ще кръстя едно на теб.
Започнах да се отдалечавам, а Тревър ме последва.
- Как го правиш? Как смогваш едновременно да играеш футбол, да харчиш парите на татко ти и да дразниш хората? - попитах.
- Бих могъл да направя повече от това само да те дразня, ако ми позволиш. - каза той престорено срамежливо фиксирайки ме със зелените си очи.
- Значи тази реплика не върви вече пред мажоретките?
Ако Тревър някога преди наистина ме нервираше до смърт, то сега бе просто като дребно дразнещо насекомо на фона на всичко, което бях преживяла напоследък.
- Все още мисля, че нещо подозрително се случва във вилата. - каза той непреклонно.
- Я стига.
- Не мислиш ли, че е странно, че Александър никога не е виждан през деня?
- Иска ми се теб никога да не те виждах през деня. Освен това той е на домашно обучение.
- Майка ми каза, че е засякла откачения иконом при месаря.
- Да. Това е странно. Икономът яде храна. Кой да предположи?
- Той е поискал 'най-прясното и кърваво месо, което имате.'
- Да не предпочиташ да пият твоята кръв? - подразних го аз.
Той ме погледна шокиран.
- Започни да водиш социален живот. - казах аз. - Може би майка ти трябва да започне да ти обръща повече внимание и по-малко да клюкарства.
- Остави майка ми...
- Наистина нямам повече време за теб или майка ти. Може би е време да си намериш нов най-добър приятел. - казах аз и се отдалечих.




15. Кошмар


Нетърпелива, пристигнах във вилата още преди залез. Мерцедесът на Джаймсън бе единствената кола паркирана по пътя.
Седнах на грапавите стъпала и закъсах глухарчетата и плевелите растящи между пукнатините в цимента. Вратата леко изскърца, докато се отваряше.
Джаймсън ме поздрави.
- Радвам се, че се върна. – казах, притискайки в прегръдка кокалестото му тяло.
- Аз също, госпожице Рейвън. Липсваше ми Имението и любимата ни гостенка.
- И ти ми липсваше. И познавам една приказна дама, която ужасно страда, когато си тръгна...
- Госпожица Руби? – попита, а очите му се оживиха.
- Ще и звъннеш ли? – попитах.
- След това, което направих? Не мога.
- Трябва! Освен това, не бе по твоя вина. Просто и кажи, че ти се е наложило неочаквано да заминеш извън града.
- Никога няма да ми прости. А и няма причини да го прави.
- Руби обича цветя. Освен това този уикенд има панаир. Ще се нуждае от компания. Както и ти.
Можех да видя как Джеймсън обмисля какво решение да вземе, едновременно развълнуван, че ще може отново да види Руби и несигурен дали ще събере достатъчно мъжество, за да го направи.
Видях как Александър се носи надолу по главното стълбище, облечен в черни дънки и черна тениска на H.I.M. Вместо здравей, той ме дари с една дълга целувка.
- Беше толкова сладко, че вчера намина вкъщи. – казах, в ръцете му.
- Не съм идвал. – каза объркан.
- Не си ли? Видях едно момче в задния двор.
Александър изглеждаше обезпокоен.
- Обзалагам се, че е бил Тревър. – предположих. – Видях го след училище. Мисля, че все още ме обвинява за рязко спадналата му популярност.
- Ако мислиш, че трябва да си поговоря с него, ще го сторя.
Досега винаги се защитавах сама от Тревър. Беше като глътка свеж въздух да знам, че вече имам някой зад мен, готов да ме защити.
- Ти си моят супер герой! – възкликнах и го прегърнах.
- Намерих едно много готино място.
- Готино място? В Дулсвил?
Той грабна ръката ми и ме поведе извън Имението, надолу по улицата.
- Толкова е иронично, че слуховете, който Тревър пусна, започват да се превръщат в истина. – казах на гаджето си вампир.
- Тези за теб или за мен? – заяде се той.
- Имам предвид, че мислех, че си... после се разубедих. После отново си го мислех. И после, когато наистина го бях отхвърлила окончателно се оказа, че си.
- Сега аз се обърках. Вампир ли съм в крайна сметка или не съм?
- Точно това е въпроса. – казах, докато стисках ръката му.
- Просто не искам да те изгубя или да те изложа на опасност.
- Обичам опасностите.
Когато подминахме гробището на Дулсвил се зачудих къде отиваме.
- Само още малко по-надолу. – увери ме той.
Бих отишла и до Китай, стига Александър да е до мен. Имах толкова много въпроси, които не изгаряха отвътре, но не знаех с кой да започна.
- С Джагър ли си израснал?
- Семействата ни са били близки, когато сме се родили. Мисля, че той завиждаше на Луна. Докато тя живееше като човек, той знаеше какво изпуска – училището, спортуването, приятелите. Беше слаб, но мисля, че си мечтаеше да е атлет като Тревър. Дори малко го съжалявам. Не можа да намери нещо, което да му доставя удоволствие, като изключим отмъщението. И тогава семейството ми замина. Родителите ми са бохеми, пък и никога не си паснахме докрай с някой друг от нашия вид. Ние сме нещо от сорта на вампири вегетарианци.
- Готино. И как оцелявате? Връзки с месаря? – пошегувах се, припомняйки си разговора, който бяхме провели с Тревър.
- От къде разбра? – попита изненадан. – Има още едно семейство, което има връзки в кръвната банка.
- Ъх... просто налучках. - отвърнах. – Родителите ми също някога са били хипита. Не са вкусвали нищо имало някога очни ябълки. Но предадоха хипи убежденията си и чантичките украсени с маниста за костюми Армани и папки с документи и сега само преминават през протестиращите защитници на животни в БМВ-тата си, на път за работа.
- Май родителите ни ще си паснат.
- Точно като нас.
Александър стисна ръката ми.
- Понякога се чудя какво ли ще е ако ме промениш. Ще можем да будуваме цяла нощ, да летим в мрака и да сме заедно за вечността.
- А аз си представям какво ли щеше да е, ако се бях родил като теб. Можехме да ходим в едно училище, да се печем на слънцето, да си правим пикници в парка. Щяхме да виждаме отраженията си в огледалото. Щях да облепя стените с наши снимки от плажа.
- Май споделяме едни мечти.
- Ти си човек, който иска да е вампир, а аз съм вампир, който иска да е човек.
Погледнах към Александър с разбиране. До сега не бях осъзнавала, че той се чувства също толкова нещастен с своя свят, колкото аз в моя.
- Ето там е. – каза и ми посочи един изоставен обор отвъд влаковите релси.
Червеният обор със сигурност бе виждал и по-добри времена. Дъски от покрива и фасадата му липсваха и сега наподобяваше усмивката на щърбо дете от детска градина.
Пристъпихме през рамката на вратата. Вратата липсваше, но дървените греди, който пречеха на обора да се разпадне все още бяха непокътнати. От едната страна имаше пусти конюшни, а от другата празна плевня. Александър грабна един газов фенер, който висеше на една кука на стената, и го запали. Все ръката ми и ме поведе към най-мрачния ъгъл на обора.
- Отгоре на плевнята ли ще се покатерим? – попитах сдържано.
- Последвай ме. – каза. – Не се страхувай. Те няма да те ухапят. – каза през смях.
- Кои са тези „те”? – почудих се. Представих си семейство вампири, пристъпващи от конюшните. Може би някой отдавна изгубени негови роднини.
Стисках ръката му здраво, докато той ме теглеше към ъгъла на изоставения обор. Видях как чифт дръпнати очи втренчено ме зяпат от ъгъла. Пристъпих към лунната светлина и открих една млечно бяла котка-майка с котило от няколко снежно бели малки котенца – и там в цялата бъркотия от бяло едно дребничко черно коте.
- Тя е точно като мен! - възкликнах.
- И аз си помислих, че си приличате.
- Тя е най-сладкото нещо, което някога съм виждала! Искам да я отнеса вкъщи. – казах изпълнена с желание, докато коленичих и се взирах в котенцето.
- Открих ги миналата нощ.
- Искаш ли да я задържиш?
- Когато спре да се кърми. И майка й вече не може да се грижи за всичките.
Александър и аз и наблюдавахме полуслепите котенца, докато майка им заспа.
- Изненадана съм, че не ни изсъска. – казах.
- Разбира, че не сме тук, за да и навредим, а за да и помогнем.
- Значи, ти се очертаваш нещо като Д-р Дулитъл, само дето хапещ.
Намръщи се на жегата ми.
- Искаш ли да имаш котенце или не?
Кимнах нетърпеливо.
Александър взе слабичкото котенце, което приличаше на малко топче прежда, в грижовните си ръце.
- Няма нищо. – каза й, докато я подаваше в ръцете ми.
Държах в ръцете си най-дребничкото черно бебе котенце, което някога бях виждала. Тя се облиза и ме погледна така все едно се усмихва.
- Мога ли да я задържа?
- Искам да имаш нещо за спомен от мен.
- За спомен то теб?
- Нещо, което да е с теб през деня.
- Това е възможно най-сладкото нещо! – казах и се загледах надолу към Готическият си подарък, който ме зяпаше с дребните си лимонено-зелени очи. – Ще я кръстя Кошмар.

16. Вампирски гост



- От къде домъкна това? – попита Били момчето, когато донесох Кошмар вкъщи. – Александър ми я подари.
- Толкова е сладка. Но ще трябва да я криеш от татко. Знаеш какво му е отношението към домашните любимци.
- Знам, само че този път не нося гущер. Това е просто котенце.
- От къде го взе? – попита тате, докато слизаше надолу по стълбите.
- Александър ми го даде.
- Не ми пука дори президента да ти го е дал. Трябва да си ходи.
- Пол, наистина е много сладко. – коментира тя, докато галеше главичката на Кошмар. – А и Рейвън определено е достатъчно голяма, за да поеме отговорността за едно коте.
- Не възрастта й е това, което ме притеснява. - предупреди той.
- Тате, не се ли доказах достатъчно, докато работех в Армстронг Травъл? Вече на съм малко момиче.
Поколеба се, докато аз задържах Кошмар пред очите му.
- Хубаво. Но ще седи в стаята ти. Не искам да я виждам да тича по кухненския плот или да ми драска канапето.
- Мерси, тате. – казах и му дадох голяма прегръдка и целувка по бузата.
- Сега да ти покажем новият ти дом. – казах на Кошмар, докато я водех към спалнята си.
Огледах стаята си. Нямах и на идея къде да я настаня.
- Имам един стар кашон в гаража, пълен с дрехи от колежа, който е просто перфектното легло за нея. – каза мама, надничайки в стаята ми. – Над инструментите е. Донеси ми го, а аз обещавам да намеря друго място на дрехите.
- Мерси.
Докато затварях вратата на стаята си, видях че Кошмар ме бе последвала.
- Веднага се връщам, бонбонче. – казах, докато я поставях отново в средата на стаята. – Отивам да ти направя легълце.
Ушите на Кошмар се изостриха, когато отиде да погледне през прозореца. Стрелна се на компютърния ми стол, после на бюрото ми. Зазяпа се в прозореца навън и започна да съска. Хванах я и я поставих на леглото.
- Веднага се връщам. Засега си поспи тук.
Когато стигнах до вратата Кошмар отново бе в краката ми, присвила лимонено-зелените си очи. Съскаше и драскаше по ботушите ми.
Вдигнах я.
- Мама, ей сега ще се върне. – целунах новото си котенце по нослето, сложих го отново на пода и бързо затворих вратата след себе си. Можех да чуя как драска по дървената врата, докато аз тичах надолу по коридора.
Достигнах до гаража накрая на пътеката ни. Стъпих на кутията за инструменти на татко, докато се протягах, за да достигна кашона. Долавях песента на щурците.
Дочух странно и настойчиво шумолене от дървото, което достигаше до стаята ми. Замръзнах.
Последва още шумолене. Можеше да е катерица. Или ако наистина бях видяла Тревър миналата нощ, вероятно можеше да е той решил да украси прозореца ми с нещо като тоалетна хартия.
Изгасих лампата в гаража и отидох на пръсти до дървото. Но сега листата бяха неподвижни. Нямаше птица. Нито катерица. Нито футболен сноб.
Поех пак към гаража и тогава видях Джагър.
Ахнах.
- Какво правиш тук?
- Просто исках да те видя.
- Мислех, че си се върнал в Румъния. – казах и отстъпих назад.
- Надявах се, че ще дойдеш с мен.
- Александър ме увери, че враждата между вас е приключила и ти си си заминал с добро.
- Това е нещо, което няма да му споменаваш. – каза той. – В противен случай не само твоята безопасност и тази на Стърлинг ще е под въпрос, но и тази на целия град.
- Целият град? – попитах.
- Не ме предизвиквай. – каза и облиза устни. – Не искаш да знаеш какво се случва, когато малко градче открие, че между тях живее вампир, които на всичкото отгоре се среща с дъщерите им.
Замръзнах. Спомних си колко Дулсвил беше въвлечен в слуховете, които Тревър бе пуснал, резултат само от малко клюки и графити. Ако градът имаше доказателство за истинската същност на Александър, не можеше да се предвиди какво биха сторили.
- Хубаво, няма да му казвам. А сега ме остави!
Джагър пристъпи към мен.
- Няма да се върна пак в гробището с теб. – оспорих го и отстъпих назад. – Ще пищя, ако трябва. Баща ми е вътре в къщата и е адвокат.
- Мисля, че няма да е нужно. Защо трябва да прекараш целият си живот, седейки в имение до чувствителен художник и да гледаш как картините му съхнат, когато можеш да обиколиш света заедно с мен?
- Няма никъде да ходя с теб!
- Е, добре сигурен съм, че можеш да ме убедиш да остана в града. Всъщност, това място започва да ми допада.
- Не те искам! Враждата ти с Александър приключи. Връщай се вкъщи вече...
- Вражда? Вече си имам други неща, за които да мисля. Александър може и да е способен да отрича кой е всъщност, но аз не мога.
Синьо-зелените му очи се стрелнаха през мен. А аз отклоних поглед, уплашена, че се опитва да ме замае отново. Тогава започна да се накланя към мен.
- Рейвън! – извика ме Били момчето от задната врата.
Брат ми се затича по стълбите с Кошмар в ръце. А Джафър отстъпи назад в секните.
- Били! Влизай вътре. Веднага! – извиках, тичайки към него.
- Какво ти отне толкова време? – попита Били. – Кошмар изпадна в нервна криза. Намерих я да дращи по вратата на стаята ти.
Изпречих се на пътя на Били. Обезумяла се обърнах, бях застанала като щит пред него. Но задният двор бе празен. Джагър си бе отишъл. Издърпах Били вътре и заключих вратата.
- Никога не съм била по-щастлива, че те виждам! – казах и гушнах силно малкото си братче и Кошмар, която бе в ръцете му.
- Какво ти има? – попита и се сви все едно имах въшки.
- Мисля, че видях торбалан.
- Гледаш твърде много филми на ужасите. – каза той.
- Понякога се чувствам така все едно участвам е тях. – отвърнах.




17. Обучаващ се вампир



Колкото мразех да се връщам на училище след пролетната ваканция, сега поне знаех, че часовете на светло ще ми донесат сигурна защита от Джагър.
Завърнах се в гимназията на Дулсвил различен човек от този, който бях преди да замина – сякаш това, че бях единствения бунтар в градчето не ме правеше достатъчно различна. Не можех да се съсредоточа в часовете, знаейки че съм посветена в тайната за вампирския свят.
Съучениците ми продължаваха да си заравят главите в учебниците и да предвиждат резултатите от предстоящия мач, докато аз драсках в дневника си нетърпелива да изчакам до залез.
Все още бях аутсайдер, но усещах, че съучениците ми свикват с мисълта, че Тревър е окончателно детрониран от кралството си. Макар че по коридора никой не ми удряше лапа, нито пък ме канеше на партитата си, същност бях получила привилегията на емотата – можех да пия вода от обществената чешма.
- Не е ли срамота, че Александър е на честно обучение. Щеше да е хубаво да можете да обядвате като двойка. – каза Беки на обяд, докато седяхме на баскетболните пейки.
- Да, щеше да е направо разкъртващо.
- Но все пак, трябва да правите нещо заедно.
- Какво ще кажеш да отидем на лятно кино(* става дума за американските кина, на които се ходи с кола)? – каза Мат, докато крачеше към пейките зад гърба ми. – Ще дават „Нежност в ковчег” тази вечер. И билета е на половин цена, ако си с костюм.
- Готино! Винаги съм искала да го видя на голям екран. Сигурна съм, че и Александър би се радвал да дойде.
- И ще видя какво става с Джени. – каза Беки развълнувано. – Мога да се облека като един от вампирите в града, да си сложа перелина.
- И изкуствени зъби! – добавих.
И точно тогава Тревър се появи на игрището с групичката му от футболни сноби. Вдигна поглед към Мат, който бе седнал до Беки.
Колкото и да ме тормозеше Тревър, за колкото и жалък да го мислех, сега почувствах лек полъх от съжаление към него. Някак си сега бе дори по-тъжен от това, че е изгубил Мат. Наблюдавах как Мат предлага на Беки сандвич.
- Радвам се, че изневери на отбора си. – казах на Мат, който ми подари топла усмивка, докато закопчаваше кафявата си чанта.

След училище, с Беки заровихме в гардероба ми, за да и намерим костюм, който да облече за киното.
- Човече, тук има доста черно. – каза, докато и хвърлях дузини от панталони и блузи, от които да си избере.
Беки пробва черен чорапогащник, черна минижуп и дантелено черно потниче.
- Перфектно. Аз ще съм в частта от бандата вампири, които се опитват да превърнат Джени. Имам нужда само от екипировка.
Чух как мама отби SUV-а си (*Пътническо превозно средство, което комбинира възможностите за превоз на товари и гъвкавостта на пикап, с пространството за превоз на пътници на ван или комби) по алеята ни към гаража и с Беки се затичахме, за да я посрещнем на вратата.
- Можеш ли да ми дадеш аванс от джобните? – попитах набързо.
- Успокой се. - посъветва ме. – Няма ли поне едно „Здрасти” за получа?
- Здрасти. – отвърнах. – Сега, ще ми дадеш ли аванс от джобните?
- Надявам се, че този път няма да поръчваш тостер „Здравей, Прилепче”( Hello Batty) по eBay. Мислех, че сме си говорили по този в...
- Искам да се изруся.
- Да се изрусиш? – попита шокирана. – Ще съсипеш прекрасната си черна коса?
- Но, за да завърша костюма си трябва да съм руса.
- В пиеса ли ще участваш?
- Нещо от сорта.
- За училище ли?
- Не, просто ми трябва помощта ти.
- Е добре, имам няколко перуки останали от колежа, бяха в кашона, който изпразнихме, за да настаним Кошмар. Помня, че имаше една кестенява. Но май имаше и една руса.
- Може ли да отидем да погледнем? – помолих я.
Мама с нежелание остави чантата си на кухненския плот и ние с Беки я последвахме нагоре към спалнята на родителите ми.
Тя зарови в старата чанта за пазар от Harrod's(* намира се в Лондон, и е едно от най-големите места за пазаруване наред с Мейсис (Macy’s) в Ню Йорк)
- Ето я! – възкликна все едно е открила заровено съкровище и ми подаде потъмняла от времето руса перука. – Носех я в колежа. Баща ти я обожаваше!
Прибелих очи.
- Ще ми трябва и бяла рокля. – признах си.
Тя ме погледна, доволно, сякаш дъщеря й бунтар, най-сетне я бе помолила да носи перли.
- Ще видим какво можем да намерим. – отвърна радостно.
Тя извади от една кутия чифт блестящи панталони от деним с кристали.
- Можете ли да повярвате, че някога съм носела това? – попита и ги задържа върху плисираната си пола Ан Тейлър.
- Имам бяла блузка. – каза.
- Ах. Ето я и бялата ми пола тип „балон”.
- Перфектна е.
Мама натика перуката на главата ми и задържа дрехите пред мен.
- Изглеждаш като тийнейджърска моя версия. – каза нежно.
Хвърлих полата и блузата за пране, и с Беки се върнахме в стаята ми.
- Ще ги разбием! – казах. – Но се нуждаем от още едно нещо, за да довършим костюмите си.
Претърсих чекмеджетата на скрина си, рафтовете на гардероба и кутиите под леглото.
Хелоуин бе минал преди месеци и сега в град като Дулсвил бе по-лесно да намериш фалшива чатна Прада, отколкото фалшиви зъби.
Разочарована заблъсках по вратата на Били. Той я открехна леко и подаде подобната си на Чарли Браун глава навън. Едва виждах как Хенри пише нещо на клавиатурата на компютъра на брат ми.
- Да си ми вземал вампирските зъби? – обвиних го.
- Защо да искам гадната ти слюнка в близост до мен? – каза Били и понечи да затвори вратата.
- - Е добре де, не мога да ги намеря, а ми трябват за тази вечер. – започнах да го убеждавам, натискайки вратата, за да остане отворена.
Хенри втурна към вратата.
- Аз имам няколко. – предложи ми. – Никога не съм ги използвал.

Хенри и Били караха колелата си, а аз ги следвах заедно с Беки на моето. Сигурно сме били забележителна гледка, докато карахме към къщата на Хенри на края на Оукли Уудс(* Дъбовата гора) – две бунтарки и двама идиота карат рамо до рамо.
Оставихме колелата си в алеята водеща до гаража на къщата на Хенри и влязохме в къщата в колониален стил и пет спални.
Бяхме посрещнати от иконома, който сгъваше прането.
Изкачихме се нагоре по древното дървено стълбище до стаята му. На вратата му висеше табела „Забранено за хипита”.
- Това ми харесва. – казах.
Пружини лежаха като изтривалка на пода, а милиони стари ключалки опасваха вратата му.
- Какво криеш вътре? Тайните рецепти на храната в училищния стол? – попитах.
След като отключи и издърпа всички райбери, стъпи на изтривалката. А вратата на стаята му внезапно се отвори.
Хенри имаше повдигнато легло и металическо син компютър под него. Звездички блещукаха от тавана и бях сигурна, че са подредени в точните съзвездия. Подвижната слънчева система висеше от вентилатора на тавана му. Телескоп стоеше до прозореца.
Плъзна вратите на гардероба си, достатъчно голям, за да можеш да влезеш в него цял, и отвътре се откриха прилежно подредени, чисти, пластмасови кутии за обувки.
- Пет долара и ще ти дам да ги пробваш. – каза и посочи към кутиите.
На всяка кутия имаше етикет: Акне, Кръв, Пъпки, Повръщано, Белези.
- Кой би искал да има повече пъпки? – попитах.
- Имам и разни миризми. – каза, докато отпуши една стъкленица и ми я тикна под носа.
- Гадост! – казах и се опитах да я разкарам от лицето си. – Смърди като тоалетната след като Били я е използвал.
- Млъквай! – каза брат ми.
- Понякога я изливам малко от нея на стола на г-жа Луис – каза той, гордо. – Огледай се. Наредил съм всичко по азбучен ред.
- Трябваше да се досетя.
С Беки извадихме парите си и заредихме джобовете си с разни гадни на вид бонбонки.
Когато свършихме с това, Хенри задържа една кутия пред мен, все едно държеше Свещения Граал. Отвори кутията и от вътре се показаха две съвършени копия на човешки зъби.
- С лепилото излизат 7 долара.
Знаех, че имам само 6 в портмонето си.
- 5 долара и една дъвка. – предложих му.
- 6. И твоя снимка от училище. - пазареше се той.
Погледнах сурово към него, а после и към Беки.
- Но ти я надписа за мен! – каза тя.
- Моля те. – умолявах я и премигах с тъжни като на кученце очи.
Тя отвори портмонето си и подаде снимката на Хенри.
Аз му връчих парите и си тръгнах преди да си промени мнението.
Поех за среща с Александър, по пътя видях родителите ми в кухнята, да оправят сметките.
- Тази вечер ще изляза с приятели и може малко да закъснея. – уведомих ги.
- Тази вечер ти беше за учене. – каза майка ми.
- Знам, но ще ходим на лятно кино. – казах с усмивка.
- И защо не почакате до уикенда? – попита мама.
- Защото днес, ако си с костюм ти излиза на половин цена. Беки и Мат също ще дойдат.
- Беки? – попита мама изненадана.
- Да, малката ми Беки. Това ще е първото ни излизане по двойки. Освен това, вече си написах домашните пък и без това ще се приберем преди вечерния час.
- Изглежда си си подготвила всички извинения. – каза тате.
- Ще мия чиниите щяла седмица. – казах на мама. – И татко, ще ти измия колата.
- Последният път като ми ми колата, я налепи с лепенки на „Злите Вещици”(* Wicked Wiccas).
- Но трябва да признаеш, че стана готино.
- И последния път, в който ми чиниите счупи порцелановия чайник на баба. – напомни ми мама.
- Добре. Значи имаме сделка. – започнах. – Ще отида да гледам филм, а вие ще си спестите неприятностите като не ви замествам в домашните задължения.
- Как така се обърнаха нещата? – зачуди се тате, докато аз излизах през входната врата. – И когато свършиш с русата перука, я върни, майка ти си я иска обратно.

Прехвърлих раницата си пълна само с неща от „Нежност в ковчег” през рамо и грабнах кутия с чесън на прах от кухнята. Стисках го здраво в ръка, все едно държах спрей за самозащита, докато вървях към Имението. Ако Джегър изскочеше от някъде, имах с какво да се защитя.
Осени ме познатото чувство, че някой се спотайва, когато завих на ъгъла към Бенсън Хил. Видях шумоленето на храстите и руси кичури прокрадващи се през клоните. Поех си дълбоко дъх, внимателно отворих кутията с чесън на прах и я хвърлих право в храстите.
- Ауч! – извика мъжки глас от храстите.
- Какво правиш? – изкрещях му.
- Видях те, че идваш насам и исках да се уплаша. – каза, докато разтриваше раната си.
- За това трябва да се криеш. Лицето ти само по себе си може да плаши, ти си същински Франкенщайн.
Грабнах кутията с чесън от тротоара и я прибрах в чантата си. Отминах, а тревър продължи да ме следва, докато се приближавахме все повече до портата.
- Наистина вече нямам време за теб. – казах. – Ще ходя на лятно кино. – казах и се промъкнах през открехнатата метална порта.
- Имаш доста точен удар. Трябва да се пробваш в отбора по баскетбол. И кажи на готическото си гадже, - извика. - че ако иска може и него да приемат, все ще намерят за какво да използват момче-прилеп.
Оставих Тревър и тръгнах по пътеката за вилата, когато едвам го чух как си говори в някого пред портата. Обърнах се и видях моята Немезида(* гръцка богиня на отмъщението) в гръб близо до мъж с бяла коса.
Спрях. Джагър и Тревър? Опасно дуо.
Спуснах се надолу по пътеката и се скрих зад един храст точно до портата от ковано желязо.
- Хей, внимавай пич! – извика Тревър. Сигурно в тъмното се бе блъснал в него.
Само можех да си представям ужаса на Тревър, от това да види бледия, татуиран, с множество пиарсинги – Джагър, вървящ си сам по мрачната улица. Не бях сигурна дали Тревър ще го удари или ще хукне да бяга.
- Съжалявам. – каза Джагър със спокоен глас. – Не те видях.
- Тук е толкова тъмно. – продължи, сменяйки тежестта си на другия крак.
- Да, вероятно Стърлинг са изкъртили лампите.
Джагър се засмя.
- Това момиче, което вървеше в теб, гадже ли ти е? – попита той.
- Рейвън? Тя е моят кошмар. Не, тя излиза с позьорчето, което живее в тази вила. Никога не съм те виждал наоколо преди... – каза той, докато го разглеждаше критично.
- Аз съм просто посетител. Приятел съм на Стърлинг.
- Приятел? Не знаех, че те имат приятели. – засмя се той. – Добре ще е, ако го хванеш преди да са отишли на лятното кино.
- Лятно кино? – попита Джагър.
- Да. Построено е на антична гробищна земя. – прошепна сякаш разбулваше тайна. – Чувал съм, че късно вечер можеш да видиш призраци да си похапват пуканки.
- Гробищна земя? – попита Джагър разсъждаващ на глас. – Идеално.
- За какво? – попита Тревър объркан.
- Ъх... за ритуално посвещаване в клуб. – смотолеви Джагър. – Много специален клуб... Може за в бъдеще и ти да се присъединиш.
- Благодаря ти все пак, но футбола ми отнема цялото свободно време. Освен това Стърлинг не ми се връзват като причислени към клуб.
- Той вече е член. Сега трябва да убедя Рейвън да се присъедини. Може да ги изненадам. – каза Джагър. – Можеш ли да ми посочиш на коя посока се намира киното.
- Последвай ме. – каза новият съюзник на Джагър. – На път ми е.

Докато те вървяха заедно, устата ми бе застинала в недоверие.
Джагър планираше да проведе заветната си церемония тази вечер в киното, а момичето в нея щях да съм аз!
Нуждаех се от план и то бързо.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да мисля. Ако откажех двойната среща, Джагър можеше да се върне в нас, което само щеше да постави семейството ми в опасност.
Нямах достатъчно време, за да намеря начин да отпратя Джагър с добро, без да завърша като негова вечеря. Защо не можеше просто аз и Александтр да се порадваме на филма, заедно? Както в „Нежност в Ковчег”, която повтаряше ситуацията, която ми предстоеше да изживея - филма за вампира Владимир Ливингстън(*Vladimir Livingston), който се опитва да спаси невинната, смъртна, нищо не подозираща Джени от дълбините на мрачния Подземен свят(*Underworld).
И тогава идеята ме осени.
Джагър планираше да вземе за жена тази вечер? Но нямаше да може. Не и ако някой друг вече го е преварил.




18. Нежност в ковчег


- Трудно е без огледало. – отбелязах аз, неспокойно в стаята на Александър, докато непохватно се опитвах да залепя фалшивите вампирски зъби върху моите. Саундтракът от Нежност в ковчег звучеше силно на заден план. – Прави ли са? – усмихнах му се със секси вампирска усмивка.
- Уоу! – каза той, впечатлен. – Сигурна ли си, че са пластмасови? – Той ги докосна с пръсти. – Изглеждат толкова истински.
- Внимателно. Не са засъхнали. – казах рязко аз.
- Защо си толкова нервна? Това е просто филм.
- Но не е. Трябва да ти кажа нещо. Обещай, че няма да ми се ядосаш.
- Добре. Замесено ли е друго момче?
- Да, но не е това, което си мислиш. Джагър още е в Дулсвил.
- Откъде знаеш? – попита той, шокиран.
- Видях го. – признах аз.
- Къде?
- Пред Имението с Тревър.
- Тревър? Това е последният човек, с който трябва да разговаря.
- Е, видях Джагър снощи до къщата ми. Но той ме предупреди, че ако ти кажа, ще разкаже на всички за теб.
- Бил е до къщата ти? – попита той, ядосано. – Нарани ли те?
- Не. – уверих го аз. – Но го планира, довечера, на лятното кино. Тревър каза на Джагър, че е построено върху свещена земя и Джагър склони Тревър да му го покаже. Преди, Джагър ме искаше, за да те хване. Сега мисля, че ме иска за себе си – освен ако е убеден, че вече съм променена.
- Но…
- Ще си ми нужен, за да го убедиш.
- Но това означава…
- Както във филма Владимир спасява Джени. Ще бъде толкова романтично.
- Не знам дали ще мога.
- Трябва. Нямаме друг избор.
Целунах го с уверяваща целувка.
- Всичко ще е наред. Довери ми се.
Бухнах косата си. Завъртях се и представих облеклото си.
- Как изглеждам?
- Харесваш ми като блондинка. – каза той, разсеяно.
- А ти приличаш на Владимир. – направих му комплимент, докато приглаждах черния му костюм и опънах черното му наметало.
- Приличаш точно на Джени. – каза той.
- Но искам сама да се убедя.
Грабнах чантичката ми от леглото му, отворих я и бръкнах вътре, търсейки пудриерата на Руби.
Александър се хвана за стомаха.
- Не се чувствам много добре.
- Нервен си. Обещавам, че всичко ще бъде наред.
- Аз наистина не...
- Почакай малко. – казах аз, тършувайки за ментово бонбонче.
- Какво е това? – попита той, отвратен, когато му го предложих.
- Просто ментов бонбон. – отговорих аз. – Нямате ли ги в Румъния? Успокоява стомаха.
- Махни го от мен. – каза той, отказвайки бонбона и се отдръпна назад.
Тогава помирисах нещо странно, идващо вътре от чантата ми.
Бръкнах вътре, и заровена под портмонето ми и голямо пакетче носни кърпички, беше причината.
- О, не! Чесновият ми прах. – казах аз, държейки пластмасовата кутия пред него. Капакът беше отворен.
- Махни го! – каза той, държейки се за стомаха.
- Съжалявам! – казах аз, тършувайки и отстъпвайки от него.
- По-далеч. Например в Юта!
- Не исках да – извиних се аз.
Призрачно бялото му лице стана още по-измъчено с всеки дъх, който си поемаше.
Отворих таванския прозорец и изхвърлих пластмасовата кутия, силно колкото можех, надалеч в нощното небе.
Александър продължаваше да се отдръпва от мен, а дишането му още повече се затрудни.
- Ще изхвърля чантата си, ако трябва.
Но той не каза нищо, докато се задъхваше за въздух.
- Джеймсън! – извиках аз, но саундтракът към Нежност в ковчег звучеше прекалено силно, за да ме чуе някой.
Изтичах от стаята и надолу по таванските стълби.
- Джеймсън! – проплаках аз. – Джеймсън! – Не чух и звук като препуснах през втория етаж. Прехвърчах надолу по главното стълбище. Защо трябва да живее в такава голяма къща?
Влетях през кухненската врата и намерих Джеймсън да поставя съдовете в съдомиялната.
- Александър! – задъхах се аз. – Беше изложен на чесън! Обади се на деветстотин и единадесет!
Очите на Джеймсън се уголемиха повече от обичайното, карайки ме да чувствам още по-ужасена от трагичното състояние на ситуацията. Но после се овладя и отвори вратата на кабинет.
В шкафа се намираше противоотрова. Джеймсън ми подаде инжекцията.
- Трябва да го инжектираш в крака му. – нареди той.
- Аз ли трябва? – казах аз, шокирана.
- Докато се изкача тези стълби, г-це Рейвън, може да е прекалено късно.
Грабнах инжекцията от тънката му ръка и побягнах.
Сърцето ми препускаше, докато изкачих главното стълбище, несигурна, че стигна до Александър навреме.
Втурнах се в стаята и намерих Александър да лежи по гръб на леглото си, кожата му посиняваше, а очите му опустяваха. Дишането му беше незначително.
Спомних си, когато гледах Криминале (*Pulp Fiction). Как нервният Джон Траволта вдигна ръка и заби инжекция в спрялото сърце на Ума Търман. Зачудих дали ще мога да съм толкова смела.
Поставих треперещата си ръка на бедрото на Александър и вдигнах инжекцията.
- Едно. Две. Три. – Прехапах устна и забих инжекцията в крака му.
Изчаках. Но Александър не помръдна. Колко време отнема? Бях ли закъсняла?
- Александър! Говори ми! Моля те!
Внезапно, Александър седна, скован, очите му широко отворени. Пое си дълбоко дъх, сякаш изсмука всичкия кислород от стаята.
После издиша и тялото му се успокои.
Погледна към мен с изтощени очи.
- Добре ли си? – попитах аз. – Не исках да...
- Трябва ми – той се опита да каже.
- Кръв? – попитах аз, загрижена.
- Не. Вода.
Точно тогава Джеймсън влезе в стаята с висока чаша.
Поднесох чашата към устните му. Александър бързо я изпи. С всяка глътка очите му се оживиха.
- Лицето ти изглежда почти бледо отново. – казах аз, нетърпеливо.
Джеймсън и аз въздъхнахме с облекчение, когато Александър се съвзе.
- Защо си носиш чесън? – най-накрая попита Александър.
- В случай, че Джагър ме навести.
- Джагър? – попита Джеймсън, разтревожен. – Той е тук?
Александър и аз кимнахме.
- Тогава да не отиваме? Г-ца Рейвън в безопасност ли е?
Улових ръката на Александър.
- Батман ме спаси от злото си отмъщение. И довечера пак ще го направи за добро.

Най-близо до лятното кино в Дулсвил съм била, когато с Беки бяхме в началното училище. Седяхме извън ограждащата стена и гледахме блокбъстъри на крехката трева, ядейки пуканки и бонбони, които си носехме от вкъщи. Ако имахме достатъчно късмет посетителите щяха да са пуснали филмовите говорители на пълна мощност. Ако не, с Беки щяхме да си осигурим собствен диалог и да се забавляваме, докато пазачът ни изпъди.
Никога и в най-необузданите ми фантазии не си представях, че Беки и аз ще караме през вратите на Дулсвилското лятно кино с двете ни гаджета.
Когато слуховете, че Дулсвилското лятно кино е било построено върху древно гробище, започнаха, бяха принудени да го затворят. Но единственото, което копачите разкопаха бяха червеи и киното наскоро пак отвори врати. Ароматът на прясно боядисано се смесваше с нощния въздух. Металиково сиви говорители висяха прави до пристигащите коли. Жълто-бяла закусвалня и пикник маси стояха на петдесет метра зад последно паркираната кола.
Докато Александър караше Мат, Беки и мен през паркинга, двойки носеха домашно направени наметала и пригладени назад коси, докато малки деца сe забавляваха по пижами и с крила на прилеп висяха по капаците и таваните на колите. Съученици от дулсвилската гимназия носеха черни тениски и джинси. Беше очевидно, че никой друг освен Александър и мен всъщност не беше гледал филма. Александър и аз бяхме единствените посетители, които дойдоха облечени като Владимир и Джени; всички знаеха само че филмът е за вампири, затова носеха черно. Киноманите ни зяпнаха, докато карахме през тълпата.
Намерихме си място в задната част на лятното кино и четиримата излезнахме от колата, за да решим какво да си вземем от закусвалните.
Имах други неща, за които да мисля, освен пуканките. Докато тримата обсъждаха „с масло или без масло”, аз обиколих на пръсти паркинга. Джагър можеше да е навсякъде, чакащ да забие зъбите си във врата ми.
Александър ме намери да претърсвам храстите.
- Ела. – каза той, водейки ме към колата. – Той развали достатъчно от забавлението ни. Трябва поне да се опитаме да се забавляваме. Огледай се. Тази вечер не сме отхвърлените. – каза Александър и ме притисна. Беше прав. Погледнах към тълпата, по-голяма от тази, която беше на Приветстващото в квартала парти на Александър.
- Това е готино. – казах, забравяйки за момент надвисналата опасност.
Мат и Беки се върнаха с пуканки и напитки. Кадрите на прожекция започнаха и ние влезнахме в колата – Мат и Беки на задната седалка, а Александър и аз – отпред.
Незабавно заключих вратите.
- Какво правиш? – попита Мат. – Това е лятно кино.
- Предпазвам ни от сганта. – казах аз.
Точно тогава малко момче със сламки на кучешките си зъби залепи лицето си на прозореца ми.
- Виждате ли! – казах аз, като всички се засмяхме. Наклоних се към прозореца, изцъклих очи и показах вампирските си зъби.
Момчето зяпна и сламките му паднаха на земята.
- Мамо! – проплака то и избяга.
- Това беше много лошо. – смъмри ме Беки.
- Но смешно. – подкрепи ме Мат.
Дъвчехме снаксовете и се прегърнахме, когато рекламите свършиха и филмът започна. През цялото време с Александър поглеждахме неспокойно навън за някаква вампирска активност.
- Не мисля, че мога да го направя. – прошепна Александър, когато ме хвана фокусирана върху пикник масите вместо към кино екрана.
- Разбира се, че можеш. – Можех да видя безпокойството в очите му. Наклоних се и го целунах по устата.
- Хей, не виждаме. – казаха Мат и Беки.
С Александър се засмяхме, с голямо успокоение над напрежението, което се бе загнездило в нас. Сгуших се до него и за малко забравих за Джагър. Отдадохме се на момента и Александър и аз цитирахме репликите от филма заедно.
Три четвърти от филма, на момента, когато вампирът Владимир водеше Джени на гробищна сватба, екрана стана жълт и филма спря и се разпадна. Можехме да чуем пляскане.
Тълпата започна да вика:
- Баауу!
- Е, стига де. – чух да казва Мат.
- Това е конспирация, която да ни накара да си купим още пуканки. – казах аз.
Излезнахме от колата и се протегнахме.
- Май съм жаден. Вие искате ли нещо? – попита Мат.
- Не, но благодаря все пак. – казах аз.
- Ще дойда с теб. – предложи Беки. Мат улови ръката й и тръгнаха към закусвалнята.
- Трябва ли се безпокоим за тях? – попитах аз, чувствайки се разтревожена.
- Джагър иска теб, не футболна двойка.
Огледах се наоколо. Сърцето ми започна да препуска.
- Започвам да се безпокоя. – казах аз.
- Защо не се отпуснеш в колата. Аз ще пазя.
Отворих предната врата, скочих вътре и бързо я заключих.
Обърнах се да заключа и пасажерската врата и ахнах.
Джагър седеше до мен!
- Мислеше си, че няма да те позная с руса коса. – подигра се той.
Опитах се да отворя вратата, но той грабна ръката ми.
- Дойдох да взема онова, което не можах преди. – каза той гледайки в очите ми, а зъбите му в готовност. Блъснах го, когато чух удари по прозореца ми. Погледнах и видях Александър, разярен.
Опита се да отвори вратата ми, докато аз отчаяно се борех да се предпазя от зъбите на Джагър.
Обезсърчен, Александър изтича от другата страна, Джагър веднага заключи всички врати.
- Помощ! – проплаках аз, блъскайки го на ръка разстояние.
Александър се върна до моя прозорец, свивайки юмрук, за да счупи стъклото, когато успях да изпъна краката си срещу Джагър. Протегнах ръката си към прозореца, пръстите ми достигаха до колкото могат и едва докосваха ключовия механизъм. С всичка сила успях да повдигна копчето с показалеца си.
Вратата ми изведнъж се отвори, но Джагър ме дръпна от пасажерската врата преди Александър да се добере до мен.
Измъкна ме от колата и се насочи към задната част на лятното кино.
Но преди Джагър да стигне изхода, Александър ни догони и улови ръката му.
- Пусни я – заповяда той – преди да аз...
Хватката на Джагър остана здрава около китката ми.
- Дойдох да направя онова, което ти никога не успя да направиш. – каза Джагър.
- Какво има предвид? – попитах аз.
Александър проблесна зъбите си към Джагър и застана помежду ни.
- Не ме карай да направя това пред тези хора. – каза Александър, сочейки към няколко посетителя на разстояние, които ни гледаха с любопитство.
Отдръпнах се настрани извън обхвата на Джагър.
- Това никога няма да стане. – продължи Джагър. – Сестра ми просто искаше да бъде като всички нас. Можеше да има всеки. Но ние избрахме теб! А ти я остави съвсем сама!
- Знаеш защо. Никога не съм мислел да нараня нея или семейството ти. – защити се Александър.
- Ще направиш същото с Рейвън. Наистина ти никога не си бил като нас. Може да отричаш кой си – изкрещя Джагър – но аз няма да отрека кой съм!
Изтича към мен и грабна ръката ми, когато Александър улови другата ми.
Тогава Джагър показа зъбите си и нападна към врата ми.
- Прекалено късно е! – Изкрещях аз, навеждайки се. – Александър вече ме има. – Наведох се и ухапах ръката на Джагър.
Внезапно лампите угаснаха и филмът започна отново. Вампирът Владимир водеше за ръка Джени през гробището. Банда вампири ги следваше, опитвайки се напразно да спре церемонията и да вземат момичето за себе си.
Джагър изви от болка, докато избутах Александър към кино екрана.
Александър се противопостави.
- Къде отиваш? Не можем да се обърнем с гръб към него.
Погледнах към екрана. Владимир водеше Джени към гробовете.
- Нямаме много време.
Но Александър са вторачи в Джагър, чието бледо лице се зачерви.
- Както го планирахме. Моля те, довери ми се. – Умолявах го аз, дърпайки силно ръката му.
Александър погледна през рамо. Джагър се беше насочил право към нас.
Виждах Беки и Мат да идват през паркинга с напитки в ръце.
- Хей, какво става? – попита Беки като се приближи.
- Не мога да говоря сега, но влизайте в колата и заключете вратите! – заповядах аз.
Ядосаният Джагър се таеше зад нас.
- Какво прави Рейвън? – Чух да казва Беки, когато с Мат влязоха в Мерцедеса.
Александър и аз застанахме пред кино екрана и отраженията ни се показаха в „Нежност в ковчег”.
Посетителите започнаха да викат.
- Какво става?
Погледнах към тълпата, но не можах да видя Джагър.
Тогава го забелязах да се навърта около едно семейство само на петдесет крачки от нас. Когато улови погледа ми, тръгна право към нас.
- Побързай! – извиках аз. – Нямаме много време!
Когато Владимир повдигна любимата си Джени, аз поставих ръцете си около врата на Александър. То ме повдигна.
Тълпата извика, пляскайки и свирейки с клаксоните, като действахме както във филма зад нас.
Можех да видя с ъгълчето на окото ми, че Джагър беше само на няколко крачки идващ за мен.
- Както във филма. – прошепнах аз.
Александър неспокойно погледна в очите ми. Стиснах юмрук, готова за това, което щеше да се случи.
- Ухапи ме, Александър! – проплаках аз. - Ухапи ме!

Джагър ни достигна. Александър постави устните си на врата ми точно както вампира на екрана направи на годеницата си. Почувствах лек натиск върху плътта си. Хванах врата си и извиках. Главата ми увисна назад, тялото ми лежеше отпуснато в ръцете му. Сърцето ми запулсира извънредно, сякаш биеше за двама ни. Почувствах топлата червена течност стичаща се по врата ми, аромата на кръв насити въздуха около нас. Александър вдигна гордо глава, копирайки вампира на екрана, който държеше годеницата си в ръцете си, червена струя течеше от вампирските устни и на двамата.
Тълпата изръкопляска.
Погледнах към Джагър, а синьо-зелените му очи сега бяха червени от гняв. Александър внимателно ме пусна.
Бях замаяна. Изправих се на крака, държейки червено изцапания ми врат като течността струеше по ръката ми. Когато камерата се направи по-близък кадър на лицето на Джени, аз погледнах към Джагър с лукава усмивка и блеснах вампирските ми зъби. Той започна да вие с толкова ярост, че тялото му се тресеше, но ревът му беше заглушен от виковете на публиката и сигналите от клаксоните на колите.
Не остана нищо, което може да причини на Александър, нищо, което да му отнеме.
Очите на Джагър почервеняха още повече, той облиза зъбите си, а мускулите му се напрегнаха. Оттегли се в мрака и изчезна.

19. Ден и Нощ


- Хареса ми начина, по който се включи във филма вчера! - похвали ме Беки на следващия ден до училищните шкафчета. – Нямах си и на идея, че планираш нещо подобно. Беше мега яко!
- Мерси. Просто трябваше да почакам до подходящия момент.
- Кой да знае, че Владимир само ще се преструва, че хапе Джени, за да може другите вампири да не я пожелаят за себе си.
- Направи го така, че вампирите да повярват, че тя вече е обвързана с него за вечността. Те бяха принудени да избягат от Лондон и да се завърнат в Румъния, където няма да могат никога повече да я наранят.
- Да, но аз предпочитам да мисля, че Владимир ще иска да я превърне във вампир, но за да е до него.
- Както и де е, поуката е, че не всички вампири са лоши. – каза тя с усмивка.
- Не са ли? – попита Мат, зад нас.
- Да, точно както и футболните сноби. – пошегувах се.
- Е, стори ми се, че Александър наистина те е ухапа. Може ли да видя раната? – добави.
- Това не е ли прекалено личен въпрос? – пошегувах се. – Освен това, Александър само се престори, че ме хапе – точно като Владимир и Джини. Направи представление заслужаващо награда. – казах гордо. – И всъщност ми се стори, че играта пред толкова много хора му хареса.
- Е, кръвта изглеждаше доста истинска. – каза.
- Идиотската половинка на брат ми, Хенри, има всякакви специални ефекти. От там се сдобих и с вампирските зъби.
- Защо все още ги носиш? – попита той.
- Не мога да ги махна. Мисля, че Хенри ще ми вземе допълнително такси, за да ми даде нещо, което да отстрани лепилото.
И тогава две мажоретки от полувисшето училище в Дулсвил се спряха пред шкафчетата ни.
- Искам да ви питам, от къде мога да си купя костюм като вашите снощи? – попита едната.
- Изглеждаше като Мерлин Монро. – ми каза другата мажоретка. – А ти приличаше на Елвира. – каза на Беки. – Искам костюм, с който да приличам на Елвира.
Костюм? Зачудих се. Не бяха ли забелязали, че аз винаги се обличам така? Обмислях да им кажа за „Готини Готици” в Хипстървил или да ги поканя в нас да вземат назаем нещо от гардероба ми. Но от мисълта мажоретки първа година да се обличат като бунтарки само, за да са в крак с модата направо ми се догади. Толкова дълго бях аутсайдер, че сега това да съм в крак с модата ми беше странно.
- Вчера беше страшна. – похвали ме приятелката й. – От къде взе кръвта?
Обмислих дали да й кажа за Хенри, но реших да го запазя в тайна.
- Беше истинска. – казах.
- О, гадост! – възкликнаха и двете, и изтичаха надалеч.
Трябва да си призная, че ми хареса вниманието, което ми донесе постановката в лятното кино. Макар да знаех, че то ще отшуми веднага щом чудатото внимание на мажоретките се изчерпа.
Звънецът иззвъня.
- В лятното кино ще има още една вечер с костюми. – добави Мат. – И хората вече си говорят, че и те ще се включат във филма.
- Може би аз и Александър трябва да получаваме намаление от билетите. Къде е агента ми, когато ми трябва?
- Кое бе онова зловещо белокосо хлапе, което бе дошло при вас до кино екрана? – попита Беки.
- Предполагам, че чакаше да играе някой от вампирската банда. - отвърнах, затръшвайки шкафчето си. – Но мисля, че се изплаши. – добавих. - Въобще не бе убедителен като зъл вампир.




20. Танци в мрака


Имаше ново момиче в Дулсвил – аз. Бях прекарала шестнадесет години от живота си в монотонно съществуване. А сега Дулсвил (*Dullsville – скучно градче) вече не беше скучно място. Няколко блока по надолу на Бенсън Хил живееше любовта на живота ми – Александър Стърлинг. Гаджето ми. Готическата ми половинка. Моят Вампир.
С Александър отново се бяхме събрали, а неговата Немезида(* богиня на отмъщението) вече бе извън живота ни. Чудех се какво ли означава „нормално” за нас. Срещах се с вампир. Щях да пазя тайна, която нямаше никога да мога да споделя с Беки, родителите ми или с някого другиго. За да го задържа при мен, трябваше да си държа черните устни затворени.
Аз и Александър щяхме да се срещаме винаги след залез. Никога нямаше да закусваме или обядваме заедно. Трябваше да избягваме да се настаняваме близо до огледалата в луксозните ресторанти и да сме убедени, че никъде в околността не се кълца чесън.
И най-важното, чудех се дали ще трябва да стана вампир, за да сме заедно в бъдеще.
Същата вечер, срещнах Алескандър на вратата на Имението, преметнал раница през рамо и с чадър в ръка.
- Да тръгваме. – каза гордо и пое ръката ми.
- Къде ще ходим тази вечер? Някоя гробница?
- Ще видиш...
- Бяхме страшни онази нощ. Всички в училище говорят, че е било безумно яко! За миг, си мислех че наистина ще ме ухапеш.
- За миг, наистина ми се искаше. – каза той и ми намигна.
- Сигурно е трудно да устоиш на инстинктите си.
- И ти имаш инстинкти, на които устояваш, нали така? – попита закачливо, докато ме гъделичкаше. – Защо при мен трябва да е по-различно?
Разхилих се.
След като подминахме няколко блока се спряхме през голф игрището на Дулсвил.
- Шегуваш се нали? Баща ми е член тук.
- Е, има добър вкус.
- Никога не съм споделяла това мнение.
Храстите се разполагаха на осем метра като висока ограда опасваща цялото игрище за голф, обградени от телена ограда.
Бързо преодоляхме металната ограда и навлязохме в игрището за голф. След всички места, в които се бях промъквала преди, това даже не попадаше в списъка ми.
- Ако ме хванат, че се промъквам тук. – пошегувах се. – мога наистина да си съсипя репутацията.
През нощта игрището изглеждаше мистериозно, призрачно и величествено.
Вървяхме през голф прощадките надолу през окосена част на игрището дупките, до зелената трева, избягвайки разни вещи и препятствия по пясъка като топки за голф.
С Александър седнахме на зеленината до трета дупка, която се издигаше над едно малко езерце със светещ фонтан. Няколко плачещи върби, разположени около езерцето, в мрака изглеждаше все едно изплаква черна дантела, а не листа. Игрището бе зловещо тихо. Единствените звуци, които се долавяха бяха песните на щурците и нежно шумолящата вода от водопада.
- Обичам да съм заобиколен от красиви пейзажи – но ти засенчваш всички тях.
Подарих му една бърза целувка.
- Друго, което обичам е да танцувам на необичайни места. – каза и отвори раницата и извади СD-преъра си. Включи го и Мерлин Менсън, започна да стене.
- Може ли да ми подариш този танц? – попита и ми подаде ръка.
Отначало бавно се носехме по зеленината на фона на мрачните лениви тонове. Сигурно сме били интересна гледка – двама бунтари танцуващи в тъмнината на игрище за голф.
Темпото на песента забързваше, а ние се въртяхме в кръг и около флагчето на дупката, до пълно изтощение.
Изтичахме до езерцето и потопихме ръцете си във водата. Светлината идваща от фонтана улови отражението ми във водата. А там където трябваше да е отражението на Александър имаше само леки вълнички породени от потопената му ръка. Погледнах го. Отвърна ми с игрива усмивка, сякаш дори не усещаше, че отражението му липсва. Усетих спазъм от самотата, която вероятно изпитваше, почудих се какъв ли би бил живота без отражения.
Задъхани, легнахме на зелената трева и се загледахме в звездите. Небето бе ясно като изключим няколкото облачета, които се носеха в далечината. Докато лежах на откритото голф игрище без дървета, които да скриват гледката наоколо, загледана в звездите, разбрах какво е усещането от това милиони звезди за блещукат сякаш само за нас.
Александър седна и извади две напитки от чантата си.
- Желирани червеи, паяци или гущери? – попита, докато си ровеше в чантата си.
- Червеи, моля.
Двамата пиехме и дъвчехме ярко оцветените бонбони с форма на насекоми.
- Какво е никога да не си си виждал отражението? – попитах, когато картината на усещането все още липсваше в съзнанието ми.
- Само това ми е познато.
- От къде знаеш как изглеждаш?
- От картините. Когато бях на 5, родителите ми наредиха на един от художниците ни да ни направи портрет. Окачихме го над камината в дома ни в Румъния. Беше най-красивото нещо, което някога съм виждал. Как художника бе уловил светлината, детайлите като трапчинките на мама и радостта в погледа на татко, и всичко това само с леко смесване на цветовете в палитрата си. Художникът ме накара да изглеждам жив, когато се чувствах самотен и зловещ отвътре. Това бе начина, по който той ме бе видял. Тогава реших, че това е нещото, което искам да правя.
- Харесваш ли се как изглеждаш?
- Мисля, че като не мога да виждам отражението си изглеждам доста по-добре. – гласът на Александър стана пламенен, сякаш можеше да изрази мислите си за пръв път. – Винаги съм съжалявал хората, които прекарват времето си пред огледалото. Оправяйки си косата, гримирайки се, обличайки се, и всичко това само, за да впечатлят останалите. Но дали наистина се виждат в огледалото? Виждат ли това, което искат в огледалото? Това кара ли ги да се чувстват по-добре или по-зле? А най-интересно от всичко ми е дали мнението им за себе си съвпада с картината, която виждат в огледалото?
- Прав си. Прекарваме много време да се оглеждаме, вместо да се съсредоточим върху вътрешния си свят.
- Художникът има точно тази сила. Да изразява какво мисли за обекта, който рисува. Мисля, че това е много по-романтично, вместо да се гледам в студено, твърдо, стъклено огледало.
- За това ли рисуваш портрети?
- Да.
- Сигурно е трудно да си художник между вампири.
- Точно затова никога не си паснах с тях. Аз предпочитам да създавам, вместо да руша.
Изведнъж Александър погледна нагоре към луната. Стана и грабна един здрав клон паднал от едно от дърветата близо до езерцето. Свали колана си и завърза клона за дръжката на чадъра. Извади кола с флагчето и заби чадъра в третата дупка.
- Какво се опитваш да направиш? Да закриеш луната?
Изведнъж чух звука от включващите се пръскачки. Водата започна да пръска отвсякъде като малка буря.
Разхилих се, когато студената вода заудря по краката ми.
- Толкова е готино! Никога не съм подозирала, че голф игрището може да е толкова красиво.
Целунахме се под ръмящата вода, докато не забелязахме светлина проблясваща в далечината.
Бързо грабнах кутииките с напитките и CD-плеъра, докато Александър демонтираше чадъра.
- Съжалявам, че се получи толкова кратко. – каза, когато поехме на път към вкъщи.
- Шегуваш ли се? Беше перфектно. – казах, и му подарих бърза прегръдка. – Никога повече няма да гледам на голфа по същият начин.




21.Зловещ панаир


Следващите няколко дни ходех на училище, излизах с Беки и Мат, отбягвах Тревър, прибирах се вкъщи и се грижех за Кошмар. След залез прекарвах, колкото можех повече време с Александър, гледайки телевизия и слушайки музика в тъмнината.


До събота бях абсолютно изтощена. Проспах целия ден и се срещнах с Александър при свечеряване във вилата. Беше вечерта на пролетния панаир в Дулсвил.
Преди винаги, Беки и аз, заедно сме ходили на панаира. Този път щяхме да отидем поотделно, всяка в ръцете на своя кавалер.
Ръка за ръка, малко след залез Александър и аз се появихме на панаира. Преминахме под двете арки, направени от разноцветни балони, а между тях стоеше бяла дървена будка за билети. Александър се приближи до стария Джим, който продаваше билетите; Люк, хрътката му, бе в краката му.
- Два, моля. - помоли Александър, плащайки за двама ни.
- Разбрах, че си преспивала в един от свободните ковчези - предупреди ме стария Джим.
- Не съм преспивала на гробището от месеци. - отвърнах му аз. - Може би е...
Той ме изгледа скептично.
- Да знаеш, че ако те хвана, ще трябва да кажа на родителите ти.
Александър хвана ръката ми, водейки ме далеч от стария Джим, през натрупаните на входа балони. Панаира беше разположен на игрището за футбол на Дулсвил. Имаше будки за домашно приготвени пайове, пържен на клечка хот дог, снежни фуниики, виенско колело, центрофуга (the Scrambler), къща на смеха, игра на морски шах, хвърляне на обръчи и будка за понички. Миришеше на захарен памук и царевица на грил. Александър и аз вървяхме през тълпата като принца и принцесата на тъмнината. Но той не съзнаваше втренчените в нас погледи, приличаше дете с широко отворените си очи, незнаещо с какво първо да си поиграе.
- Преди не си ли бил на панаир? - го попитах аз.
- Не. А ти?
- Разбира се.
- Вие успяхте. - чух да казва познат глас. Беше баща ми.
Обърнах се и видях родителите си, хапващи хот дог на една маса за пикник.
Александър се ръкува с баща ми и поздрави учтиво майка ми.
- Бихте ли искали да седнете до нас? - предложи ни майка ми.
- Надали искат да прекарат цялата нощ с такива старци като нас. - прекъсна я баща ми.
- Ходете и се забавлявайте. - каза той и извади портфейла си, за да ми да даде двадесетачка.
- Няма нужда, господин Мадисън. - каза Александър.
- Харесва ми стила ти. - отвърна баща ми и върна банкнотата обратно в портмонето си.
- Благодаря ти все пак, татко. - казах. - До по-късно.
Когато Александър и аз минавахме покрай будките и посетители, и работещи ни зяпаха сякаш самите ние бяхме част от шоуто.
- Хей, Рейвън. - каза Беки, когато я намерих да продава домашно приготвени пайове в будката на баща й. - Баща ми трябваше да изтича до вкъщи. Продадохме всички карамелени ябълки и са ни останали само два пая.
- Поздравления. - похвалих я аз. - Но се надявах и аз да получа малко пай.
- Ще ти запазя два, когато се върне. - каза Мат и подаде парче ябълков сладкиш на един клиент.
- Мисля, че откри призванието си. - му казах аз.
Сбогувахме се с Беки и Мат, а те продъжиха да се опитват да задоволят капризите на клиентите.
По пътя ни към колелата забелязах Руби, която стоеше между две будки.
- Здравей, Руби, с Джанис ли си тук? - попитах я аз.
- О, здравей, Рейвън," каза тя и приятелски ме прегърна. - Не, тук съм с един приятел - с намигване ми съобщи тя.
Точно тогава Джемисън, само че не обичайната си униформа на иконом, а облечен в тъмен костюм и черна вратовръзка, се приближи носейки току-що направен син захарен памук.
- Здравейте, госпожице Рейвън. - ме поздрави той, подавайки внимателно памука на Руби. - Радвам се да видя, че Александър е в добри ръце през свободната ми вечер.
Александър се усмихна на Зловещия човек.
- Радвам се, че ти и Джемисън се върнахте в града. - каза Руби на Александър.
- Аз също се радвам. - отвърна й той и стисна ръката ми. - Отнася ли се Джемисън добре с теб? Знам, че може да бъде доста буен. - пошегува се той.
- Той е просто перфектният джентълмен. - каза тя и добави шепнешком. - Надявам се, че това ще отмине с развитието на вечерта.
Александър и аз се засмяхме.
- Ще ви оставим да хапвате захарен памук, деца. Обещах на Рейвън да я заведа на виенското колело.
Оставихме будките за храна зад нас, като подминахме и панаирните игри.
- Рейвън. - провикна се момчето Били някъде зад нас.
Обърнахме се и брат ми дотича до нас, държейки в ръце наилонова торбичка с една обезумяла риба вътре. Хенри го следваше плътно и той с плуваща награда.
- Виж какво спечелихме току-що! - развълнувано каза момчето Били.
- Страхотно. - изкоментира Александър.
- Цяло сладурче. - казах и аз, почуквайки отстрани на торбичката. - Само го дръж далеч от обхвата на Кошмар. Тя все още е малка, но тепърва ще расте.
- Без притеснения, ще направя сигурен покрив на аквариума им. - гордо ни съобщи Хенри.
- Сигурна съм, че ще им направиш. - казах на идиотчето приятел на брат ми.
- Свършихме билетите. - захленчи момчето Били. - Видя ли татко някъде наоколо?
- Ето, заповядай. - каза Александър и бръкна в задния си джоб преди да мога да отговоря. Подаде на момчето Били малко банкноти.
Очите на брат ми ентусиазирано светнаха, сякаш току-що беше спечелил от лотарията.
- Благодаря ти, Александър! - възкликна той.
- Да, благодаря ти, човече. - каза Хенри и те се отправиха обратно към будката със златни рибки.
- Това беше много мило от твоя страна. Не беше необходимо да го правиш. - казах аз.
- Не се притеснявай. Нека сега се повозим на виенско колело. - предложи той.
Обикновено страшно мразех да чакам на опашка, за да се повозя и бих се предредила, мъкнейки дърпащата се Беки. Сега обаче се наслаждавах на чакането, защото то ми даваше повече време с Александър.
Скоро се изкачвахме нагоре към нощното небе. Бавно стигнахме до върха и спряхме, за да слязат тези, които бяха най-долу.
- Мислиш ли, че ще бъде трудно, защото сме различни? - попитах аз, като наблюдавах двойките долу.
- Приличаме повече от много други двойки.
- Не те ли притеснява, че сме различни отвътре? - казах аз гледайки го.
- Но ние сме еднакви ето тук. - отвърна ми той, сочейки сърцето си.
- Ако аз бях Луна, щеше ли да напуснеш церемонията?
Александър изглеждаше объркан.
- Какво имаш предвид?
- Искаш ли да стана…? - попитах аз.
Внезапно колелото потегли, прекъсвайки разговора ни отведнъж. Прегърнахме се когато кабинката ни се спусна до земята.
Александър ми помогна да сляза от виенското колело. Спряхме за кратко поразени от изобилието на храна, игри и колела, които ни чакаха.
- Хайде да вървим да хвърляме обръчи. - каза той, когато тръгнахме.
Александър и аз отидохме до будката с обръчите точно когато една двойка свърши играта и си тръгна с празни ръце.


Взирах се в струпаните плюшени животни, докато облечения в бяло-синя униформа служител и с черна шапка на главата събра обръчите от пода.
- Те са нагласени. Аз никога не печеля. Обикновено губя всичките си джобни, а дори не печеля мънистата на Марди Грас (*Mardi Gras - последният ден на карнавала преди велики пости). - оплаках се аз.
Александър остави някакви пари на плота и служителя се изправи и му подаде три обръча.
- По-трудно е отколкото изглежда. - предупредих го аз.
Александър фиксираше с поглед самотното дървено колче, като вълк наблюдаващ нищо неподозраща сърна.
В бърза последователност той хвърли трите обръча точно като крупие в казино. Служителя и аз бяхме изумени. И трите обръча бяха уцелили колчето.
Аз подскачах нагоре-надолу.
- Ти успя!
Александър засия, когато служителя ми връчи огромна лилава мечка. Аз я притиснах и му дадох дълга целувка.
Аз направо сияех, докато държах голямата почти колкото мен мечка.
- Снежните фунийки са от мен. - обещах аз когато се обърнахме, за да тръгнем обратно сред хората. Крачката ми беше прекъсната, когато се блъснах в някой.
- Извинете. - казах и преместих мечката на хълбока ми, за да мога да виждам.
- Ей, чудовище, внимавай! - изкрещя Тревър като държеше два билета. - Запътила си се към рисуването на лица ли? - попита той. - Може би наистина трябва да ти изрисуват лицето.
- И аз се радвам, че те виждам. - казах му саркастично.
Хванах ръката на Александър и се отправихме към снежните фунийки.
- Хей, Луна! - чух да казва Тревър зад нас.
Двамата с Александър замръзнахме на място. Не можеше да е казал това, което току-що каза.
- Луна! - провикна се Тревър още веднъж.
Александър и аз се спогледахме с недоверие.
Луна? Не беше възможно! Близначката на Джагър? Какво би правила в Дулсвил?
Обърнахме се и видяхме, че Тревър гледаше към къщата на смеха – огромна разноцветна правоъгълна сграда. На горния ляв край на сградата се намираше гигантска глава на клоун, а устата му беше входа към представлението. От долния десен край посетителите излизаха през червените връзки на огромните кафяви обувки на клоуна.
- Това е тя. - каза Александър и треперейки посочи към приятно момиче, което стоеше близко до рампата на входа. Имаше дълга, пухкава бяла коса, бледа, порцеланова кожа и бе облечена с пастелно розова рокля и черни ботуши.
- Сякаш виждам призрак. За последен път я видях в Румъния.
- Но какво прави тук? - попитах аз. - Този град не е някой ваканционен център.
- Точно това искам и аз да разбера!
Подадох мечката на Александър и забързахме след нея, настигайки Тревър по пътя.
- Познаваш ли това момиче? - попитах го аз, а пулсът ми препускаше.
- Един приятел на Александър ни запозна и ме помоли да я доведа тук. Тя наистина е красива. - каза той в лицето ми. - Защо, ревнуваш ли?
- Джагър? Той все още ли е тук? - объркано попитах аз.
- Ако наистина ти беше толкова добър приятел щеше да знаеш.
- Той не му е приятел. Той е зъл. Не можеш да му вярваш. - предупредих го аз.
- Ами, той е един вид странен точно като вас двамата, но каза, че се е спречкал с Александър, така че реших, че е готин.
- Да не след говорили и друг път след онзи път пред вилата?
- Какво - да не ме следиш? Той се присъедини към една нощна игра и тогава ми каза, че сестра му ще идва в града. Попита ме дали искам да се запозная с нея. Въпреки това треньора не би го пуснал на игрището да играе. Това приятелче има повече желязо по лицето си от чифт бутонки.
- Джагър не е заместител на Мат да знаеш. - опитах се да кажа на Тревър. - Той изобщо не е като Мат. Джагър просто си играе с теб.
- Звучи сякаш някой ревнува.
- Той не е това, за което се представя. - бързо го предупреди и Александър.
- Чуйте, беше готино да си поговорим, но имам среща. Освен това е по-добре вие да се върнете в клетката си. Мисля, че зоопарка ви обяви за издирване.
Изчезна в тълпата. Последвахме го, но на пътя ни се изпречи един едър мъж, който държеше малко дете. Можех да видя как Тревър и Луна изтичаха по червената, езиковидна рампа на къщата на смеха.
- Краят на опашката е там! - изкомандва едрия мъж, сочейки зад нас.
- Спешно е. - казах аз.
Надничах покрай раздразнените клиенти на къщата на смеха и зърнах как Тревър подава билетите на служителя. Пристъпиха в устата на клоуна и изчезнаха.
Сграбчих ръката на Александър и светкавично се промъкнахме покрай мъжа, който в момента бършеше изцапаната със сладолед уста на детето.
Бързахме отстрани покрай опашката.
- Хей, не се пререждайте! - започнаха да викат няколко деца.
Когато стигнахме входа служителят ни препречи пътя.
- Билетите, моля.
- Аз нямам… - бръкнах в джоба си и извадих пълна шепа с банкноти, които сложих в ръката му.
- Това ми е напълно достатъчно.
Александър издърпа няколко свити на руло долари и ги сложи в ръката на служителя след това остави мечката в краката му.
- Ще се върна за него. - каза Александър. Хвана ме за ръката и хукнахме през устата на клоуна.
Влязохме в стая пълна до коленете ни с разноцветни пластмасови топчета. Прекосихме стаята колкото бързо можахме, мачкайки топчетата.
- С тази скорост никога няма да я намерим. - казах аз.
Когато най-накрая стигнахме края на стаята видяхме, че от дясно имаше червена врата, а от ляво черно-бял тунел.
- О, не! Това е лабиринт! - изпъшках аз. - Да хвърляме ези-тура?
- Нямаме време за това. - каза Александър.
Последвах го през черно-белия тунел, а цветовете му се виеха докато вървяхме. Зави ми се свят, препъвах се, държах се за перилата и за Александър. Трябваше да преминем през стъклен мост. Виждах Тревър под него. Ударих по стъклото, но той не погледна нагоре.
На края на моста имаше червена пързалка. Спуснах се първа, а Александър ме следваше. Когато се изправихме на крака видях русата коса на Тревър на няколко метра пред нас.
- Тревър... - извиках го аз.
Но той сви зад ъгъла, отправяйки се към другата стая. Избутах едно тричлено семейство и отворих една врата на точки.
Александър и аз бяхме сами.
- Тревър? - извиках аз.
Светлините угаснаха. Стоях неподвижно. Чувахме маниакалния смях на някакъв клоун, докато слаби светлинки мъждиво проблясваха. И след това Луна се появи пред нас.
Беше красива. С очи сини като морска вода, пълни розови устни, лъскави кукленски черни мигли. Бледата й памучна рокля в бонбонест цвят, поръбена с дантела ефирно и стоеше. Слабите й бяли крака се подаваха от черните й високи до коляното ботуши, а пластмасово розово мече се полюшваше на ципа. На рамото й имаше татуирана черна роза.
Преди да проговорим стана напълно тъмно.
Александър хвана ръката ми точно, когато стаята бавно започна да се просветлява, а черните стени сега бяха стъклени. Луна все още стоеше пред нас.
Видях отражението си. Стената не беше от стъкло, оказа се, зала с огледала.
Дузина мой отражения ме гледаха. Александър, все още стоеше до мен, но не се отрази. Още едно отражение липсваше.
Не дишах.
- За какво си дошла? - предизвика я Александър.
- Луна! - чувах Тревър да я вика от друга стая. - Къде си?
Луна се засмя с палава усмивка, два вампирски зъба пробляснаха. Възкликнах.
- Е, ако си изпълнила желанието си – да станеш вампир. - каза Александър. - тогава защо си тук?
- Джагър ме повика. Сега искам да живея живота, който преди не можех. Джагър ми предостави възможността да напусна Румъния.
- Какво стана с вампира, който те ухапа? Не трябва ли да си с него? - заспори Александър.
- Той беше просто забежка върху несвещена земя. След като ти ме напусна осъзнах, че мога да намеря някой друг – който и да е – за да ме преобрази и след това да открия истинската любов.
- Можеш да я намериш и в Румъния. - не се предаваше Александър.
- Ти не я намери там. - каза му тя с зъл поглед. - А и Джагър ми каза, че е срещнал едно момче, което той мисли, че е перфектно за мен.
- Тревър? - попитах я аз. - Сигурно се шегуваш.
- Не можеш да вярваш на Джагър. - спореше Александър. - Той не се интересува от това кое е най-добро за теб, интересува се само от собственото си благополучие. Жаден е за отмъщение.
- Сега, когато съм от твоя свят, виждам нещата различно. Видях го в очите ти на гробището, Александър. И двамата искаме едно и също. - каза тя. - Независимо дали като вампир или човек. Просто искам връзка, в която да впия зъби.
Светлините изгаснаха. Силно стиснах ръката на Александър. Тръгнах пипешком. Трябваше да намеря Тревър преди Луна.
- Тревър! - виках аз. – Недей...
Светлините се запалиха.
Луна я нямаше.


Край