Royal Blood/Кралска кръв книга 6

[You must be registered and logged in to see this image.]


1. Специална пратка

Писмото пристигна загадъчно. Представях си пощальона като мистериозна фигура маскирана във вековна черна мантия с качулка, прокрадваща се неуловимо през мрачната желязна порта на Имението. Може би бе пристигнал до „обладаваната от духове” къща на Стърлинг с катафалка. Или може би бе прелетял над заплашителната ограда под формата на прилеп.
Привечер обикновено пощенската кутия на Имението бе празна, досущ като зейнал ковчег, забодена самотна в основата на Бенсън Хил, накрая на дългия и ветровит път. Така че писмото си бе постояло незабелязано няколко часа, през които се бях промъкнала в таванската стаичка на Александър, притиснала устни към смъртно бледите, но изпълнени с живот устни на гаджето ми вампир. Няколко седмици бяха минали откакто с Александър се бяхме върнали от приключението си в Хипстървил, и макар че Александър не ме бе ухапал, той бе помогнал „тази смъртна” да се чувства част от Подземния свят. През тези седмици започнахме да практикуваме вампирския живот без да има кой да ни пречи. Нямаше училище, което да прекъсва дневния ми сън, нямаше го тръна в очите ми – Тревър Мичъл, нямаше ги съучениците ми, които да се присмиват на тъмното ми облекло. Нямаше тийнейджъри-вампири, които да се скитат в гробището, разрушавайки магичната романтика на срещите ни с Александър. Не бяхме обезпокоявани от тинеийджъри „Носферату”(* Nosferatu – „призракът на нощта” е филм на Вернер Херцог от 1979 година по мотиви от романа „Дракула“ на Брам Стокър.), които да се опитват да превърнат малкия ми брат и идиотската му половинка в безсмъртни. Освободени от враждата със семейство Максуел, с Александър имахме възможност да съединим нашите светове, смъртния и безсмъртния, в едно.
Освен всичко това сега можех да направя нещо, за което никога до сега не ми се бе отдавала възможност – можех на преобразя Имението в свой дом. И защо да не го направя? Осмелих се, като малка, да се промъкна в изоставеното имение, промушвайки се през счупено прозорче на мазето. Сега, вече официално поканена, можех да стъпвам уверено по порутената каменна пътека водеща до скърцащата отключена входна врата. Никога не съм била така щастлива през целия си живот.
Преобразих Имението във вампирски замък принадлежащ само на мен и Александър. Чувствах се като средновековна кралица, а Александър бе красивият ми крал. Вместо да прекарам цялата лятна ваканция в мъничката си стая, изведнъж се бях оказала с пълна власт върху разкошно имение. Добавих няколко свещника, които бях открила на един оказион и няколко останали от бабата на Александър, които той бе донесъл от Румъния. Сложих черни рози в калаените вази, свещички с аромат на лавандула и венчелистчета от рози по всички празни стари маси.
Джеймсън, икономът на Александър, не изглеждаше да има нещо против. Всъщност, той май дори се наслаждаваше на женските(или както беше в моя случай момичешките) промени в опустялото имение.
Струваше ми се, че дори Имението се радва на присъствието ми. Подът скърцаше проглушително, когато тичах по него, сякаш неравните дъски ме поздравяваха за настаняването ми. Вятърът се чуваше по-силно отколкото го помнех, процеждащ се през напуканите прозорци. Пукнатините по основата на сградата топло разнасяха ехото по вдлъбнатините в стените й с по-висок звук от преди.
Внушителната къща блестеше осеяна със свещници и паяжини.
През деня се настанявах в мъртвешки-ледените прегръдки на Александър, сгушена в ковчега му. А през нощта правехме или разни ексцентрични неща като Роб Зомби ( *Робърт Къмингс по-известен като Роб Зомби (на английски: Rob Zombie) е американски музикант, режисьор и сценарист.) или среднощни прожекции на „Нощта на ужасите” (*Fright Night – 1985г.)
Александър ми даде нещо почти толкова хубаво колкото блещукащ пръстен с диаманти – чекмедже за дрехи. Гардеробът му бе античен, все едно е от времето на Дракула. Семейна реликва: орнаментиран дъбов скрин със стъклени дръжки, който побираше дрехите му в пет чекмеджета извисяващи се на около три метра. Александър изпразни средното чекмедже за мен, за да го напълня с всичко, което си пожелая. Една от стъклените му дръжки се бе счупила и той я замени с дървена във формата на гарван (Рейвън от английски Raven - гарван). Чекмеджето ми си имаше дори ключалка. Отначало си помислих, че е просто имитация на ключалка, но след по-обстоен преглед се убедих, че е истинска. Докато всичко в стаята ми – дрехи, списания, продукти за коса – беше разхвърляно в неразпознаваема бъркотия, чекмеджето ми в Имението бе в идеален ред. Александър изваждаше най-доброто от мен. Държах си чифт чорапи, суичъра ми с качулка „Чудатата Емили” (*Emily the Strange – комикс), няколко тениски и няколко шампоанчета е формата на прилеп. Често чувствах ревност за всичко оставях тук, в Имението, мястото, което трябваше да наричам „техен дом”, щом отново бях на Дулсвил Драйв.
Дори се научих да карам в колелото си, на път за Имението, с лично приготвени сладки, кексчета с вещерски шапки и шоколадова наслада с Rice Krispie (*Rice Krispie е консистенция направена от разтопени сладки дъвчащи бонбони). Заедно с новооткритата си свобода открих и страна от мен, която дори не подозирах, че съществува.
Родителите ми също бяха доволни, вече се връщах в къщи за вечеря и не стоях навън след полунощ. Бях в добро разположение на духа, а те бяха доволни, че цяло лято не седя вкъщи скрита под завивките.
И Александър изглеждаше щастлив, въодушевен. И когато вечер не се скитахме в гробището, той рисуваше пейзажи и портрети с мен. Започна да твори шедьоври един след друг. Много от тях бяха поукрасени версии на места в града, които вече бяхме посещавали. Голф игрището, Гимназия Дулсвил, Оукли Парк, ресторанта „При Хатси”, люлките в Парка Евънс, историческата библиотека. Картините - ярки, живи и свежи – отразяваха привързаността му към града. Знаех, че тук той най-сетне е открил домът си.
Но макар че тогава с Александър не го знаехме, всичко щеше да се промени благодарение на едно писмо, което си чакаше спокойно под искрящите лампи на Имението.
Александър взе ръката ми в своята, докато се разхождахме бавно по алеята към портите на излизане от Имението. Когато ги достигнахме, той ме придърпа близо до себе си.
- Тези няколко седмици бяха страхотни. Трябва винаги да е така. Само аз и ти.
- За вечността? – попитах и погледнах нагоре към него.
Кичури от косата му се бяха спуснали секси над изпълнените му с любов очи. В тях имаше задоволство, което не бях виждала досега в Александър. Той ми подари една дълга, спираща дъха и размекваща коленете целувка. А когато най-сетне се отделихме един от друг нещо на пощенската кутия хвана отражението на уличните лампи. Байрачето на пощенската кутия беше вдигнато.
- Странно. Вашият пощальон да не ви носи пратките вечер?
Александър също изглеждаше объркан:
- Джеймсън е доста стриктен в това да носи пощата веднага щом пристигне.
- Еми, това значи, че някой я е донесъл чак следобед или дори по-късно. – казах. - Може би е специална пратка.
- По-късно ще я видя. - реши Александър, сви рамене и сложи ръка на рамото ми. – Първо ще те изпратя до вкъщи.
- Забрави. – казах, преди да съм му дала възможност на ме отпрати. – Може да е покана за парти. Или уведомление, че си спечелил екскурзия до Лондон.
- Или просто тесте с купони за пица.
Погледнах сърдито нагоре към него.
- Е, каквото и да е няма да разберем, докато не го отвориш. – казах сдържано.
Александър се поколеба. После неохотно се облегна на разнебитената пощенска кутия. Когато протегна бледите си пръсти, за да отвори капака на кутията, започна леко да ръми дъжд.
- Странно. Казаха, че до утре няма да вали. – казах.
Александър отвори металната вратичка:
- Бъди ми гост.
Зазяпах се в ръждивата пощенска кутия, която бе толкова мрачна като същинска гробница.
Бях почти готова да видя отрязана ръка, която да подава писмото. Това, все пак, бе пощенска кутия на вампир. Но така и нищо не се подаде.
- Страх ли те е? Тя няма да те ухапе. Но аз мога, - каза и започна да ме гъделичка.
- Обещаваш ли? – изкикотих се, докато няколко дъждовни капчици се приземиха на главата ми. Представих си как отвътре ще ме ухапе някоя птичка бдяща над малките си или полска мишка защитаваща плячката си. Поех си дълбоко дъх и протегнах ръката си, с олющен черен маникюр, навътре към мрачната кутия, а единственото, което усетих в нея бяха паяжини. Зарових още по-навътре, така че цялата ми смъртнобледа длан се изгуби и вече не виждах дори гривната си на Ив Л. (*Evelin Lebowitz или както я наричат приятелите Eve L. (*произнася се като думата Evil(зло) игра на думи – популярни плакати)). Тогава усетих нещо особено.
- Не е пакет. - казах, докато го изваждах. Бях се добрала до един черен плик със стандартни размери. Задържах го на светлината от уличната лампа. Писмото изглеждаше меко казано странно. Като за начало нямаше марка, нито печат. Може би бях права относно прелитащият пощальон с необичайно големи кучешки зъби. На него с красив, перфектен калиграфски почерк бе изписано в сребърно: Г-н АЛЕКСАНДЪР СТЪРЛИНГ.
Докато подавах плика на гаджето ми, няколко капчици дъжд уцелиха „А”-то и мастилото започна да се разтича.
- Изглежда май ще трябва да те закарам до вкъщи. - каза той примирено.
Александър загърна писмото в якето си, взе ръката ми и заедно се затичахме надолу по алеята за паркиране, за да се скрием на сухо в Имението.
Озовах се във фоайето на разкошното имение. Ароматът на лавандула се носеше навсякъде из къщата. Наскоро поставения портрет с моя лик ме зяпаше в отговор на погледа ми, заменил един от първоначалните портрети, които преди украсяваха коридора.
- Няма обратен адрес. - отбелязах, докато си приглаждах косата.
- Познах почерка.
- Наистина ли? И от кой е? Отдавна изчезнало бивше гадже?
- Не.
- Сигурен ли си?
Александър остави писмото на масичката в коридора.
- Изчакай тук, докато помоля Джеймсън за ключовете от колата.
- Няма ли да отвориш писмото?
- Сигурно все някога.
Александър бе търпелив и безразличен. Аз не бях нито едно от двете.
- Трябва да ми кажеш от кого е. – казах, грабвайки писмото. – или ще го отворя. – подразних го.
Александър се поколеба:
- От родителите ми е.
- Наистина? – попитах с изненада.
Бяха минали векове откакто родителите на Александър бяха напуснали Дулсвил, а и той рядко говореше за тях. През повечето време дори забравях, че съществуват.
- Е, отвори го тогава. – настоях и му подадох писмото отново. – Може би ти пращат чек.
Александър взе един бял S-образен нож за отваряне на писма от масичката в коридора. За разлика от мен, която разкъсва получената поща като диво животно, Александър внимателно преряза плика.
Отвори черно писмо с кървавочервен кант. От него не изпадна чек. Нито дори румънски леи.
Започна да чете писмото наум.
- Какво пише? - попитах, подскачайки около него в отчаян опит да надзърна. Но всичко, което успях да видя бе царствено изглеждащият печатен почерк със съдържание, което не можех да прочета.
Александър игриво държеше писмото далеч от погледа ми. Но когато приключи с четенето стана внезапно сериозен.
- Какво пише? – попитах отново.
Без да ми отговори той върна писмото обратно в плика и го сложи на масата.
- Сега ще те откарам до вкъщи.
- Какво пише? – повторих.
- Нищо, наистина.
- Родителите ти са ти писали, за да ти кажат „нищо”?
- Ъ-ъ-ъ..ахам.
- Всички ли са добре?
- Да.
- Тогава защо не се усмихваш?
Тогава си помислих, че може би ръкописната бележка му е причинила носталгия по дома. Зловещият, но мил иконом не можеше да замести мястото на родителите му в това самотно старо имение.
- Сигурна съм, че ти липсват. Обзалагам се, че искаш да ги видиш, колкото се може по-скоро.
- Ще ги видя. – каза той. – Пристигат утре.
- Утре? – попитах, шокирана.
- Да. – Александър каза почти мрачно. – Това означава, че доста неща ще трябва да се променят.
Огледах Имението. Чувствахме се като двама тийнейджъри организирали домашно парти, само за да разберат, че родителите им ще се върнат от почивка преждевременно.
- „Гушкането в ковчега” ще трябва да свърши. – казах.
Александър кимна неохотно.
- И украсата ми ще трябва да се махне.
- Така изглежда.
- Ами чекмеджето ми?
- Открих ключа за него. – каза той с усмивка.
Докато Александър затваряше вратата зад нас, успях за последен път да зърна листенцата от черна роза разпръснати по масичката в коридора. Окачената картина с мен трябваше да се махне и да се замени пак със старата. Свещичките щяха да се приберат някъде.
В едно нещо бях сигурна: Този път Александър, не Джеймсън, бе този, който щеше да почиства Имението.


2. Обратно в училищния блуз


Веречта, докато седях с кръстосани крака върху креслото си тип „барбарон” и гледах The Munsters(* сериал от 60-те, подобен на семейство Адамс), бях раздвоена. Хем бях нетърпелива, че най-сетне ще се запозная с родителите на Александър, хем бях тъжна, че скоро черни дантелени завеси щяха да се спуснат пред досегашната ни свобода.
Никога не бях чувствала така у дома си както през това лято в Имението: да вкуся от вампирския начин на живот, бе като сбъдната мечта. Да се събуждам по залез, да приветствам мрака, да живея на свещи. Бях убедена, че мога да продължа така цяла вечност. Но любовното ни лято бе към края си. Александър бе прав. Нещата бяха на път да се променят. Скоро родителите му щяха да пристигнат, а след няколко дни аз щях отново да тръгна на училище. Без повече закъснения нощем, без промени по Имението. Ученето щеше да замени боядисването и аз щях да си бъда вкъщи с родителите си, а Александър с неговите.
Изключих телевизора и се присъединих към чудатите си роднини, долу в дневната. Мама сгъваше прането, а тате подреждаше някакви документи. Типични родители от предградията. Родителите на Александър бяха пълната им противоположност, бях убедена. Чудех се какви ли са. Дали бяха така по вампирски готини като Херман и Лили Мънстер (*Herman and Lily Munster)? Припомних си историите, които разказваха онези дулсвилци, които бяха видели Стърлинг, когато за пръв път дойдоха в града, докато аз така и не успявах да ги зърна.
Бях убедена, че ще са невероятни – ще бъдат всичко, което моите родители не са. Сигурно четат трансилванския вестник „Times” вместо дулсвилския “Ledger”(* вестник собственост на корпорацията “New York Times”). Превръщат се в прилепи когато си поискат, вместо да се навличат с карирани панталони за голф. И си почиват в ковчези вместо в спалня. Обзалагам се, че са най-готините родители в този и в Подземния свят.
- Най-накрая ще се запозная с родителите на Александър! - възкликнах на Беки на следващия ден в ресторанта „При Хатси”. Когато се настаних в сепарето Беки прелистваше страниците с песни на джубокса на масата ни и отпиваше от ягодовия си шейк. Пред мен кротко чакаше един шоколадов шейк.
Откакто лятото започна с Беки бяхме прекарали повечето време с гаджетата ни, докато времето една за друга някак все ни се изплъзваше. И въпреки че се виждахме понякога вече не бяхме така „залепени” една за друга, както през миналите летни ваканции. Щях да негодувам срещу раздялата ни ако и аз си нямах гадже. Но тъй като и двете бяхме еднакво виновни за размяната на гланца за устни с притискането на устни към приятелите ни, нямаше място за спорове. И все пак усещах, че най-добрата ми приятелка ми липсва, затова бях развълнувана от възможността да си наваксам пропуснатото време. Изпитвах отчаяна нужда от малко разговор по момичешки.
- Откакто срещнах Александър пътят ни е бил свободен от родителска намеса. Не съм сигурна сега как това ще се отрази на връзката ни. - заобяснявах на Беки.
- Може би ще я направи по-добра.
- Как? Преди имахме на наше разположение цялото Имение. Убедена съм, че майка му едва ли би одобрила аз да съм интериорния му дизайнер.
- А аз съм убедена, че няма да имат нищо против.
- Ами ако са наистина строги и не позволят на Александър да излиза навън късно вечер?
- Това не мога да си го представя. - ми каза Беки. - Той живее за нощта!
- Вероятно сега ще има и разни семейни ангажименти.
- И домакински задължения. - добави тя. - Мат често трябва да коси тревата. Аз израстнах във ферма – очевидно е, че знам много повече неща от него за косачката, но се правя на света вода ненапита, докато го гледам как се чуди откъде да налее бензин в нея. След това скачам в нея и се превръщам в същински Боб Вила (*Bob Vila – става известен в Америка с предаването си This Old House, в което за няколко седмици реконструират цели къщи.)
- Джеймсън върши домакинската работа. Но за косенето на моравата? Мисля, че сложиха отрова в почвата. - И двете се засмяхме. - Освен това Александър е отговорен. В това отношение не прилича на мен; не е необходимо да му натякваш непрекъснато, за да свърши нещо.
- Мисля, че се тревожиш напразно и съм сигурна, че ще се разбирате прекрасно.
Преглътнах шумно малко от шоколадовия си шейк и зареях поглед в нищото.
- Чудя се на кого прилича Александър повече – на майка си или на баща си.
- Не си ли ги виждала на снимки?
„Не. Та те са вампири!” – прииска ми се да кажа. В действителност единствените образи, които бях виждала бяха на няколко от картините на Александър.
Те нямаха нито семейни албуми, нито скрийнсейвъри, нито снимки в рамки над камината.
- Различно е да видиш някого на живо. - казах вместо това. - Едно нещо е сигурно – те ще са много по-готини от мойте родители."
Толкова много неща все още бяха нови за мен – да имам гадже, да разбера, че той е вампир, а сега и да се запозная с родителите му вампири. Чудех се как издържам.
Винаги съм се гордяла, че аз съм тази, която дава съвети на Беки, но този път тя бе тази с опит в областта.
- Не е ли различно, когато семейството на Мат е наоколо? - попитах я.
- Тотално. Той е друг човек. Без PDA(*разговорно Public Displays of Affection – публични прояви на близост). Без държане на ръце. Той дори сяда на свой стол вместо да седне до мен на канапето.
- Точно от това се страхувам. Край на любовния живот.
- Просто ще трябва да компенсираш, когато те не са вкъщи. Или да издържаш, докато отидете на училище. Но пък Александър не ходи на училище...
- Не ми напомняй.
- Значи в твоя случай просто ще си планирате по-често срещи в гробището.
- Как беше първия път, когато се срещна с родителите на Мат? - я попитах.
- Фантазирах си, че ще е официално – като при среща в кънтри клуба. Вместо това се размотавах из дневната им, когато изведнъж майката на Мат се върна от работа. Той и каза, 'Хей, мамо, това е Беки.' А тя отвърна. 'Здравей, Беки, приятно ми е да се запознаем.' След това изчезна. А с баща му се случи почти същото. Беше съвсем различно, когато Мат дойде вкъщи," продължи да говори Беки. "Майка ми го накара да седне в кухнята и му опече цял ябълков пай. Бях ужасно засрамена.
- Да, спомням си, че ми разказа. Но ти как се чувастваше с родителите на Мат?
- Бях много нервна. Мислех си, че след като не живея в тузарския квартал ще гледат на мен като на размъкнатото фермерско момиче, но те винаги се държат така сякаш са безкрайно щастливи да ме видят. Все още очаквам да се отърват от мен."
Спрях да отпивам от шейка си. Аз не живеех в имение. И което е по-важно – не бях вампир. Бях толкова концентрирана върху думите Александър как нещата ще се променят. Може би той намекваше за нещо повече от няколко кристлни вази. Може би той имаше предвид мен.
- А ако те не ме приемат? - изтърсих аз.
- И защо да не те приемат?
- Аз не съм като тях.
- Какво имаш предвид?
- Аз не съм...
- Да?
„Аз не съм вампир!” - Аз съм смъртна, която за разлика от Луна Максуел дори не произлиза от семейство на вампири. В Румъния Александър имаше уредена специална церемония с нея, но тъй като не беше влюбен в нея не я приел.
- Ти не си какво? - попита ме Беки.
- Аз не съм от Румъния!
- Боже, - каза тя. - Мисля, че те го знаят.
- Но може би те искат сина им да се среща с някоя от Румъния.
- Защо ще искат такова нещо след като живеят тук?
„Защото момиче от Румъния щеше да е като тях, вместо като... нас,” ми се прииска да кажа.
- Виж, баба му е построила имение тук. Ако Румъния беше толкова страхотна, защо ще се мести в този град?"
- Но баба му е баронеса, а моята е пенсионерка.
- Александър не ми изглежда да е сноб. Всъщност той е точно обратното. Той е аутсайдър като ...
- Мен?
- Ами... нас, - призна Беки.
Може би Беки имаше право. Но не можех да бъда убедена толкова лесно. Аз не само живеех в грешната част на града, но бях и от различен свят.
Беки почука с вилицата си по чашата ми.
- Не се тревожи. Александър е влюбен в теб. Само това има значение. Когато господин и госпожа Стърлинг видят колко е щастлив и те също ще са щастливи.
Усмихнах се на думите на най-добрата ми приятелка.
- Ето затова трябва по-често да излизаме заедно - казах й. - Не бива да позволяваме на гаджетата ни да ни пречат – колкото и да са секси.
- Ами, сега когато училището започва ще се виждаме всеки ден.
- Не ми напомняй. Лятото свърши.
- Можеш ли да повярваш, че ще завършваме? - попита ме така тя сякаш бе спечелила от лотарията.
Беки е късметлиика. Тя бе развълнувана от възможността да ходи на училище. Най-добрата й приятелка и гаджето й бяха до нея. И аз щях да съм развълнувана, ако щом се връщах в училище виждах Александър вместо доживотната ми лична напаст - Тревър Митчъл.

3. Нощна визита

В навечерието на началото на учебната година галех котенцето си Кошмар и сърфирах из Интернет, когато то започна да се взира и съска към прозореца. Наежи се и изви гръбнак. Не успях да го удържа в ръцете си. Стрелна се през леглото, скочи на перваза на прозореца и заудря с лапа по стъклото.
- Кошмар, успокой се. Сигурно е просто птиче.
Но след това чух тих звън сякаш нещо удари стъклото отвън. Кошмар подивя. Стремително се впусна през стаята ми и се промуши през открехнатата врата.
Надзърнах в тъмнината отвън. Отне секунда, докато очите ми се нагодят към мрака.
Не видях нищо необичайно около гаража, както и няколко метра по-натам при люлката.
Но забелязах една неясна фигура обикаляща в сенките под дървото. Притиснах лице към стъклото.
И ето го там. Моето Готическо Момче, моят Рицар на Нощта, моят Принц Вампир.
Сърцето ми трепетно затуптя.
Излетях от стаята, спуснах се надолу по стълбите и прелетях през задната врата право в обятията на гаджето ми.
Александър ме посрещна с дълга целувка, която изпрати тръпки надолу по гръбнака ми.
- Трябваше да те видя. – каза ми той. - Не мога да остана дълго, но исках да ти пожелая късмет в училище.
- Липсваше ми ужасно.
- И ти на мен. Мисля, че дори Имението плаче за теб.
- Как са родителите ти?
- Добре.
- А какви са? - полюбопитствах аз.
- Не знам.... Същите са както другите родители.
- Радват ли се, че се прибраха вкъщи?
- Майка ми казва, че Имението мирише на цветя.
- Каза ли й, че аз ги наслагах навсякъде? - попитах го.
- Мисля, че и сама се досети.
- Обзалагам се, че се радваш да ги видиш.
Александър сви рамене.
- Всичко е наред – знам, че са ти липсвали.
Той се поколеба, а след това започна да говори така сякаш ми съобщаваше някаква държавна тайна.
- Страхотно, че мога отново да си поговоря с баща ми. Той търгува с произведения на изкуството. Много е ерудиран и знае страшно много неща за света на изкуството. Донесе ми картина на един изгряващ художник от Франция.
- Той харесва ли картините ти?
- Не съм сигурен, че ме възприема на сериозно. Мисли си, че рисувам просто за удоволствие.
- А майка ти?
Очите на Александър направо заискряха.
- Обзалагам се, че те обича безкрайно. - казах му.
- Тя ми е майка. Настоява, че не се храня и се заканва да ме угои.
- Кога ще се запозная с тях?
- Скоро, надявам се.
- Мисля, че ме криеш от тях.
- Вярно е... искам те само за мен. - силно ме притисна и ме завъртя в кръг.
- Те всичко ли знаят?
- Не казвам всичко на родителите ми. А ти?
Александър беше прав. Аз определено не бях казала на родителите си, че си правехме срещи в гробището, нито че през деня спях в ковчег.
- Знаят ли, че не съм вампир? - попитах.
- А знаят ли твоите, че аз съм?
Бях шокирана. Трябваше ли Александър да крие истинската ми самоличност в тайна, както аз криех неговата? Мислех, че те вече знаят или че поне Джеймсън или семейство Максуел са им намекнали нещо. Но пък нито Джагър, нито брат му и сестра му, Луна и Валентин, се бяха завърнали в Румъния, а може би и не искаха да се разбира, че Александър е предпочел една смъртна пред Луна.
И може би Александър бе избрал да не казва на родителите си, че съм смъртна –както аз бях избрала да не казвам на моите, че той е вампир. Не ми бе хрумнало, че той може да не им каже истината за мен. До сега не разбирах колко е било болезнено за него, че крия истината от приятелите и роднините си.
- Ти не искаш да ме запознаеш с тях, нали? - попитах го. - Защото ще разберат.
- Какво?
- Срамуваш от мен.
- Защо да се срамувам?
- Защото съм смъртна.
- Всичко което знаят е, че си имам приятелка и че съм щастлив.
Не бях сърдита на Александър. Как можех да му се сърдя, когато не бях казала истината на собственото си семейство, което виждах всеки ден, докато той не бе виждал своето с месеци.
Но бях разочарована. Предполагах, че Александър е разказал всяка подробност от срещата на момичето на мечтите му в Дулсвил до приключенията ни. Но от друга страна Александър беше момче. Знаех, че момчето Били не беше споделил с майка ни за нито едно момиче, което е имало лошия късмет той да се влюби в него. Не можех да си представя как Тревър се изповядва пред госпожа Мичъл за всяко момиче, с което е излизал на среща – въпреки че е разказвал на целия отбор по футбол. Александър не само, че не бе споделял с родителите си, но освен мен в Дулсвил нямаше други приятели.
Усетих да ме обзема пристъп на самота заради Александър. Той си нямаше никого, с когото да споделя чувствата си. Сигурно точно затова прекарваше по-голямата част от времето си в рисуване.
Вместо да съм нетърпелива както обикновено, знаех че трябва да дам на Александър време, за да се събере отново със семейството си.
- Трябва вече да вървя, но исках да ти кажа „здравей”. - каза внезапно той.
- Иска ми се да можеше да дойдеш утре с мен на училище. Щях да бъда по-мотивирана да получа по-добро образование, ако ти беше в класа ми. И най-вече, ако се засичахме в коридора за по бърза целувка.
- А какво ще кажеш това да ти прави компания тъй като аз няма да мога да бъда с теб? - бързо бръкна в джоба си и извади от там гривна от тъмно лакирано дърво с висулка сребърно сърце.
- Страхотна е! - казах му и си я сложих.
Александър ме прегърна силно и нежно ме целуна за лека нощ.
- Кога ще те видя пак? - попитах и обвих с ръце кръста му като с огромни белезници.
- По-скоро отколкото си мислиш. - нежно раздели ръцете ми, пристъпи в сенките и изчезна.
Александър все още беше загадка за мен. Копнеех да науча всичко за него и уклончивостта му ме караше единствено да го желая по-силно.


4. Гимназия за чудовища


Повечето хора се страхуват от мрака и се боят от неизвестността – несигурни какви чудати същества може би се крият в дрешника, в спалнята или по безлюдните улици. А аз приветствам нощта и се страхувам от дневната светлина, на която мога да видя истински чудовища – а те всички посещават гимназия Дулсвил.
Тази година щях да отида на училище по малко по-различен начин от предишните години. Не само, че щях да съм последна година, но и това щеше да е първата година, в която се връщам в гимназията с гадже. Освен това бях натрупала знания за вампирския свят и много нощни приключения. Едно нещо не се беше променило: Закъснявах.
Звънецът вече бе бил, когато пристигнахме с пикапа Беки. Ученици, събрали тен през лятото, бързаха за часове. Аз все още не се бях адаптирала към ранното ставане. Стомахът ми се бунтуваше, а клепачите ми натежаваха за сън. Беки нетърпеливо подтичваше пред мен, докато аз се влачех по стълбите като същинско зомби.
- Побързай. - каза ми пред главния вход, държейки прилежно учебниците и училищната си програма.
Едва тогава осъзнах, че съм пропуснала една съществена информация.
- Къде ми е програмата? - първо преобърнах наопаки чантата си на „Булката Труп”, а после прерових и закопчаните с безопасни игли джобове на джинсите и раницата си. Беки започна да нервничи.
Бяхме поискали да бъдем в едни и същи часове, но се засичахме едва в няколко и аз не си спомнях в кои точно.
- Знам, че първия час имам английски. – казах, опитвайки се да си спомня. Не си бях проверявала програмата си от началото на лятната ваканция.
- Втория час май имах испански, а третия физическо.
- Така ще закъснеем за всички часове! - лицето на Беки придоби ярко червен цвят. Паника се надигна в големите й кафяви очи.
Звукът от затваряне на шкафчета и затръшване на врати ехтеше из целия коридор.
- Ти върви. Не ми се ще още първия ден да накажат и двете ни. - подразних я.
Успокоена Беки забърза към часа по английски на госпожа Нейпър, а аз се отправих обратно към главния вход на училището.
Треснах раницата си на бюрото за регистрация. Администраторите бяха ведри и жизнерадостни, отпочинали благодарение на лъчите на лятното слънце и няколкото месеца без ученици.
- Иха, часовете още дори не са започнали и ти вече си в кабинета на директора. - чух да казва един мъжки глас, минаващ през вратата зад мен. - За пръв път ти е, нали?
Обърнах се. Директор Рийд, точно като мен, държеше картонена чаша кафе купено от кафенето.
Пролича ми, че не намерих шегата му за толкова забавна и смехът му секна.
- Как беше ваканцията? - попита ме, забелязвайки ослепително бледата ми кожа. - Май не си излизала много?
Усмихнах се едва-едва.
- По-добре отивай на час, - каза той. - какъвто и да е той. - поклати глава и влезе в кабинета си.
Училищната секретарка ми зададе няколко въпроса и след това разпечата програмата ми.
- Все още сънувам онези кошмари, - каза ми секретарката. - че идвам в училище без да знам кои часове са мой или къде се намират класните стаи. А най-лошият беше как отивам на изпит без да съм се подготвила.
- Кошмарите за едни са реалност за други. - казах й. Взех програмата си, отпих малко кафе и апатично се отправих към първия си час.
Госпожа Нейпър жилава жена с ум фиксиран върху класиците – от толкова време на поста си, че май беше на път да се превърне в един от тях – ме поздрави със строг поглед и няколко словесни забележки. Тя беше известна из цялата дулсвилска училищна система с "Доклада Нейпър" - подготвително есе за колеж, което всички ученици последна година трябваше да напишат и да бъдат оценени по най-високи изисквания. Няколко неща обаче бяха в моя полза. Мястото до Беки беше свободно и Тревър Мичъл никакъв не се виждаше.
- Да повторим, - започна госпожа Нейпър, когато заех мястото си. - другия месец ръководителят ви ще се свърже с вас, за да ви обясни за молбите за колеж, стипендиите и субсидиите. За да се подготвите първата ви задача е да интервюирате ваш съученик и да напишете есе, последвано от кратка презентация. Сега когато сте последна година в училище трябва да обмислите възможните варианти за колежи и бъдещо професионално развитие. Есето ще ви помогне да разберете с какво бихте искали да се занимавате и в същото време ще ви даде възможност да опознаете по-добре съучениците си.
„Докладът Нейпър” всъщност ми се струваше като фасулска работа. Знаех всичко за Беки и съответно тя знаеше всичко за мен. Можехме да напишем есетата си за времето необходимо да напечаташ триста думи и да натиснеш клавиша ПРОВЕРКА НА ПРАВОПИСА.
- Рейвън, - продължи тя. - докато успееш да стигнеш до класната стая ние ти избрахме партньор.
Обърнах се към Беки.
- Благодаря ти, че ме спаси.
Най-добрата ми приятелка извърна поглед.
- Какво, избрала си някой друг? - настоях аз.
- Някой друг избра мен. - След това посочи към един ученик от предните редове. Беше Мат.
- Уф. - въздъхнах аз. Почувствах се точно толкова измамена колкото Чарли Браун, когато Луси му взе футболната топка.
Вратата на стаята се отвори и Тревър Мичъл влезе, носейки няколко кутии с тебешири.
- Благодаря ти, Тревър. – каза му госпожа Нейпър като страните й почервеняха до цвета на червилото й, докато вземаше тебеширите от атлетичния младеж.
- Той в този клас ли е? - попитах Беки. - Трябваше да си променя програмата, докато все още имах възможност за това!
Моята Немезида ме огледа, докато бавно вървеше между редовете в моята посока. Когато стигна до чина ми се наведе над мен.
- Здравей, партньоре - каза ми, намигвайки.
Сърцето ми слезе до студения каменен под.
- Кажи ми, че не е вярно!
Завиждах на най-добрата си приятелка. Тя имаше за партньор гаджето си, а аз трябваше да търпя Тревър. Принудена да му задавам въпроси, на които не ме интересуваха отговорите. А в замяна той щеше да се рови в личния ми живот. Защо не можех да съм като Беки и гаджето ми да посещава училище през деня заедно с мен, вместо да бъде обучаван в къщи през нощта? Въпреки, че си мечтаех да се срещам с вампир, това определено си имаше своите недостатъци. За момент ме обзе негодувание към цялата нощна мания.
И дори още по-лошо. Щеше да ми се наложи да прекарам известно време с Тревър Мичъл. По-добре да се откажа от оценката си при госпожа Нейпър и да приема двойката още сега.
- И запомнете, - продължи да говори госпожа Нейпър. - Оценките от последната година са много важни. Време е да започнете да мислите за бъдещето си. Много е важно да приемете тази си задача сериозно.
Супер. Не само, че Тревър ме тормози още от детската градина, но сега ако не се справех с тази задача, щеше да провали и бъдещето ми.
Успях някакси набързо да избягам на Тревър веднага след като звънецът би, но не бях такава късметлийка щом стана време за обяд. Лежах на тревата, скрита от ослепителното слънце зад слънчеви очила и от шарената сянка на едно кленово дърво, когато усетих как някой да застава до мен.
Можех да усетя съблазнителната миризма на току-що приготвени пържени картофки.
- Здравей, Беки, - казах спокойно. - Донесе ли и за мен?
- Не, но ти донесох нещо друго, Чудовищно Момиче. - чух да казва един мъжки глас. – Себе си.
Рязко си махнах очилата от очите си. Тревър се бе излегнал до мен облегнат на лакти.
- Разкарай се. - наредих му.
- Мисля, че тази поза е перфектна, за да започнем с първата част от задачата ни, а именно интервюто. – каза ми той. - Гарантирам ти, че ще получиш шестица. - Той държеше едно картофче пред устните ми сякаш искаше да ме нахрани.
Ударих ръката му и мазното картофче падна на земята.
- Мога да ти гарантирам, че никога повече няма да видиш дневна светлина.
Той се наведе към мен, а русите му коси бяха само на сантиметри от моите черни.
- Искам да те изследвам от всички страни.
Едва се въздържах да не сложа ръката пред устните от възмущение при тази долнопробна реплика, мушкайки кубинката помежду ни.
Той обаче прие движението ми като признак на страст и хвана обувката ми.
- Знаех си, че съм ти липсвал. Не съм те виждал цяло лято. Мислех си, че си се преместила другаде.
- Трябваше да го направя.
Бързо махнах крака си от него и се дръпнах назад. Пържените му картофи се разпиляха на земята, не че това го обезпокой. Стига да поискаше Тревър можеше да си купи цялото заведение.
- Просто помисли, - каза той. - Можеше да прекараш лятото с мен. Да отмаряш на плажа, а не да се грижиш за гнездото на прилепа. Но ти никога не си могла да се похвалиш с изискан вкус.
Мат и Беки се приближиха, носейки два сандвича и пържените ми картофки.
От Снежния бал, където Тревър беше разобличен като човекът, който разпространява слухове, че семейството на Александър са вампири и откакто Мат започна да излиза с Беки, приятелството на двойката сноби-футболисти беше изострено. Те вече не бяха онези добри приятели отпреди, но все още продължаваха да се поздравяват.
- Тревър тъкмо си тръгваше. - казах им. Моята Немезида се изправи и изтупа калта, която бе оставила кубинката ми по току-що изпраната му дизайнерска риза.
- Партньоре, да се видим тази вечер? – попита ме Тревър. - Можеш да ме вземеш след тренировката. Не искаме да чакаме до последната секунда, за да започнем.
Тревър си открадна една опаковка с пържени картофки от Беки.
- Мисля, че са мой.
Мат пристъпи към него, но Беки го задържа.
- Това ще бъде една много дълга година. - с примирение казах аз и сложих слънчевите си очила обратно на очите си.
Почти не проговорих, докато Беки ме караше към вкъщи. Всеки един от последвалите часове бе дори по-ужасен от предишния. Мислите ми не бяха концентрирани нито върху историята, нито върху математическите уравнения, а върху един вампир от Бенсън Хил. И докато пътувахме към нас, Александър все още си стоеше скрит и в безопасност в таванската стаичка, абсолютно неподозиращ за това, което става в моя свят. Беше странно колко много неща се случат около мен, а той щеше да разбере за тях едва след залез слънце. Наистина исках да съм част от живота му – не само през лятото, а завинаги. Загледах се през прозореца, докато подминавахме дулсвилското гробище. Бяхме прекарали толкова романтични срещи на тази свещена земя. И защо да не заменя моя свят за неговия? Само да ме ухапе - да впие зъбите си в шията ми и да изсмуче сладката ми кръв. Това щеше да сложи край на училището, на Тревър. Едно напълно ново начало за нас.
Същата вечер подскачах нагоре-надолу с огромно нетърпение в очакване Александър да пристигне. Почти усещах миризмата на парфюма му Дракар и нежната кожа на страните му опряна в моята, как дланите му се плъзгат нагоре по гръбнака ми, а кракът му се докосва до моя, докато седим под навеса. Но десет минути след като слънцето залезе, усетих как търпението ми се стопи и започнах да крача нервно. Отчаяно исках да се сгуша в прегръдката му и да му разкажа всичко за ужасната ситуация в училище. Той щеше да настоява, че преигравам и че преди да разбера обстоятелствата ще се подредят от само себе си. Бях свикнала да се грижа сама за себе си от години и сега не беше по-различно от преди с изключение на един основен факт: имах едно секси гадже в живота си. Имах някой, който да ми пази гърба – дори и този някой да бе изолиран в ковчег Той щеше да се засмее на цялата тази история с Тревър и да заплаши, че ще го превърне на прах ако ме погледне накриво.
Вместо обаче да чуя чупенето на клонки, докато Александър излиза от сенките, чух звъненето на мобилния си телефон.
- Няма да мога да дойда. - съобщи ми смирено Александър.
- Шегуваш се...
- Родителите ми искат да говорят с мен за нещо.
- Ами, и аз искам.
- Мисля, че ще трябва да почакаш. Обещавам, че скоро ще ти се реванширам.
- Чекмеджето ми още ли е там?
- Всичко е непокътнато. Макар че предпочитам да притискам теб вместо суичъра ти в обятията си.
Нямах шанса да разкажа на Александър нито за объркването на часовете ми, нито за спречкването ми с Тревър.
Дочух в далечината как Джеймсън го вика, така че рицарят ми в блестящи ДокМартенс трябваше да затваря.
Вечерната ми програма ме накара да се чувствам също толкова нещастна, колкото и дневната.

5. „Риск”

Бях в мрачно настроение – и то не в добрия смисъл на думата. Собственото ми гадже ми върза тенекия – най-надеждният кавалер, когото познавах. Така че потърсих утеха в единствения друг човек, на когото можех да разчитам: баща ми.
Били и баща ми играеха на „Риск”* в дневната и се бореха за световна доминация, докато майка ми работеше нещо на компютъра. (* стратегическа игра играеща се на политическата карта на света. Крайна цел: световно господство)
- Мислех, че ще излизаш с Александър. – каза ми мама.
- И аз така си мислех. – отвърнах и надзърнах през рамото й, правеше флаери за Ежегодния Търг на Изкуството в Дулсвил.
Отпуснах се на коженото кресло.
- Как беше в училище? - попита баща ми.
- Като в ада. - отвърнах. - По английски ни дадоха задача, която трябва да направим с партньор и моят е Тревър. Мат избра Беки, а Тревър нарочно избра мен. Единствената му цел е да ми съсипе живота. Няма да вляза в нито един колеж. Ще бъда принудена да живея тук до края на живота си.
Родителите ми се спогледаха ужасено. Мисълта за една тридесетгодишна мързеливка почитателка на готиката, която ходи на рейв партита и се татуира вместо да си търси работа не беше точно това, което бяха планирали. Някак не им се вписваше в плановете за пенсиониране, изчерпващи се главно с голф, екскурзии и тенис смесени двойки.
- Защо да не се обучавам вкъщи като Александър? - захленчих аз.
- Струва ми се, че видях родителите на Александър. - внезапно изтърси Били.
- Така ли? - попитах. - Не е честно да си ги видял преди мен!
- С Хенри излязохме от пекарната на Шърли, - каза той и хвърли заровете. - и тъкмо пресичахме площада, когато видяхме една дама и един джентълмен облечени от главата до петите в черно да влизат в Галерията на Мейн Стрийт.
Скочих от стола си и се обърнах към брат си.
- Видя ли ги отблизо?
- Бяха доста далече, – каза ми, концентриран върху армията си. Приготвяше се да превземе Сибир. - но съм сигурен, че бяха те. Никой в града не е толкова призрачно блед. Кожата им беше толкова бледа, че почти прозираше.
- Нямам търпение да се запозная с тях. Трябва да призная, че и аз съм доста любопитен. – каза ми тате, придвижвайки войските си.
- Ти? - попитах. - Ами аз? Александър все още дори не ме е поканил при тях в Имението. Сигурно има нещо нередно в мен.
- Бавно схващаш. - измърмори Били под нос. - Това от години ти го повтарям.
Тъкмо бях готова да помета набързо азиатската му инвазия, когато той закри пулчетата си с мършавото си телце.
- Мислиш ли, че проблемът е в мен? - попитах мама.
- Разбира се, че не. Те едва пристигнаха в града. Вероятно все още разопаковат.
- Не съм сигурна… Нещо не е наред. Александър никога не е отлагал срещите ни.
- Какво се случи с увереното момиче, което отгледах? – попита ме тя. - Никога не те е интересувало какво мислят хората за теб. Нито учители, нито съученици, нито дори ние.
Майка ми беше права. Но тези хора не бяха обикновени. Това бяха родителите на любовта на живота ми. И бяха вампири.
- Успокой се, - каза ми тате, когато се отправих към стаята си. - Александър не те държи в тайна. Може би просто се притеснява какво ще си помислиш за родителите му.
Взех думите на баща ми присърце. Никога не бях разглеждала ситуацията от гледната точка на Александър. Спомнях си колко бях смутена, когато Александър се запозна с безкрайно консервативните ми родители в нощта на Снежния бал.
Изненадах баща ми със силна прегръдка. Въпреки че беше от старата школа понякога можеше да бъде най-модерният човек на планетата.


6. Разходка в Парка


Дните в училище и нощите се точеха болезнено бавно без Александър. Опитах се да намеря утеха в ръчно направената от него гривна, така както бебетата намират утеха в юрганчетата си. Дървеният шедьовър си оставаше около китката ми по време на душ и когато спях, но така и не замести ръцете на приятеля ми.
Знаех, че Стърлинг не са виждали сина си от цяла вечност и може би сега го искаха само за себе си. Не знаех много за тях, но по този параграф май имахме доста общо.
Когато най-сетне видях Александър на портите на Имението се почувствах така все едно виждам мираж. Въпреки че той не бе така любвеобилен, както бе обичайно. Спазваше дистанция, разсеян или загледан в звездите над мен, но винаги дистанциран.
- Ще влезем ли вътре? – попитах.
- Не, родителите ми излязоха, пък и ми се иска да подишам малко свеж въздух.
Александър ходеше, с ръце в джобовете, и риташе паднали клонки с кецовете си. Взех ръката му в своята:
- Мислех, че ще се зарадваш, че ме виждаш.
- Радвам се. – опита се да се развесели. – Как беше в училище?
- Имам проект по английски и то с Тревър. Целта е да формулираме идеите си за професионално развитие, тъй като се предполага, че вече трябва да започваме да мислим за колеж.
- И ти каква искаш да станеш? – попита.
- Това го знам от години. Но се нуждая от малко помощ – или може би трябва да кажа „нуждая се от едно ухапване”.
- Това не ми се струва точно кариера.
- Наистина ли кариерата е от такова значение?
- Ако искаш да изкарваш пари, да.
- Не е нужно да се притеснявам за подобни неща.
- Защо го каза? - попита, спирайки се под един вековен клен.
- Еми, най-малкото, защото ти живееш в имение.
- Наистина ли мислиш, че е толкова просто? – сопна се. – Че мога просто да си купя всичко, което пожелая?
Слисах се.
- Не исках да те засегна.
- Нямам всички пари на света.
- Никога не съм казвала, че ги имаш.
- Не заради... не заради това ме харесваш, нали? – увереността и задоволството, които бях забелязала в Александър преди няколко дни, се бяха изпарили.
Нещо го тревожеше и аз трябваше да стигна до корена на проблема.
- Какво има? Никога до сега не си се държал така. Наистина ли вярваш, че те харесвам заради имението и заради това, че имаш иконом? Пък и освен това аз не те харесвам – Обичам те.
Александър поклати глава, взе ръцете ми в своите и ме придърпа към себе си.
- Толкова много неща се променят за толкова кратко време. Просто трябва да оправя толкова много неща.
- Не е нужно да спасяваш света всеки ден, нали знаеш?
- Вече няма да прекарваме толкова време заедно.
- Знам. Опитвам се да свикна с това. Самотна съм и ми липсваш толкова, че направо се побърквам. Но веднъж щом родителите ти се настанят това ще се промени. Ще започнеш да им омръзваш, както аз съм омръзнала на нашите.
На лицето на Александър изгря лека усмивка.
- Освен това, сега сме заедно. Цял ден чаках да те видя. Нека поговорим за нас.
- Или пък не, - каза, докато лошото му настроение бавно се изпаряваше. – нека говорим по-късно.
Той се облегна на дървото пред Имението и ме целуна.
- Нека се забавляваме. – каза.
- Това не си ли беше забавно? На мен ми се стори доста забавно.
Александър ме поведе към Парка Евънс. Подгони ме към катерушките, а аз едва не припаднах от изтощение. Без дъх се пльоснах на земята и загледах звездите.
- Иска ми се всяка нощ да е така.
- Ако всички бяха такива нямаше да можеш да ги оцениш.
- Може би си прав. Но ми се иска да живея така вечно.
- Да седиш и да гледаш звездите ли?
- Да, с теб. – помилвах косата на Александър, а той ме дари със закачлива целувка. – Не е прекалено късно. – казах.
- За какво?
- Да ме направиш като теб.
- Защо трябва да си като мен? Защо да не останеш себе си?
- Добре, де, нека стане по твоя начин. Ще съм си скучна и смъртна до края на живота си.
- Мислиш си, че те намирам за скучна, само защото не си вампир?
Изправих се.
- Не съм никак вълнуваща. Не мога да летя, не спя в ковчег и като изключим облеклото ми, аз съм си обикновена смъртна. – мразех да го признавам, дори пред себе си.
- Ти си доста далеч от нормалното – ти си изключителна. Ти си свободомислеща, одухотворена, авантюристична, а понякога дори опасна. Да не споменаваме, че си неустоимо секси!
- Продължавай да ме ласкаеш! – отвърнах, дарявайки го с огромна прегръдка. – Представи си да преспивах в ковчега ти всеки ден – вместо само няколкото седмици лятна ваканция.
- Представям си го всеки път щом затворя капака на ковчега.
Осъзнах, че и на Александър му е така трудно, както на мен. Само, че той не си го признаваше. Той пазеше чувствата за себе си и предпочиташе да се фокусира на положителното, вместо да се рови в отрицателното, както правех аз. Имах още много какво да науча от вампирската си половинка – Александър Стърлинг.


7. В полезрението

-Никога няма да повярваш кого видях снощи – каза Беки на следващата сутрин веднага щом дойде да ме вземе за училище. Аз се бях фокусирала на индигово синята си очна линия, която трябваше да позамаже кръговете под очите ми. Приличах на някой страдащ от хронично безсъние. Може би това да не виждаш отражението си си има известни предимства.
Беки ме последва до стаята ми, където аз грабнах раницата си.
- Видях родителите на Александър. – Беки най-накрая изплю камъчето.
Думите и бяха като електрошок. Изведнъж се събудих напълно.
- Наистина ли? – попитах. – Аз все още не съм ги виждала!
- Знам, беше адски странно.
- Как изглеждаха?
- Не можах да ги зърна съвсем отблизо.
- Тогава от къде разбра, че са те? Може да е била друга двойка облечена в черно. – дадох едно вероятно разумно обяснение.
- Защото видях как Джеймсън им помага на излизане от Мерцедаса.
- Иха! Тогава наистина са били те. Разкажи ми всичко!
- Карах Мат вкъщи след тренировките му, когато минахме покрай Бизнес сградата Емерсън. Мерцедеса бе паркиран пред входа. Джеймсън отвори вратата на колата и отвътре излезе един висок мъж в перелина и една жена стройна като фиданка с отворен чадър. А не валеше. На всичкото отгоре беше мръкнало.
- Те са били! – заключих на път за входната врата. – Трябва да са били те.
- Кой би носил чадър посред нощ при такова лазурно небе? – попита Беки.
- Само най-готините хора на света!
Бизнес сградата Емерсън бе чисто нова монолитна постройка на десет етажа. Бизнесът веднъж окупирал старомодното, но очарователно площадче на града, сега завземаше все повече територия, за да я превърне в скучно, еднообразно и антисептично място. Вече имаше всичко от истински имения до гишета за данъци. Не липсваше дори фризьорски салон и клиника за пластична хирургия.
- Любопитно. Чудя се какво ли са правили там. – казах.
- Мислиш ли, че г-жа Стърлинг е отишла за една бърза пластична операция? – попита Беки.
- Не мисля, че има нужда от подобни неща.
- Може би са отишли просто за някой скучен данъчен съвет. – предположи Беки, докато се качвахме в пикапа й.
- И така равносметката е: те излизат от Имението, но по някаква странна причина аз все още не мога да вляза в него. Това направо си плаче за разследване в стил Рейвън Мадисън.
Училищният ден мина в очакване последния адски звънец да бие и в мисли защо ли Стърлинг са се отбили в Емерсън миналата вечер.


8. Пържени картофки


С обещание за хот-дог на клечка от „При Хатси” и пържени картофки, подкупих Беки да ме закара до Бизнес сградата Емерсън на връщане от училище. Жаждата за слухтене си бе като част от мен, така че просто оставих природните си инстинкти да вземат превес. Естествено Беки бе просто ужасена от цялата идея, затова реши да изчака в колата.
- Трябва ми помощта ти. – казах.
- Справяш се добре и сама.
- Може да покрием по-голяма територия, ако сме две. Искам да разбера каква е причината да идват тук.
- Това не се ли води шпионаж? Може би просто бащата на Александър е имал нужда от подстрижка. Защо го раздуваш толкова?
„Нямаше да го раздувам, ако не бяха вампири.” – прииска ми се да кажа.
- Нищо около тях нищо не е „просто”!
Беки спря на паркинга.
- Добре ще отида сама. Но не изключвай двигателя в случай, че се наложи да се изнасяме бързо.
- Почакай, - каза, докато излизах от пикапа. – По-добре е да те наглеждам.
- Този номер винаги минава. – промърморих си.

Бизнес сградата Емерсън е конструирана като всеки друг бизнес център. Остъклена в сини и бели прозорци с форма на кутийка. Фонтан на няколко етажа красеше централната част на зданието, а дървеният паркет по пода блестеше така ярко, все едно току-що е бил лакиран.
Беки се уплаши още щом видя някого, който и се стори охрана, готова да арестува всички безделни тийнейджъри.
- Това е бюро „Информация”. – казах. – Успокой топката.
Поех към асансьорите и прегледах целия азбучен списък от наематели, който бе окачен на стената.
- Сега трябва да разберем при кого, от всички тези хора, са отишли те.
- Мислех, че просто искаш да видиш какво представлява сградата отвътре.
Игнорирах коментара й:
- Дошли са вечер, затова може да изключим няколко възможности.
Помъкнах Беки към бръснарницата.
- Правим прически само на мъже. – ни каза един рецепционист с боядисана в червено коса, още преди да съм му задала въпрос.
- Знам. Исках да питам, една двойка да е идвала тук снощи?
- Двойка мъже?
- Не, мъж и жена. От Румъния.
- Не.
- Мерси за помощта. – казах. – Един отпадна, остават още само петстотин.
Отворихме стъклените врати на „По-младият Ти” - клиниката по козметична хирургия.
- Помните ли вчера от тук да е минавала една двойка? - попитах рецепционистката, която беше и сестра.
- Списъкът с клиентите ни е поверителен.
- Разбирам, че не можете да ми кажете кой е посетил клиниката ви, но сигурно може да споделите кой не е. За това може ли да потвърдите, че мъж и жена от Румъния не са идвали тук снощи?
Тя подбели очи:
- Да.
- Да, като да идвали са, ли?
- Не, да като да не са идвали.
Беки започваше да губи търпение. И не заради несговорчивия обслужващ персонал, а заради мен.
- Какво ще кажеш да изчакам тук? – попита, посочвайки фонтана.
- Просто стой с мен. Ако си до мен няма да изглеждам толкова съмнително. – помолих я.
Отправихме се към асансьора и продължихме обиколката си етаж по етаж, офис след офис:
- Идвала ли е вчера вечерта една двойка облечена досущ като мен? – питах всеки рецепционист, а те ме зяпаха глуповато и до един отвръщаха с: „Не. Мисля, че щях да ги запомня.”
Последният офис бе на „Служба за недвижими имоти Баркли.”
- Уморих се. Моля те, хайде да си ходим. – умоляваше ме Беки.
- Но остана само още едно място.
- Аз си тръгвам. – каза Беки, капнала от умора.
И моите крака боляха. И кой знае може би някой от рецепционистите, с които говорихме днес вчера просто не е бил на работа.
- Хубаво, - казах, съпровождайки изтощената си приятелка до асансьора. – стига толкова „лов на родители” за днес...
- Утре, - каза Беки, докато вратите на асансьора се затваряха. – били била така добра да вземеш автобуса.

9. В неведение


- Познай кого видяхме с тате вчера вечерта на вечеря в „Бриос”? – попита ме Тревър на следващия ден, докато отключвах шкафчето си.
- Някоя мажоретка? Или продавачка от някой магазин? А може би учителка? Давай по-кротко. Не мога непрекъснато да съм в час с коя точно излизаш.
- Призрачните Стърлинг.
- Невъзможно. – изтървах раницата си на пода и го загледах невярващо. – Кого си видял?
- Господин и госпожа Смърт. Съветвам те да кажеш на тези болнави манекени да се върнат отново в тъмницата, от която са изпълзели. Така ме отвратиха, че изгубих апетит.
- Смешно... ти имаш същия ефект върху мен.
- По-откачени са дори от теб. Сигурна ли си, че не са ти роднини?
- Какво правеха там? Имаше ли някой с тях? – попитах го.
- Да не би да не си ги виждала още? – Тревър бе толкова изненадан, колкото бях и аз преди секунди.
- Разбира се, че съм. Даже не един, а няколко пъти. – вдигнах раницата си и захвърлях учебниците в шкафчето си.
- Не си ги виждала, нали? Явно не само аз те мисля за странна. Но и Александър.
Коментарът му се заби като кол право в сърцето ми.
- Срещнаха се с някого. – продължи той. – Господин Баркли седна на тяхната маса. Мислех го за страхливец, но май ще се окаже смелчага.
- Господин Баркли от „Служба за недвижими имоти Баркли”, ли? – тогава си спомних, че това бе последният офис, който ни остана да проучим.
- Хората говорят, че искат да купят гробището и да се преместят в него.
Позеленях от яд. Тревър бе видял Стърлинг преди мен. Освен това смееше да им се присмива.
- А може би искат да купят къщата ви и да използват стаята ти за нещо като бунище. - върнах му го.
Умът ми блуждаеше около въпроса как се бяха запознали Стърлинг и господин Баркли. Него ли бяха посетили в сградата Емерсън? Може би планираха да купят жилище на Джеймсън, сега когато вече си бяха вкъщи. Сигурна бях, че има правдоподобно обяснение за срещата им.
- Чу ли за какво си говореха? – по любопитствах.
- Мисля, че беше нещо от сорта „Може ли да вземем „назаем” кръвта ти”. От къде да знам за какво са говорели! И така... кога започваме с есетата?
„След като се запозная с родителите на гаджето ми” – прииска ми се да кажа. Но вместо това затръшнах вратичката на шкафчето ми и безрадостно отминах.

Поседях в неведение достатъчно дълго.
Изглежда всички бяха видели родителското тяло на семейство Стърлинг, всички освен мен. Трябваше да се убедя, че това ще се промени. Щом Стърлинг не идваха при мен, реших, аз щях да отида при тях.
Веднага след залез грабнах екипировката си от Рейвъновото Бюро по Разследванията: малка раница, фенерче и джобно огледалце. Чесънът на прах не ми бе необходим, защото този път щях да се опитам да очаровам вместо да отблъсна обекта на разследването си. Промъкването в частната собственост на Имението нямаше да ми е за пръв път.
Познавах земята и тревата там по-добре дори от собствения си заден двор. И все пак имаше едно нещо, което не бях предвидила: портата от ковано желязо бе заключена. Досега Александър винаги я оставяше отворена, за да имам по-лесен достъп до Имението. Поредната неочаквана промяна.
Щеше да ми се наложи на прескачам оградата. Протегнах се и се набрах, за да изкача собствения си Еверест. Изглежда спането в ковчег не бе подобрило физическата ми сила. Добре, че съм упорита.
Покатерих крака си до самия връх на портата. Гаргойлът ме зяпаше втренчено.
Продължих с изкачването и накрая се строполих от другата страна.
Имението изглеждаше пусто. Тъкмо щях да се промъкна вътре, когато чух как някаква кола отбива към портата и спира.
Портата започна да се отваря, а аз се мушнах в храстите.
Мерцедесът подкара през портата, а после и по лъкатушещата алея за паркиране. Накрая паркира пред Имението.
Джеймсън излезе от къщата, докато две фигури се подадоха от колата, последвани от трета. Това Александър ли беше? Бе толкова тъмно, че не можех да различа дори собственото си гадже.
От безопасна дистанция последвах неясните фигури, докато вървяха към прага на Имението, цялото огряно от искрящата светлина на свещите.
Отново останах сама. Отново бях нежеланият, който се промъква. Бях нежелана в цял Дулсвил, в училище, в собственото си семейство, а сега и в семейството на приятеля си.
Забелязах, че таванската стаичка светна. Знаех, че Александър ме рисува и мечтае за мен така както аз мечтаех за него.
Внезапно на прозореца изникнаха две фигури. Мушнах се отново в храстите покрай фасадата на колосалната къща. Проточих врат и се протегнах, за да видя до втория етаж. Две смъртно бледи лица надничаха през лишените от пердета прозорци – като духове търсещи нещо или някого, когото са изгубили. Също така внезапно както се появиха изчезнаха, а стаята потъмня.
Бях видяла родителите на Александър!


10. Поканата


Точно бях стигнала до вкъщи и оставях колелото си в гаража, когато долових звук от кръжене на няколко метра от мен. Предпазливо, на пръсти, се промъкнах до вратата като държах фенерчето си под ръка в случай, че изникне някой пакостлив вампир.
Обаче не видях нищо необичайно. Беше просто баща ми, който паркираше SUV-а*. Бях сигурна, че звука е дошъл от някоя гладна миеща мечка тършуваща за остатъци в кофата ни за боклук. (*SUV - ППС, което комбинира възможностите за превоз на товари и гъвкавостта на пикап, с пространството за превоз на пътници на ван или комби.)
После чух скършване на клонки. И стъпки.
Реших да проуча. Задният ни двор бе само на десет метра от гаража. Всичко, което ми се въртеше в ума бе Фреди Крюгер(* Freddy Krueger е герой от серийния филм на ужасите "Кошмари на Елм Стрийт”( A Nightmare on Elm Street )). Майкъл Майерс(*Michael Myers е герой от серийния филм на ужасите „Хелуин” (Halloween - 1978)). Или Джейсън с хокейната маска.(* Герой от третия филм от поредицата Петък 13-ти(Friday The 13th)). Все откачени филми на ужасите, в който главните герой преследват жертвите си до смърт. Бях гледала твърде много страшни филми, за да съумея да разкарам всички от мислите си. „Мисли си за детски филмчета” – наложих си. Барни(*Barney – е лилав динозавър). Телетъбис. Дора(*Dora The Explorer – в епизодите от това детско Дора търси някого или нещо, на което да помогне). Но тези картини ме плашеха дори повече.
Приготвих си ключовете и реших да се отправя към вкъщи, преди любопитството да ми е коствало телесна повреда. Поех си дълбоко дъх и се устремих напред. Но преди да съм направила и една крачка, се оказах в неочакван капан. Този, който блокираше пътя ми за бягство, скрит в сенките, не нито бе Тревър, нито отмъстително настроения вампир – личният враг на Александър, Джагър Максуел. Беше самият Александър.
- О... това си ти. Слава Богу! - отидох да го прегърна, а той скръсти ръце.
- Къде беше? – попита той. Стоеше така непреклонно както тате, когато често нарушавам вечерния си час.
- Просто излязох да покарам. – казах му честно.
- Сама? Посред нощ?
- Все още е рано. Пък и имам фарове. – отново всичко беше истина.
- Тогава за какво ти е това? – попита и посочи фенерчето ми. – Да не си търсела нещо? Или по-скоро някого?
- Винаги е от полза да имаш и резервен източник на светлина. Не съм като теб: не мога да виждам в мрака. – направих гримаса в опит да върна малко от обичайната му усмивка. Смразяващото му изражение остана непокътнато.
- Ходих до вас. – признах. – Всички в Дулсвил, в това число и Мат, Беки и Тревър са виждали родителите ти. И аз исках да ги видя.
Почувствах се ужасно. Нетърпението пак ми бе изиграло лоша шега. Не бях сигурна как щях да реагирам, ако Александър се промъкваше около къщата ми, опитващ се да зърне родителите ми сякаш са експонати в цирк. Не бях по-добра от местните клюкари.
Очаквах сякаш цяла вечност Александър да ми отговори. Срамувах се от себе си и избягвах погледа му.
Гаджето ми хвана китката ми и нежно ме придърпа към себе си.
- Предполагам, че трябва да кажа на полицията да те арестува за навлизане в частна собственост. Но винаги съм имал слабост към красиви момичета, които сами си признават. – каза той почти заплашително.
- Знаеше, нали? Толкова ли съм предвидима?
- Беше само въпрос на време да те забележа как се криеш в храстите.
- Не си ли ядосан?
- Още не съм свършил с теб. И така, готова ли си да си понесеш наказанието?
Кимнах нещастно. И на идея си нямах какво може да е наказанието наложено от един вампир. Но бях готова да разбера.
- Осъждам се да ме дариш с хиляда целувки. – каза той.
- А може ли да започна още сега?
Най-накрая се усмихна. Вплетох устните си с неговите и се притиснах към него.
Когато целувката свърши, започнах пак да се извинявам.
- Няма нищо. И без това е време да ги видиш. Но за тази вечер ще трябва да се задоволиш само с мен. – намигна ми.
През следващия час продължихме с изпълнението на наказанието ми.

* * *

Още едно мистериозно писмо пристигна – но този път в моята къща.
- Имаш поща. – каза майка ми, когато станах на следващата сутрин. – На кухненския плот е.
Не бях свикнала да получавам картички, освен когато не беше рожденият ми ден или някой празник. Дори това да бе просто брошура от колеж, пак щях да съм развълнувана, защото някъде бяха написали моето име.
Тъмно лилав плик лежеше спокойно до пастелено сините ни солнички за сол и пипер.
С красив черен калиграфски почерк пишеше: Госпожица Рейвън Мадисън. Както и на писмото на Александър и на това липсваха печати и марки. На гърба му с восъчен печат бе щамповано „С”.
За малко да го разкъсам(както обикновено правех), когато си спомних как Александър отваряше пощата си.
- Мамо. – извиках. – Имаме ли нож за писма?
- Мисля, че има един на бюрото на баща ти.
Отворих остъклената врата на офиса на тате. В стаята имаше тъмно дъбово бюро украсено със семейни снимки. Огледах бюрото в търсене на какъвто и да е остър предмет, но намерих единствено няколко молива и тиипадове(* острите поставки на голф топките). Започнах да ставам нетърпелива и затова затършувах из чекмеджетата на бюрото.
Най-накрая под една папка намерих един златен нож за писма с дръжка във формата на тенис ракета. Внимателно разрязах плика.
От вътре извадих картичка с думите:

Господин и Госпожа Константин Стърлинг
Ви молят да ни удостоите с удоволствието
да гостувате за вечеря този петък по залез
в Имението „Стърлинг”
Бенсън Хил

Беше официално. Най-накрая щях да се срещна с родителите на Александър и имах официална покана, за да го докажа!

11. Дрескод


- Какво са предполага, че трябва да си облека, когато се срещам с родителите на гаджето си? – попитах Беки, докато бяхме в стаята ми късно същия ден. – Нямам нищо подходящо! По-различно е от това да се старая да впечатля гаджето си. Сега трябва хем да съм ослепителна, хем да спазвам добрия вкус.
- Ехо! Имаш цял гардероб, който направо крещи „Подходящо дори за имение облекло”!
- Сериозно ли? Ти си най-милата на света! – възкликнах. Беки протегната на леглото се бе зачела в едно тийн списание, докато аз пробвах и съчетавах няколко варианта тоалети.
- Всички ми се струват подходящи.
- Не трябва да е просто „подходящ”, трябва да е перфектен! Този е прекалено секси. – казах, докато държах една черна рокля с корсет. – А този е прекалено обикновен. – казах за тениската на H.I.M. - Как мога да избера какво да облека? Този избор може или да задълбочи, или да съсипе връзката ми.
- Това списание е пълно в чудесни модни съвети. – каза Беки, докато го разлистваше.
- За мен ли? Случайно в него да има модели с татуировки и пиърсинг?
- Не ми се вярва. Но това не значи, че не може да те зареди с вдъхновение.
- Александър направо ще умре, ако му се покажа с нещо от сорта на рокля на точки.
- Просто бъди себе си. Ако те носят раирани кецове „Кедс”(* Keds) – ти избери нещо на Vans с черепи и кости, примерно.
Прекрасно е, че имам най-добра приятелка, която така добра ме разбира.
Но моделите бяха красиви и сияещи в бонбонените си тоалетчета. И предполагам, че не можах да скрия леката нотка на завист породена от перфектните им фигури.
- Ей, всеки с толкова грим и ефекти би изглеждал зашеметяващо. – напомни ми Беки. – А ние изглеждаме така дори без тях!
- Наистина ли очакваш от мен да вържа косата си на опашка с панделка в шотландско каре?
- Не. Ще си разпределиш косата си в неравен път и ще я вържеш с черна дантела на две опашки. Или още по-подходящо - ще си направиш плитки като тези на Уенди Адамс.
- Почти ме убеди. Може би трябва да издаваме наше собствено модно списание. Такова, в което моделите на ролки ще изглаждат като мен. „Готическо момиче!”
- Бих си го купувала. Определено не бих обличала нищо, което видя там, но бих си го купувала. – увери ме Беки.
- Аз ще съм редактор, може да включим музикални и модни статии и интервюта с хора като Крис Ейнджъл(*Criss - илюзионист, изпълнител на забележителни фокуси, каскади и паранормалии.) – казах развълнувано. – И на всяко издание аз ще съм на корицата – като Опра, само че в черно.
- С Александър. – допълни Беки. – Обзалагам се, че всяко момиче в страната би си го купило.
- Но той няма да може да е на корицата.
- И защо?
- Ъ-ъ-ъ. – за малко да се изпусна за истинската причина, но се овладях. – Защото това ще е моето списание. Не неговото. Той ще си има свое. Нещо в духа на ГТ. „Готически Тримесечник”. - казах, замазвайки необмисления си коментар.
- Жестоко! Сега когато вече обсъдихме бъдещата ти кариера, може ли и да ти изберем тоалет?
Съчетахме няколко тоалета и се опитахме да изберем някой от тях с гласуване. Накрая остана само един. Една черна дантелена мини рокля, черен клин с ботуши до коляното и дантелен корсет.
- Това е перфектното съчетание, сякаш ни е пратено направо от Рая или както е в нашия случай – от Ада.
И двете избухнахме в смях.
- Е, какво мислиш? – попитах.
- Съкрушаващо великолепен е!

За първи път плановете за вечеря с Александър ме изнервяха. Дали щеше да ме хареса? Щеше ли да ме покани на среща отново? Дали ще завърши със страстна целувка?
Сега притесненията ми бяха много различни. Сигурно се бях сресала и гримирала поне хиляда пъти. Бях ли прекалено бледа, а може би не достатъчно?
На тази среща щяха да ме оценяват родителите на Александър. Дали щяха да решат, че съм подходяща партия за сина им? Знаех, че преди са одобрили Луна – но аз не бях Луна. Не бях родом от Румъния, във вените ми не течеше вампирска кръв и не произхождах от вампирско семейство. Цялата ми връзка с Александър се крепеше на една единствена вечеря – предстоящата.
Все още се приготвях, когато мама надникна в стаята ми.
- И така... развълнувана ли си заради важната вечер?
Опитах се да омаловажа важността й и да скрия паниката, която ме тресеше:
- Естествено... не, че е нещо особено.
- Разбира се, че е. Ще се срещаш с родителите на гаджето си!
- Предполага се, че трябва да ме успокоиш, не да ме напрягаш допълнително! - простенах.
- Не го казах, за да те напрягам. Просто исках да подчертая, че е вълнуващо.
Усетих как сълзи започнаха да се стичат по лицето ми. След около минутка очната ми линия вече щеше да се е стекла чак до ботушите ми.
- Не – това ще е вечерта, в която или всичко ще потръгне или тотално ще се разпадне. Аз не съм като тях.
- И защо трябва да приличаш на тях? Ти си си ти. – мама се усмихна.
- Стърлинг имат кралска кръв. Бабата на Александър е била баронеса. Сигурна съм, че прадедите им са били крале, кралици, лордове. Живеят в имения, за Бога! Родом са от Румъния. А аз от къде, от Дулсвил. – пльоснах се безрадостно върху леглото си.
- Просто се отпусни малко.
- Как да се отпусна? Нямаш си и на идея какво е чувството.
- Не мислиш, че познавам чувството ли? – попита, сядайки до мен на леглото. – Двамата с баща ти бяхме хипита, помниш ли? А неговите родители бяха свръх консервативни. Когато за пръв път срещнах баба Мадисън бях с туника и къси панталонки. Бях изненадана, че въобще ме допусна да припаря до къщата.
- Наистина ли?
- Нормално е да си нервна. Помисли си и как се чувства Александър. Сигурно му се иска да харесаш родителите му.
- Мислиш ли, че и той е развълнуван?
- Разбира се, че е. Сигурно си мисли, че родителите му ще го изложат така, както ти си мислеше, че ние ще те изложим.
Успокоих се като разбрах, че не само аз нося бремето на притеснението за бъдещата среща.
- Сигурна съм, че веднага щом Стърлинг се запознаят с теб, - добави мама. – ще те обикнат така както аз те обичам.
- Но мамо ти ме обичаш по задължение; нали си ми майка. – подбелих очи.
- Дай да видя какво ще изберем да облечеш.
- Шегуваш се? До сега с Беки това превихме. Не мога да почвам отначало.
- Сигурна съм, че сте избрали нещо подходящо. Ще те изчакам да се приготвиш долу.
Нагласях си тоалета, сресвах се и се суетях, докато часовника ми „Едуард Ножиците” не започна са присветва със съобщение: „Закъсняваш!”. Полетях надолу по стълбите и стигнах до семейството си, което обикаляше нервно пред телевизора. Завъртях се, за да демонстрирам облеклото си.
- Не трябва ли да облечеш нещо по... по-консервативно? – попита мама. – Защо не си избереш някой хубав плетен пуловер?
Игнорирах забележката на мама.
- Изглеждаш прекрасно. – каза тате.
- Мисля, че изглежда жестоко. – чух да казва Хенри на Били Момчето.
- Мисля, че ще припадна. – отвърна брат ми.
Прегърнах родителите си необичайно силно. Щях да вечерям с възрастни вампири. Кой знаеше – може би никога нямаше да се върна.
Няколко минути по-късно звънецът на входната врата иззвъня.
Бях прекалено развълнувана, за да реагирам адекватно, затова Били отиде да отвори.
- Един момент, - каза с най-учтивия тон на света. – Рейвън, за теб е.
Поех си дълбоко дъх и се отправих към вратата. Джеймсън стоеше пред мен в пълната си икономска униформа и ръкавици. – Госпожице Рейвън, колата Ви очаква.
Мама ми намигна, а тате вдигна палци, за да ме увери, че всичко е идеално.
Докато с Джеймсън минавахме по алеята ни за паркиране, аз обърнах поглед назад. Били Момчето и Хенри надничаха през прозореца. След малко се появиха и още две глави – тези на бившите хипита Пол и Сара Мадисън.
Джеймсън ме заведе до паркирания Мерцедес и учтиво ми отвори задната врата.
Родителите ми бяха изумени от готическата лимузина, шофьора и етикета, който демонстрираше, макар че изглеждаше особено зловещо.


12. Кралска кръв

Стори ми се, че на Джеймсън му трябваше повече от час, за да ме закара до Имението. Страхувах се, че докато се доберем до портите вечерята вече отдавна ще се е вкочанясала.
Най-накрая паркирахме пред Имението. Откриваше се неземно красива гледка. Свещите пробляскваха леко отвътре като на празнично събиране. Джеймсън ми отрови вратата, за да вляза.
Стигнах до върха на ронещите се входни стълби и тогава сякаш точно навреме, вратата се открехна. От вътрешната й страна ме очакваше първият зрял вампир, когото някога съм срещала през живота си. Отначало не видях нищо. А след това от мрака излезе Александър все така красив накипрен с прекалено големите си риза и джинси.
- Еха! Красива си. – той ми подаде ръка и ме целуна по бузата.
Слаба протяжна мелодия на цигулка изпълваше цялото Имение. Един самотен калаен чадър седеше, за да придържа шест други чадъра за слънце, поставени пред входната врата.
- Госпожица Рейвън е тук, - извика Джеймсън към втория етаж и се оттегли към кухнята.
- На мама й отнема цяла вечност, за да се приготви.
Въздухът в Имението бе необичайно мразовит, до толкова че потреперих от студ.
- Нервна ли си?
- Вцепенена от ужас и студ.
- Мама обича терморегулаторът да е настроен на минусови температури. Ей сега ще го оправя.
- Няма проблем... – започнах.
Но Александър вече бе тръгнал.
Смъртно бледа и болнава на вид жена се спусна надолу по постланото с червено кадифе стълбище като същинско привидение. Перфектната й черна, лъскава, права коса на ярко лилави кичури се спускаше да етажи върху слабите й, красиви рамене.
Тя продължи да слиза по стълбите с увереността на Клеопатра и облеклото на Елвира(* героиня в телевизионното шоу „Елвира, господарката на мрака” (Elvira, Mistress of the Dark(1988) ). Патладжанено сините й червило и лек контрастираха едновременно великолепно и страховито на бледата й като труп кожа.
Наситено черната очна линия подчертаваше котешките й очи, а дългите й лилави кокетни мигли проблясваха. Черна татуирана роза се подаваше черният й кадифен корсет, който завършваше на гърдите й образувайки формата на сърце. Малката й талия бе подчертана от платнен колан и дълга падаща черна пола тип „сирена”. Тялото й бе слабо, но и изваяно на всички важни места.
Бях като хипнотизирана от красотата й.
От края на стълбището един мъж пристъпи от сенките. Беше висок, широкоплещест с ослепителна прошарена в бяло и сиво коса до раменете. Той бе напълно великолепен, способен да удари, която и да е звезда от 50-те в земята. Черните му вежди бяха в ярък контраст със снежно бялата му кожа. Носеше черен копринен костюм с кървавочервена вратовръзка и наметало в тон. Острият му старинен дървен бастун завършваше с дръжка от слонова кост под формата на череп. Бащата на Александър пое покбзно ръката на жена си и после заедно се отправиха към мен.
Замръзнах. В момента стоях пред родителите на Александър. А дори не знаех дали трябва да им се поклоня или просто да ги поздравя. За мен те си бяха най-нормално изглеждащите родители на целия свят.
Госпожа Стърлинг ми подаде ръка. И каза, с най-мелодичния румънски акцент:
- Радвам се, че най-накрая се запознахме, Рейвън.
Не можех да правя нищо друго освен да зяпам белезите от ухапване по вратовете им.
Опитах се да кажа нещо, но изпитвах такова благоговение към тях, че думите просто не искаха да се отделят от гърлото ми.
Точно тогава и Александър се върна.
- Това е, Рейвън. – каза той гордо.
- Току-що бяхме започнали да се представяме сами. – отбеляза майка му.
- Толкова се радвам, че Ви срещнах, госпожо Стърлинг. – най-накрая успях да продумам.
Ръката й бе студена, но непоколебима:
- Казвай ми Касандра.
- А това е баща ми, Константин. – каза Александър.
И господин Стърлинг ми протегна ръката си:
- Колко е приятно, че се виждаме, Рейвън. – гласа му бе така гърлен, че по цялото ми тяло ме полазиха тръпки. Тъмните му очи бяха настоятелни и хипнотизиращи.
- Тя е точно толкова красива, колкото ни я описа Александър. – направи ми комплимент елегантният, по-възрастен Стърлинг. – Личи си, че имаш изтънчен вкус. – усмихна се и светлината на свещите улови ъгълчетата на острите му като бръснач зъби.
Не бях много сигурна дали няма предвид „вкус” по-буквално от нужното. Все пак това бе комплимент от вампир.
- Александър много ни говори за теб. – каза госпожа Стърлинг.
- Така ли?
- Ела, днес ще вечеряме навън. Направо съм прежадняла за кръв, а и съм гладна до смърт.
Запътихме се към входната врата, там на стената бе облегнат чадър.
- Луната може да е толкова силна понякога. – госпожа Стърлинг отвори чадъра си, докато слизахме по стъпалата към задния двор. Звукът от цигулката ставаше все по-силен.
Задният двор бе станал мрачно тържествен. Готическите приготовления, които ни очакваха бяха грандиозни. Дълга черна пътека се прокрадваше в тревата от края на стълбите чак до мястото на страховитата вечеря под звездите. Четири факли горяха, вероятно, за да изгонят насекомите(но в този случай като че ли даже ги привличаха), а няколко метра по-натам бе поставена продълговата маса от тъмно дърво. Няколко огромни свещника обграждаха масата, а восъкът от тях се стичаше като капещи капчици кръв. Александър джентълменски ми предложи стол и го задържа докато седна, както господин Стърлинг направи с този на жена му. Госпожа Стърлинг се настани откъм главата на ковчега, господин Стърлинг там, където би трябвало да са краката, а ние с Александър от другите страни.
С изненада видях струнното трио в беседката – двама мъже в смокинги и жена във вечерна рокля – свиреха в минорна тоналност, немелодичен вариант на погребални песни. Не бях виждала подобни музиканти тук, в Дулсвил. Бях така убедена, че музиката идва от някаква забава в центъра. Нямах си и на идея, че може да имаме жива музика. Или по-скоро, нежива.
Беше неописуемо. Задният двор се бе преобразил в загадъчна гостна. Единственото, което липсваше, за да стане стаята пълна бе едно малко бюфетче с порцеланови съдове.
Ако Беки и родителите ми можеха да ме видят сега, пак нямаше да повярват, че съм гост на такова страховито празненство. Единственото, с което можех увековеча събитието бе със снимка – но и тогава, повечето от участниците нямаше да виждат.
Джеймсън бързо обслужи госпожа Стърлинг. Поднесе й чаша, в която имаше нещо от сорта на шампанско примесено с кръв.
- Обичам да има мехурчета. – каза тя през смях.
Джеймсън се приближи към мен с коктейла „Подземен свят”:
- Аз бих искала кола. – казах.
- Разбира се, госпожице Рейвън.
След това се опита за налее и на Александър, но той покри чашата да с ръка.
- Аз ще пия това, което пие и Рейвън.
Джеймсън приключи със сервирането на напитката като сипа и във високата чаша на господин Стърлинг, после отиде до един скрин наблизо, откъдето се върна с две коли.
- Да вдигнем тост. – каза госпожа Стърлинг и вдигна чаша. – За Рейвън и Александър – нека приятелството ви продължи до края на вечността.
„Приятелство?” – почудих се. Да не би Александър да не им е казал, че сме гаджета. Или тя просто иска да бъде тактична? Хвърлих поглед към Александър, който изглеждаше доста объркан. Чашите ни се чукнаха под светлината на блещукащите звезди.
- И така, как точно се срещнахте с Александър? Знаеш мъжете не са много добри в детайлните описания.
„Промъкнах се в къщата ви, а той ме изненада в гръб” – ми се прииска за кажа. – „Или да спомена и това, че Беки едва не му беше налетяла на входа на Имението?”
- Ами... ъ-ъ-ъ...
- Видях, Рейвън, няколко пъти преди да събера кураж да я поканя на вечеря. – отговори Александър вместо мен.
- Колко романтично. – отбеляза госпожа Стърлинг. – Усамотена среща-вечеря. С господин Стърлинг се срещнахме на гробищата.
- Еха... и това е много романтично. – казах честно.
- Толкова сме щастливи, че Александър си е намерил някого, с когото да поддържа компания. – каза любящо.
- С госпожа Стърлинг разбрахме, че Александър ти е разказал за семейството ни. – каза господин Стърлинг. – Очаквахме далеч по-различна реакция от момиче на твоето място, но виждаме, че ти проявяваш не само разбиране, но и ентусиазъм. Това е доста изненадващо.
Не знаех какво да кажа, затова запазих тишина.
- Намираме за доста интригуващ факта, че ти изпитващ същата страст, каквато изпитваше майка ми към някои неща. – продължи той, жестикулирайки. Сякаш намекваше за Подземния Свят, но така и не го спомена. – Александър е наследил от нея влечението си към рисуването, а ти притежаваш другата й страст.
„Вампирите?” – те очакваха реакцията ми. Какво се предполагаше, че трябва да кажа? Обърнах се към Александър за помощ. Нормално любвеобилните му очи сега бяха почервенели.
- Мисля, че трябва да си намерим друга тема на разговор. – каза Александър на баща си.
- Трябва да поясня, че ние с госпожа Стърлинг сме загрижени за този въпрос. – продължи господин Стърлинг. – Майка ми бе много очарователна жена, но остана изолирана в този град с обкръжение много по-различно от собственото й семейство. Не искам и ти да страдаш от същата съдба.
Александър се разгневи:
- Поканихме Рейвън на вечеря, не на дисертация.
- Константин, Александър има право. – прекъсна го госпожа Стърлинг. – Ще имаме предостатъчно време за подобни разговори.
- Нека просто кажем, че ние оценяваме разбирането ти към начина ни на живот и да оставим темата за момента. – каза той.
- И така, какво обичаш да правиш? - попита учтиво, сменяйки темата.
- Обожавам да ходя на гробищата, да гледам телевизия, да слушам музика.
- Ами училището? Часовете интересни ли са ти? – поинтересува се господин Стърлинг.
- Не особено, бих предпочела да имам частен учител като Александър.
- Има ли предмет, който да те привлича? Нещо, което да искаш да станеш? – запита отново.
„Вампир.” – направо си умирах го кажа. – „Като вас.” – но нямах смелостта.
- Ще имаш достатъчно време за въпроси. – каза госпожа Стърлинг. – Остави я да яде, за Бога.
Джеймсън дойде с табла пълна с почти сурово месо. Изумих се колко неапетитно изглежда нещо подобно. Нямаше значение и без това бях прекалено изнервена, за да мога да ям, пък и зеленчуците в порцията бяха достатъчно, за да ме заситят.
Но на мен Джеймсън поднесе специална порция – пилешка плешка напълно препечена.
- Сигурна ли си, че не предпочиташ порцията ти да е като нашите? – попита госпожа Стърлинг. – Има предостатъчно допълнително.
- Тя предпочита да е добре изпечена. – отвърна Александър.
- Някой път трябва да я опиташ така. Много е пристрастяващо. – добави тя.
Тогава светлината от свещите улови раните от ухапването й.
Дали родителите на Александър са искали да станат вампири? И дали те щяха да устоят на изкушението да ме потопят по-навътре в света на вампирите, отколкото вече бях?
Оттеглихме се от свежия нощен въздух на градинското ни парти към още по-мразовитата гостна на Имението. Там Джеймсън ни поднесе десертите ни.
Пространството над кокетната камина се красеше от портрет на елегантен джентълмен.
- Това е баща ми. – поясни господин Стърлинг, забелязал интереса ми.
- Много е красив. – казах, а господин Стърлинг се засмя.
- Той щеше да е поласкан, ако знаеше, че мислиш така.
- Това място е било построено в негова чест. – поде госпожа Стърлинг. – Като заместител. Освен това е чудесно място за Александър. Тук мина по-голямата част от подготовката му.
- Мога да добавя, - отбелязах. – че освен това тук той нарисува и много картини. Можете да украсите Имението с тях. – продължих.
- Виждала си негови творби? – попита господин Стърлинг.
- Да. Той съвсем честно спечели един ежегоден конкурс за творби на изкуството. Александър да не ви ли е споменавал?
- Не, не знаехме за това. – каза госпожа Стърлинг.
- Александър, тайни ли имаш от нас? – попита тя.
- Бе картина на мен. – порадвах се на глас. – всички бяха възхитени от нея.
- Интересно, - каза господин Стърлинг. – Значи това си правил в свободното си време.
- Той рисува през цялото време. Има дузини картини. Показвал ли ви ги е?
Александър поклати глава в знак да прекратя темата.
- Не, Александър не споделя работата си с нас. – каза господин Стърлинг.
- Е, защо да не донесем някоя? – предложих. Изведнъж усетих леда във въздуха.
- По-късно, - каза Александър. – Константин е много зает човек. Има прекалено много работа с професионалните си творци. Предпочитам да не му губя времето.
„Константин?” - Александър казваше на баща си – Константин?
- Но...
- И така, Рейвън, - каза господин Стърлинг, сменяйки темата. – Разкажи ми за родителите си.
- Те са като всички останали в града. – тогава разбрах, че може би акцентирам прекалено на тяхната смъртност. – Но наистина обичат да стоят до късно и обожават нощта. Тате обича пържолата му да е сурова. Докато растях гледахме филмите за Дракула заедно. Те обожават вампирите.
И тримата зяпаха права към мен. Бях леко прекалила с измислиците.
- Май свърших с десерта. – казах.
- Време е да те изпратя до вкъщи. – отвърна Александър на мига.

Александър ме държеше за ръка, докато Стърлинг ме изпращаха до вратата.
Вампирската двойка застана внушително като статуя и все пак не им липсваха и маниери.
- Бе удоволствие да се запознаем. - казах искрено. – Благодаря за вечерята.
- Моля те, предай поздрави на родителите си. – каза господин Стърлинг и ми подари вежлива целувка по бузата. Само това бе достатъчно да разтопи сърцето ми.
- Да, непременно трябва да се запознаем с тях. – каза госпожа Стърлинг. – Ще накараме Джеймсън да им направи покана незабавно.
„Лоша идея.” – прииска ми се да кажа, но вместо това отвърнах:
- Сигурна съм, че за тях ще е чест.
- Какво мило момиче, - каза госпожа Стърлинг. - Бих искала да те опозная по-добре, Рейвън. – отбеляза преди да съм прекрачила прага.
Очите ми светнаха:
- Непременно. Свободна съм по всяко време.
Гледката на това как аз и госпожа Стърлинг се мотаем из мола със сигурност щеше да обърне Дулсвил с краката надолу. Може би щяха да ни покажат дори по местните новини.

13. Гробищен блясък



Никога не бях очаквала, че ще ми се отдаде възможност да прекарам една нощ „по женски” с госпожа Стърлинг. Беки бе винаги навита за такива срещи. Мама – само когато и двете сме в добро настроение. Леля Либи – когато я посещавах в Хипстървил. Но госпожа Стърлинг? Майката на любовта на живота ми? Не смеех да си го мечтая, дори и с необичайно развинтеното си въображение. А сега това беше самата реалност.
Интересно ми беше какви са мотивите й. Искаше да поразпита за истинските ми намерения спрямо Александър? Или да разбере повече за мен?
И в двата случая, не ми пукаше. Та нали се приготвях за среща с най-прекрасната, вампирска майка в историята на планетата. В крайна сметка всичко щеше да се разбере от само себе си. Щях да се срещам с родителите на Александър, да прекарам малко време в компанията на възрастни вампири, и съвсем скоро отново щях да съм господарката на Имението.
По здрач пристигнах пред портата на Имението и заключих колелото си за нея. Вместо Александър да ме посрещне на вратата, на нея за добре дошла ме поздрави Джеймсън.
- Здравейте, госпожице Рейвън. Госпожа Стърлинг очакваше посещението Ви. Моля да я изчакате в гостната, тя ще се присъедини към вас всеки момент.
Тъкмо прелиствах „Румънски Замъци”, когато усетих, че нечие присъствие на прага.
Госпожа Стърлинг облечена в черна дълга до пода рокля, V-образно деколте и прелестна шапка завършваща с бледолилаво дантелено шалче, ми подаде ръка. Лъскавите бижута проблеснаха от дългите й, средновековни, лакирани в лилаво пръсти.
- Векове съм чакала за вечер като тази.
- И аз. – казах.
- Има нещо, което искам да ти покажа.
Тя извади един старинен албум със снимки.
Джеймсън ни донесе табла с питиета и ги остави на масата. Имаше две питиета: едното червена течност гарнирана със стрък целина поднесена във висока чаша, а другото обикновена кола с чадърче.
- Напомняш ми толкова за един човек, когото познавах. – каза с угнетен глас.
- За кого? – попитах.
- За бабата на Александър. – отвърна тя.
- Наистина ли?
- Ето, това е картина на нея. - госпожа Стърлинг отвори по избледнелия от времето албум. – Така изглежда майката на съпруга ми.
Тя ми показа картина на слабичка жена с издадени скули и явно емоционалните очи на Александър. Страниците на албума бяха позахабени и закъсани от корицата, а снимките почти отлепени.
- Това имение значеше всичко за нея. Както и семейството й. Сигурно си чула, че тя бе баронеса, а дядото на Александър барон. Те поддържаха близки отношения с най-високопоставените управници на държавите, както и други хора от кралско потекло, с всички крале и кралици из цяла Европа.
Знаех си! Ей, сега щеше да ми каже, че аз не съм от кралско потекло и следователно не съм подходяща за сина й.
- Но те избягаха от Румъния. – продължи тя. – когато започнали да преследват членове на семейството им. В буквалния смисъл на думата, тя ги спаси. Ако не бе нейната бърза реакция, Константин нямаше да оцелее, а с това никога нямаше да се появи и Александър. Кралското родословно дърво се съхрани и продължи. И това е най-важното за нас в случая.
- Иха... сигурно е била много смела... – започнах аз.
- Когато вече било безопасно Константин се върнал в Румъния, но майка му останала тук.
Бях попила всяка нейна дума.
- Александър споменавал ли ти е защо се премести тук? - попита ме.
- Да, но може и да е запазил нещо в тайна. Понякога е толкова мистериозен.
- Семейството ни бе сключило споразумение с рода Максуел – друго знатно и аристократично семейство в Румъния – и дъщеря им, Луна. Искахме да продължим кралската ни кръвна линия. Разбираш ли, за господин Стърлинг това бе от първостепенна важност. Той бе прекарал толкова време в притеснения около майка си, останала самотна в това имение, далеч от рода си. Искаше да осигури на Александър някой като нас – някой, който да радва всички ни. Това, което не осъзна на време обаче е, че на големия ден единствения човек, който трябваше да е щастлив, Александър, не беше.
- Луна беше добро момиче, а Максуел прекрасно семейство. Но когато Александър ги отхвърли, обрече целия ни свят на хаос. Единственото сигурно убежище за него бе да дойде тук, в Имението. Далеч от тях.
- В деня, в който замина сърцето ми се разби. Вече щеше да е толкова далеч от мен. А сега, когато се върнахме, за да си го приберем изникна още нещо, което не бяхме предвидили: Ти.
Не знаех какво да кажа.
- Когато бях на твоята възраст доста приличах на теб.
- Била сте аутсайдер?
- Да, обличах се в откачени дрехи и танцувах чак до изгрев.
Опитах се да си представя по-откачено облекло от това, с което вече я бях виждала.
- Когато срещнах господин Стърлинг всичко сякаш си дойде по местата. И все пак, майка му се отличаваше от всички ни. Тя бе смела, величествена и смъртна. Никога не можах да достигна нейния образ. А господин Стърлинг и Александър мислят, че си като нея.
- Смела?
- Точно. Тя бе истински аутсайдер. В нейния и в нашия свят. Изпитваше силно привличане към Подземния свят. Такова увлечение, което самите ние никога не изпитахме. Това ви свързва с бабата на Александър.
- Исках да ти изясня, че срещите с Александър, си имат определени... последствия. Нямаше да можем да се наречем отговорни възрастни, ако не се тревожим за теб, точно колкото се тревожим и за собствения си син. – продължи тя.
„Да не би да искате да ме превърнете” – прииска ми се да кажа. – „Само определете дата.” И все пак вътрешно знаех, че няма да е така лесно. И че всъщност госпожа Стърлинг не намеква за това.
- Сега, стига толкова скучни разговори. – продължи тя. – Искам да прекарам малко време „по женски” с някого.
- Съгласна.
- Тук има ли ателиета за татуировки? – попита с ексцентрична усмивка.
- Не и наблизо.
- А врачки?
- Ако се отбием няколко града по-надолу.
- А змиеукротители?
- Само веднъж годишно, по време на панаира.
- Е, тогава ще трябва да се забавляваме сами. – каза тя категорично. – Джеймсън, докарай колата!

Настаних се в Мерцедеса на мястото до госпожа Стърлинг и докато Джеймсън ни караше към града единственото нещо, което ни делеше бе чадъра й.
- Спри тук. – каза майката на Александър, когато наближихме площада. Изминаха няколко секунди преди зловещият човек да отреагира и да скочи на спирачките. Излязохме от колата, за да стъпим на претъпканото площадче.
Мейн Стрийт бе осеян само с малки, наскоро ремонтирани магазинчета предназначени главно за „обикновените” тийнейджъри. Това си бе свърталище на семейства, хора разхождащи кучетата си и някои ученици от по-горните класове. Госпожа Стърлинг разтвори чадъра си, сложи очилата и преметна лилавата си кадифена чантичка с черна дантелена каишка на рамо, превръщайки се в наистина внушителна гледка. Дори аз се усетих, че я зяпам. Чувството бе като да вървя до кинозвезда. Макар че за дулсвилци бяхме по-скоро като зрелища от цирк. Хихикане, подмятания и погледи ни преследваха отвсякъде – зад нас и пред нас по цялата пресечка.
Госпожа Стърлинг с изваяната си фигура и стил тип „гробищен блясък”, дори и не забелязваше погледите. Държеше се като истинска първокласна звезда, освободена от неизменните си папараци.
Когато минахме в близост до няколко човека, които разхождаха кучетата си, те започнаха да станат буйни. Но госпожа Стърлинг отново сякаш дори не забеляза.
Спряхме пред магазина „Парти на чантите”. Госпожа Стърлинг въздъхна при гледката на леопардовата мини чанта без дръжка на витрината.
- Хайде да влезем. – каза тя.
И ние се озовахме в прескъпия моден магазин. Отвсякъде те дебнеха ефектни трикове за привличане на вниманието, целящи са си харесаш вид, материя, копче или панделка, за да си тръгнеш накрая с единствена по рода си, правена по поръчка чанта. Продълговати маси поставени в центъра на магазина покрити с изчистен откъм цветове плат, а върху тях поставени уж случайно чанти, все едно са на парти.
Собственичката си нямаше и на идея кой или по-скоро какво току-що бе влязло в магазина й. Усещах как лицето й се напряга, в опит да задържи мислите си в тайна. Бе готова незабавно да натисне паник бутона. Но вместо това тя реши да се направи на ентусиазирана:
- Ние сме професионалисти в това да правим единствени по рода си чанти. Може да ви посетим у вас и ако там има поне пет жени, на които да покажем продуктите си, ще получите чанта като подарък.
Представих си как магазинерката, влачейки едва-едва мостри на всевъзможни платове, пристига и открива Имението вместо обичайните палати с пет спални и дузини формички за сладки и как бяга през глава още преди марковите й токчета да преминат през прага на железните порти.
Госпожа Стърлинг не каза й дума, сякаш още разглеждаше магазина. Придържаше чадъра си с една ръка, а с другата разглеждаше чантите.
Усетих как продавачката се обърна към вътрешния си часовник с надеждата да се измъкне от магазина незабавно.
- Направо се влюбих в това! – възкликна госпожа Стърлинг, докато държеше черна вълнена чанта от плат за килими. – Имате ли го с леопардов десен?
- Да. Каква точно искате с кант, изчистена или с панделка? – попита продавачката вече ентусиазирана заради евентуалната бъдеща продажба.
- С черна дантела. И бих искала дръжка за пред рамо от синджир.
Продавачката се опита да скрие шока си. Всяка дръжка в този магазин бе като произведение на изкуството изработено или от синтетичен плат или от панделки.
- Сигурна съм, че и това може да го открием някъде. – каза тя, непоколебимо.
Аз държах една пурпурна платнена раница с една презрамка. Най-евтиното нещо тук струваше 95 долара и бе с размерите на козметична чантичка.
- Тук има неща, за които си заслужава да умреш! Избери си нещо, Рейвън.
Сковах се. Знаех, че мама ще откачи, ако научи, че някой извън семейството ми е купил такъв скъп подарък. Дори мама, която винаги си купуваше модерни дизайнерски чанти, ходеше за тях в пазара на мола.
- Аз плащам. – каза госпожа Стърлинг с решителен, но и любвеобилен тон.
- Не благодаря. Няма нужда.
Продавачката надушила още една евентуална продажба ме огледа. Наоколо имаше много чанти розови, зелени, с шотландско каре, но нищо, което да крещи името ми.
- Не съм сигурна, че тези шарки са в стила й. – каза тя на госпожа Стърлинг. – За нея можем да направим черна с червен хастар. Или... сега се сетих за един специален десен останал от Хелуин.
Тя бързо се шмугна в склада и излезе с една мостра от плата. Беше черен на малки металиково сребърни прилепчета.
Не можах да направя нищо друго освен да покажа благоговението си по това малко парченце плат.
- Направо да умреш при вида му! – каза госпожа Стърлинг. – Вземаме я.
Мама щеше да ме убие, ако разбереше, че госпожа Стърлинг ми е купила хиляда доларова чанта. Но сега бях вкарана във водовъртежа между един вампир и една твърде настоятелна продавачка.
- Избери си вид чанта, която да е в твой стил. – окуражи ме жената.
- Наистина не трябва... – опитах да противореча.
- Все още държи тази чанта за през рамо. Струва ми се, че ще е зашеметяваща с десен като този. – каза госпожа Стърлинг на собственичката.
Докато жената уговаряше поръчката ни по телефона видях как кардинално си бе променила мнението за госпожа Стърлинг. Но така или иначе госпожа Стърлинг не изглеждаше затрогната.
Възхищавах се от майката на Александър. Никога не бях имала някого, от когото да се възхищавам. Модел за подражание. Е, естествено имах си мама и Леля Либи. Две жени, които са уверени, решителни и наясно със себе си. Но нямах никого с моя вкус и стил – никого преди да срещна госпожа Стърлинг.

* * *
Пекарната на Шърли е старомодна постройка, в която се приготвят най-пресните бисквити, торти и понички в цял Дулсвил. От едната страна на магазина можеш да си купиш геврече с шоколадова глазура, а от другата какъвто и да е сладолед от витрината.
Шърли все още предлагаше топки със сладолед заедно и помощниците й тийнейджъри. При ясна нощ като тази опашката се извисяваше чак до ъгъла на сградата, все едно се чака за премиера на „Междузвездни войни”.
Макар и най-накрая да влезнахме вътре, госпожа Стърлинг продължи да държи гордо чадъра си отворен. Тя бе висока и величествена и си я представих как, ако някой я докачи, макар че е дама, тя ще до смачка като буболечка.
- Две шоколадови фунийки и една фъстъчена – нареди тя. - Любимото на Джеймсън. – прошепна ми на ухо.
Сърцето ми се разтопи от любезността й към иконома й.
- Вие сигурно не сте от тук. – каза Шърли.
- Нима си личи? – попита тя през смях. – Така е. Ние сме от Бенсън Хил. И от сега нататък ще препоръчвам сладоледа ви горещо на всички.
- За което ще съм Ви благодарна. – каза Шърли. – и ще ви дам допълнително сладолед.
Шмугнахме се обратно в Мерцедеса. Когато и двете заехме местата си, в паркираната отпред кола, нападнахме сладоледите си.
- Обожавам, когато хората ме зяпат. – каза тя с мелодичния си глас.
Това не бе нещо, с което да съм свикнала. Погледите на хората. Винаги усещах кога някой ме наблюдава. И никога не се чувствах удобно, докато обикалям из центъра. Предпочитах парка, където има далеч по-малко хора.
- Виж ги тези двамата. Изглежда това е първата им среща. Колко очарователно. – каза госпожа Стърлинг. – И как младият мъж дава пари на уличният музикант, докато жената и детето му си похапват бонбони – като поздравителна картичка е. – после погледна към три момичета, облечени абсолютно еднакво, които си поделяха един ягодов сладолед. – Напълно очарователно!
Никога досега не се бях възхищавала, на който и са било дулсвилец. Но госпожа Стърлинг бе като омаяна от тях. Тя ми показа колко интригуващи могат да бъдат обикновените хора, ако само отделиш време да ги погледнеш.
Когато най-сетне стигнахме вкъщи, бях развеселена като фен, който току-що е видял любимата си група.
Госпожа Стърлинг бе красива, бе вампир, бе уверена като същинска кралица. Тя бе всичко, което аз исках да бъда.


14. Мини Имение



Както обикновено не ми беше по силите да се концентрирам и да си напиша домашните – но този път си имах хубав повод. Най-накрая се бях запознала с родителите на Александър и освен това с майка му си бяхме прекарали цяла вечер „по женски”.
И все пак още се чудех какво ли означава това за Александър. Той бе господар на замъка месеци наред, само можех да си представям колко тежка промяна преживява сега, когато те са превзели „неговото” пространство. Бях убедена, че заради това бе толкова посърнал в началото на последната ни среща. Лежах си на креслото си тип "барбарон" и се чудех какъв ли щеше да е живота ми, ако Сара и Пол Мадисън живееха в Европа и аз имах пълен контрол над дома ни.
Бих направила основен ремонт на цялата къща „Мадисън”. Бих пребоядисала всички бели стени в черно. Ярките пердета с флорални мотиви щях да заменя със сиво-кафяво кадифе. А поръчаните по каталог мебели с антични от антикварни магазини. Щях да живея на светлината на свещи, но и да ползвам електричество за основни нужди като хладилник, кабелна телевизия и сешоар. Ковчегът на Александър щеше да е точно до леглото ми. Щях да сложа едра охрана пред вратата на стаята ми, така че брат ми да не е в състояние да разбере истинската идентичност на гаджето ми. Щяхме да стоим по цели нощи и да гледаме Изгубените момчета(*The Lost Boys е филм с вампири от 1987) и да се угояваме с пуканки. Били и Хенри щяха да обитават сутерена, да имат стриктно спазван вечерен час наложен лично от мен, и да изстрелват конфетни снаряди към къщата на Тревър по моя команда.
Щях да преживявам единствено на Граф Шокола(зърнена закуска) и карамелени латета. Училището щеше да е само пожелателна част от деня.
И все пак тези фантазии бяха болезнено откъснати от реалността, в която живеех. Никога нямаше да мога да постигна такава независимост, поне докато не навършех пълнолетие. И макар че така силно исках да разперя прилепови криле без да съм ограничавана от нищо, консервативните ми и властни родители управляваха цялото ми съществуване. Не разполагах с достатъчно пари да си наема апартамент, да си плащам за необходимите продукти в бакалията, да ходя на зъболекар. Но въпреки че бях безвъзвратно потънала в жаждата за живот и любовта, дори под влияние на тези чувства, не можех да отрека, че те са моят спасителен пояс. Ако родителите ми не бяха до мен, за да ме водят и подкрепят, светът щеше да е доста по-мрачен, отколкото е сега.
Дулсвилската разпределителна гара е била построена в края на 19-ти век. Това, което преди е било процъфтяваща и оживена гара, за внос и износ на въглища, пшеница и царевица, сега бе гробница. Товарните вагони бяха само зловещи паметници напомнящи за предишното си величие.
Вагоните бяха осеяни дупки от липсващи дъски и бе цяла мистерия на къде водеха повечето от релсите. Всичко останало бе покрито от избуяла трева и плевели.
Александър ме помоли да се срещнем до разпределителната кула. Намерих го да ме чака облегнат на един покрит с графити товарен вагон, чиято врата липсваше сигурно от десетилетия.
- Най-накрая отново сме заедно. – казах и го притиснах с всичка сила към мен. Александър отвърна на прегръдката ми, но изглеждаше разсеян. – Какво има?
- Ковчегът ми е така празен сега. – думите му ме удариха в всичка сила, макар и удобно сгушена в прегръдките му.
- Помоли родителите си да ни отпуснат малко лично пространство. Няма нищо лошо в това. И моите родители ми лазят по нервите. Ти си късметлия. Можеше да си починеш от тях няколко месеца.
- Де да беше само това. Но сега искам да мисля само и единствено за теб.
Наклоних глава и оголих врата си.
- Моля те, просто го направи, сега. Хайде и нека да се свършва с това...
- Толкова обичаш да драматизираш. Освен това сега не сме на свещена земя.
- За това ли ме доведе тук вместо на гробищата? За да не се изкушиш?
- За да не се...
На това място нормалният свят би възкликнал, че съм в ръцете на чудовище, но аз си знаех, че съм в компанията на ангел на мрака. Александър докосна леко врата ми със зъбите си, усетих допира му като гъдел, не можех да не се засмея. После се отдръпна.
- Не разбираш какъв ще е живота ни в действителност. Постоянно ще се нуждаеш от мен.
- Аз и сега имам постоянна нужда да си до мен.
- Повярвай ми, Рейвън, доста съм мислил за това какво ще е. Представям си го всеки ден.
- И какво точно си представяш?
- Как спим в един ковчег. Как живеем в Имението – за да можеш да посещаваш родителите си – но и как пътуваме по света заедно. Рим, Париж, Гърция. Ще те рисувам и ще продаваме картините на различни галерии по цял свят.
- Еха. – нямах си и на идея, че Александър изживява същите фантазии като моите. – Тогава защо не го направиш? Така ще е вечно.
И точно тогава доловихме лай на куче.
- По-добре ще е да влезем вътре преди някой да ни е забелязал.
Александър пое ръката ми и ме повдигна, за да се кача във вагона. Аз бях като еквивалента на принцесата върху белия кон придружавана от чаровния принц през градина с лалета. Само че в моя случай всичко бе в мрачни краски и повечето цветя бяха мъртви.
Попаднах в мечтания свят. Целият вагон бе осеян с малки свещи и свещници. В кристални вази си почиваха току-що набрани безжизнени рози, а венчелистчета покриваха целия дървен под. Картините на Дулсвил и на мен, които преди красяха Имението сега бяха окачени на стоманените стени на вагона. Аромат на лавандула се носеше навсякъде.
- Помислих си, че като не мога да заведа теб в Имението, мога да преместя Имението при теб.
Замръзнах. Очите ми се насълзиха. Шоколадовите очи на Александър гледаха надолу към мен, а тънка усмивка се прокрадваше по приказното му бледо лице, в очакване на реакцията ми.
- Не мога да повярвам! – възкликнах, докато изучавах всеки детайл, който той бе пресъздал. – Това е най-хубавият подарък, който съм получавала някога!
Притиснах го към себе си адски силно с цялата сила, която ми бе останала.
Александър ме погъделичка. Гласът му бе несравнимо мек, а устните нежни. В сърцето ми бушуваше толкова много страст, че си помислих, че ще се пръсна. Вплетох пръсти в копринено меката му коса. Завъртяхме се и телата ни се преплетоха, докато не се замаяхме и паднахме на импровизираните възглавнички.
Не се нуждаех от каквото и да е Имение. Единственото, от което имах нужда бе Александър.

15. Има ли иконом в къщата?


На следващия ден, бях в гаража и помпах гумите на колелото си, когато мама отби към алеята ни, подаде се от кола и ми сервира:
- Поканих семейство Стърлинг на вечеря. – информира ме.
- Ти си направила какво? - попитах, освобождавайки помпата от клапата.
- Поканих ги да дойдат. – повтори тя.
- Защо? Как? – изправих се, шокирана от новините, които майка ми бе донесла.
- Обадих им се по телефона. Защо си така странна? Хората правят такива неща от десетилетия.
- Но...
- Госпожа Стърлинг бе толкова радостна. – продължи мама. – Не мисля, че някой друг от града ги е канил досега, така че мога само да кажа, че се гордея, че бях първа.
- Много се радвам за теб... но...
- Не искаш ние да се запознаем с тях? Или те да се запознаят с нас?
- И двете.
- Значи ги искаш само за себе си. – простена майка ми.
- И има ли нещо лошо в това? Току-що се запознах с тях. Позволи ми да прекарам малко време насаме с тях преди да започнеш да парадираш с тях през функционерите в клуба по голф.
- Е, ако знаех, че ще реагираш толкова бурно... Предполагам, че трябва просто да се обадя и да отменя срещата.
- Да не си посмяла! Не можеш; ще е грубо.
- Знаех си, че ще разбереш гладната ми точка. – каза тя, давайки ми свръх пламенна прегръдка тип „триумфираща майка”.
Още от дете, всички семейни хранения на семейство Мадисън се сервираха в столовата т.е. на една малка продълговата масичка със столчета в тон. Драскотините и петната по нея издаваха възрастта й като кръговете върху стъблата на дърветата. Закуска, обяд и вечеря; домашните; както и многото училищни проекти се сътворяваха тук, на тази маса. Гостната обаче се пазеше само за гости и празници. Изведнъж на масата се озоваваше празнична покривка, сребърни свещници стил „Стърлинг”, кристални солнички за сол и пипер, ленени салфетки и някои съдове от китайски порцелан от близкия шкаф с витрина.
- Нямаме нито една черна ленена покривка. – извиках на мама, която бе в кухнята и приготвяше вечеря. Ровех из чекмеджетата на шкафа в търсене на нещо, което да се понрави на вкуса на Стърлинг. Но всичко, което имахме се изчерпваше до две покривки в бледо лилаво и бяла дантела и една мушама с флорални мотиви.
- Защо някой би искал черна покривка?
- Имаш ли си и на идея кого си поканила на вечеря?
Спрях на една кафява с бродирани листа и се заех да подреждам порцелана на баба.
- Не се сещам за друг път, в който да се захванеш да подреждаш масата по собствена инициатива. – каза мама със стъклена ваза със свежи цветя в ръце. – Трябва по-често да каня Стърлинг.
Не е хубаво да слагаш съдовете прекалено рано. Ще се напрашат. – посъветва ме мама.
- Просто искам да знам, че всичко ще е перфектно.
Хенри и Били Момчето дотичаха от сутерена като прииждаща армия. – Кога ще е вечерята? – попита Били.
Ужасих се:
- Той няма да присъства, нали?
- Разбира се, че ще присъства. Той е част от семейството.
- Но аз съм сложила съдове само за шестима.
- Е, нищо сега вече знаеш, че трябва да сложиш за осем. Освен това имаме дванайсет места, не е проблем.
- Представих си как темата на разговор се измества от „Какъв е живота в Румъния” към нещо от сорта на Стар Трек.
Пожар забушува във вените ми. И Били го усещаше. Той вдигна победоносно вежди и после се отправи към стаята си заедно с Хенри.
Последвах двойката идиоти нагоре по стълбите. Намерих новата си раница от „Парти на чантите” попаднала незнайно как до полицейската ми палка. Почуках на вратата му.
- Вампири не се допускат. – изкрещя той между няколко момчешки кикота.
Бутнах открехнатата врата. После отворих портмонето си и му подадох пет доларова банкнота. – Ще помолиш ли да вечеряш у Хенри?
Лицето му засия сякаш току-що бе видял чисто нова фигурка на Люк Скайлокър.
- Нямаш проблем.
- Обещаваш ли?
- Честен кръст.
Връчих парите на брат си.
Той стисна здраво банкнотата в ръка:
- Това бе само, за да го помоля. – каза той. – Но не е задължително да ходя.
Едва сдържах инстинкта си да го ударя с портмонето по тъпата глава. Личеше си, че се бе учил от най-добрия, затова в крайна сметка реших да уталожа реакцията си.
Зарових отново в портмонето си. Бяха ми останали само три банкноти по един долар.
- Това е за да останеш там. – казах и му подадох една.
- Това е, за да „ядеш” там. – подадох му още една.
- А това е, за да не си идваш преди да е станало много късно.
- Е, в такъв случай ще ми трябват още пари, за да гледам и филм.
- И за начос. – добави Хенри. – Винаги ям начос по време на филм.
- Обзалагам се, че го правиш „винаги”. Сигурно ще поискате и пари за видео игри?
И двамата кимнаха енергично.
Това бе риторичен въпрос. – изръмжах. – Това е всичко, което имам. –подадох му една десетачка, една двайсетачка и няколко банкноти целите осеяни в памучени влакна от дрехите ми. – Но обещавам да ти подаря и първородния си син, ако съумееш да изкараш цялата нощ там.
- Това ще се направя, че не съм го чул. – каза, докато аз вече тичах с все сила към вратата.
- Мислех, че правиш пържоли! – казах, когато отново бях в кухнята. Очаквах да усетя едва доловим аромат на марината, а вместо това се натъкнах на обикновена вода вряща на котлона.
- Реших, че ще е по-добре да направя спагети. –каза мама.
- Стърлинг не могат да ядат това. Трябва да им приготвиш месо, за предпочитане по-сурово.
- Защо... да не са животни?
Прехапах черната си устна.
- Сигурна ли си, че не можем да наемем кетъринг? – попитах. – Или поне някакви сервитьори? Те са свикнали да имат иконом.
- Ние сме такива, каквито сме – не наемаме други хора. Знаеш го. Убедена съм, че ще харесат кашкавалените ми тортелини със салата. Освен това баща ти се опитва да пести.
- Сега не става въпрос за тате. Ние ще сме домакини все пак.
- Сигурна съм, че обичат италианско.
Представих си как прежаднели за кръв и гладни до смърт семейство Стърлинг гледат злобно родителите ми в очакване на истинското блюдо.
- Има ли някой в това семейство, който би се вслушал в мнението ми? – закрачих нервно и отидох да отворя хладилника. Не си давах напразни илюзии, че ще го видя пълен с кървави шейкове, но едно момиче винаги може да се надява. – Не обичат чесън, помниш ли. Никакви чеснови хлебчета.
- Знам казвала си ми го хиляди пъти.
- Е, не запомни, че трябва да направиш пържоли, въпреки че те помолих. – промърморих.
- Ще ми трябва помощ за шоколадовите сладки. – мама ме смушка с лакът.
Джеймсън поднесе пудинг фламбе. Сара Мадисън щеше да сервира сладки от микровълновата.
Докато се борех с десерта, осъзнах че преди бях прекарала толкова много време в мисли какво ще облека за срещата си със Стърлинг, а сега дори не бях започнала да мисля.
Претичах стълбите с единствената мисъл какво би било идеалното облекло за домакин на вечеря със Стърлинг. Смених поне пет вида тоалети и естествено накрая се спрях на това, което бях облякла първо - черна дантелена пола с много волани, бял корсет, чорапи на черни и червени райета и черни лачени обувки с каишка около глезена.
Когато най-сетне звънецът на входната врата иззвъня бях капнала от умора.


16. Срещата на родителите


Грабнах едно плетено одеяло и чифт кецове на Били, които бяха зарязани на стълбите и ги хвърлих в килера. Пригладих полата си:
- Вече са тук!
- Еми отвори тогава! – извика майка ми.
По пътя към вратата се огледах в огледалото. Определено се зарадвах на това, което видях. Но после: „О, Боже” – помислих си. – „Отражението ми?!” бързо откачих огледалото и внимателно го прибрах в килера.
Звънецът позвъня отново.
- Отвори вратата, Рейвън. – извика мама. – Ще си помислят, че не сме си вкъщи!
Пригладих отново полата си и отворих вратата. Александър изглеждаше великолепно в сивата си копринена риза и черни дънки. Госпожа Стърлинг бе издокарана с впита черна рокля, черни ботуши до коленете и черен дантелен слънчобран. Облеклото й бе съвършената комбинация между модата от 60-те и готиката.
Господин Стърлинг носеше възхитителен копринен костюм, лавандулова вратовръзка и мрачно наметало.
- Добре дошли вкъщи. – казах.
Майка ми дотича до нас, все още бършейки ръцете си с кухненската кърпа.
Тате дойде като се постара, колкото беше по силите му, да скрие шока си.
- Мамо, тате това са господин и госпожа Стърлинг.
Мама протегна ръка:
- Приятно ми е да се запозная и с двама Ви.
- Здравейте. Аз съм Касандра. – каза майката на Александър.
- Аз съм Пол, а това е Сара. – отвърна тате.
- Константин Стърлинг. За мен е чест да се запознаем. – каза бащата на Александър.
- Бихте ли ми позволили да взема това. – каза тате и взе чадъра. – Не бях забелязал, че навън вали.
- Не вали. – каза тя спокойно. Виолетовите й мигли проблеснаха.
- Е, добре, предполагам, че просто сте се подсигурили за всеки случай.
- Влезте и се чувствайте като у дома си. Тъкмо привършвам с вечерята. – каза мама стрелкайки се обратно в кухнята.
Тате набута чадъра в килера:
- Какво прави това тук? – промърмори, като забеляза огледалото от коридора полегнало върху тенис ракетата му.
Вечерята в семейство Мадисън на Стърлинг сигурно им се струваше като първото посещение на бедните в града. Къщата ни беше приятна, но не можеше да се сравнява в чудовищните размери на огромно имение.
Тате ни поведе към гостната.
- Къщата ви е великолепна. – отбеляза госпожа Стърлинг.
Стиснах ръката на Александър за опора. Чак сега разбирах защо толкова чакаше преди да ме представи на родителите си. Напрежението бе ужасяващо. Какво щеше да каже мама? Какво ли наистина си мислеха за къщата ни?
Къщата ни не беше много подредена, но пък мама я бе изчистила. Сигурно ако имаше тук-таме някоя и друга паяжина щяха да се почувстват по-удобно.
- Мога ли да ви предложа нещо за пиене? – попитах. – Вечерята е почти готова.
- Рейвън, би ли дошла за малко. – чух как майка ми изведнъж изкрещя.
Ама разбира се, има нужда от мен. Сега, когато си имах компания майка ми настояваше за помощ. Исках да гледам и слушам внимателно баща ми и гостите. Как щях да направлявам неловкия разговор, ако дори не можех да го чуя?
- Може ли с нещо да съм от полза? – попита любезно госпожа Стърлинг.
Стърлинг са аристократи. Не можех дори да си представя как госпожа Стърлинг приготвя собствената си храна. Ноктите й бяха толкова дълги, че се притеснявах, че може да счупи някой докато носи купите със салата.
- Няма нужда. Ще желаете ли нещо за пиене? – попитах.
- Толкова жестоко съм жадна, - каза госпожа Стърлинг. - че ми се струва се мога да изпия цял кон.
Баща ми се засмя:
- Харесвам чувството Ви за хумор.
- Май ще се спрем на вода. – отвърна Александър.
- Идеално. – казах и излязох преди да им дам възможност да си променят мнението. Опитах се да не изоставам от разговора макар и в кухнята. Движех се с все сила, а леда на няколко пъти просто изпадна от ръцете ми. Най-накрая се върнах с три чаши вода. Докато ги носех на таблата те се клатеха неистово.
Веднага щом влезнах в гостната трите чаши започнаха да тракат една в друга и тате и Александър скочиха да ми помагат.
- Не мисля, че те чака голямо бъдеше в ресторантьорския бизнес. – пошегува се тате.
- Аз виждам Рейвън като собственик на моден бутик. – каза госпожа Стърлинг.
- Наистина ли? – попита тате. – А аз се надявах да стане професионална тенисистка, но както сами виждате, не си пада много по бялото.
Чудесно. Цялата вечер щеше да е шанс за тате да упражни актьорските си умения – като аз щях да играя източника на шегите.
- Тате вече успя да ме засрами. – казах на мама веднага щом се върнах в кухнята.
- Той просто се забавлява. Може би е прекалено притеснен. Стърлинг са наистина интересни личности.
Наместих кифличките, маслото, спагетите, соса и салатата на подноса за рекордно кратко време.
- Вечерята е сервирана. – провикна се тя и за момент ми се стори, че като госпожа Уолтън* ще позвъни със звънеца за вечеря.(* английска детска писателка от 18-ти век)
С Александър седнахме от едната страна на масата, а Стърлинг от другата; мама и тате седнаха от другите две страни. Масата ни за гости бе с размерите на третата по големина маса в Имението. Всички можехме да се допрем с лакти.
Забелязах, че мама се бе втренчила в белезите по врата на госпожа Стърлинг. Сигурно и госпожа Стърлинг го бе забелязала, защото се обърна към майка ми:
- Просто малко ухапване, което получих вчера. Не се притеснявайте не е нищо заразно.
- Не исках... – извини се мама.
- Аз пък го помислих за татуировка. - каза тате, всички се засмяхме.
Улових отражението си във витрината на антикварния ни скрин, но така и не видях дори следа от сенките на компанията ни.
Знаех, че засега родителите ми са прекалено разсеяни от разговора, но веднъж щом погълнеха достатъчно количество вино и ударно количество въглехидрати от спагетите, може би щеше да стане по-очевидно.
- Извинете ме. – казах.
Станах и намалих светлините, за да може отблясъка да не е така очебиен.
- Добра идея. Така е по-уютно. – похвали ме мама.
- Надявам се спагетите да са вкусни. – прошепнах на Александър.
- Вечерята изглежда апетитно. – каза госпожа Стърлинг.
- Благодаря. – отвърна мама. – Сигурно много се радвате, че най-сетне успяхте да се установите тук.
- Е, скоро ни се налага пак да заминем. – каза госпожа Стърлинг.
- Наистина ли? – попита тате заинтригуван. – Май доста пътувате.
- Връщаме се отново в Румъния. – съобщи бащата на Александър.
- Толкова скоро? Та вие току-що дойдохте. – отбеляза мама.
- По работа или за удоволствие? –по любопитства баща ми.
- И двете. – отвърна господин Стърлинг.
- Александър ни каза, че сте търговец на произведения на изкуството. – каза тате. – Каква ви е специалността?
- Занимавам се със всичко, което може да се продаде.
Всички се засмяхме от сърце.
- Имам няколко галерии и изложби с млади многообещаващи художници както и такива с вече утвърдили се. – обясни той.
- Другият месец в голф клуба ни ще има търг. - намеси се мама. – Господин Мичъл го организира. Запознавали ли сте се с него?
Родителите на Александър поклатиха глави.
- На него ще се наддава за картини на професионални художници. – каза тате. – Сигурен съм, че там ще намерите някои прекрасни попълнения за колекцията си.
- Не мисля, че в този град ще срещнете новия Пикасо. Естествено освен, ако там не продават творбите на Александър. – казах гордо.
- Сигурна съм, че може да запълните няколко галерии с работите на Александър. – каза мама. – Ние все още не сме виждали негови картини, но Рейвън ни е казвала, че е много даровит.
- Помислих си, че се нуждае от малко школовка, но той отказа. – каза господин Стърлинг.
- Това означава, че е природен талант. – заключи тате. - Сестра ми Либи, лелята на Рейвън, е виждала една от картините му, когато той я посети в Хипстъвил. Либи каза, че има необикновена техника. А тя е навътре в тези неща, все пак е човек на изкуството.
- Е, може би е наследил нещо от майка ми. Тя беше много талантлива. – каза господин Стърлинг.
Александър изглеждаше смутен. Спомних си, че Александър ми бе казал, че господин Стърлинг не гледа сериозно на творбите му.
- И така Касандра, как мина денят ви днес? – попита мама.
- Главно в сън. А вашия?
- И аз обичам такива дни. – съгласи се мама. – Обзалагам се, че още се възстановявате от изморителния самолетен полет. Понякога отнема известно време, докато се отърсиш от умората.
- Не мога да не спомена, че Александър се е променил много откакто се среща с Рейвън. – каза майка му.
- Колко е приятно да го чуя. – каза мама, развълнувано. – Александър е така зрял за годините си. И винаги е неподправен джентълмен.
- Благодаря Ви. – каза госпожа Стърлинг, весело. – Да, Александър е зрял по душа.
- Сигурна съм, че вие сте го възпитали така. – продължи мама. – С каквото и да сте го хранели през всичките тези години сигурна съм, че другите майки трябва да поемат по вашия пример.
Сръгах Александър под масата.
- Държа го на стриктна диета. – каза госпожа Стърлинг между две глътки вино.
- Константин, вие играете ли голф или тенис? - намеси се тате.
Помислих си, че ще умра на момента. Но пък от друга страна и Алис Купър* бе любител голф играч. (*Alice Cooper - американски рок певец, текстописец и музикант)
- Не съм играл от години.
- И какво правите, за да разпуснете напрежението.
- Летя.
- Пилот ли сте?
- Не, аз...
- Баща ми обича да пътува. – побързах да кажа.
- Надяваме се, че скоро ще се отдадем на малко почивка. Просто дните се нижат така бързо и накрая детето ти се оказва вече голямо, а последната почивка, на която си го водил е била в Дисниленд. – каза баща ми.
- Рейвън ни каза, че харесвате вампири? – сервира директно госпожа Стърлинг на баща ми.
- Когато беше малка бяхме свикнали да гледаме страшни филми заедно с нея. Надявам се, че това не я е белязало до живот.
- Рейвън е обсебена от вампирите, ако все още не сте го забелязали, де – заяде се мама.
- Струва ми се, че сме го забелязали. – каза майката на Александър. – Това е нещо, което и ние споделяме.
- Трябва да ни посетите в Румъния. – предложи господин Стърлинг. – Ще направим една опознавателна обиколка из замъка на Дракула.
- Звучи като забавление, което малко се разминава с понятието „семейна ваканция”. – каза тате.
- Благодаря Ви отново за поканата, госпожо Мадисън. Великолепна готвачка сте. – изтърси Александър.
- Ако някой иска имаме още спагети. – насърчи ги мама.
- Аз преядох. – каза господин Стърлинг.
- И аз. – съгласи се госпожа Стърлинг.
- Искате ли пура? – попита тате господин Стърлинг.
Мразех когато тате пушеше пури – макар че го правеше рядко. Отначало през първите пет секунди миришеше приятно, но после се напластяваше по косата и дрехите ми. И мама ненавиждаше навика му също колкото и аз, което си беше странно като се вземе предвид, че колежанските си години бяха прекарали заедно в пушене на всевъзможни неща с далеч по-лоши миризми. Придружих ги по пътя към задния ни двор, докато мама и госпожа Стърлинг вече бяха изчезнали в кухнята.
- Мисля, че се спогодиха. – казах на Александър.
- За родителите ми бе наистина приятно; имаха нужда малко да поизлязат, мисля че се чувстват изолирани в Имението. Може би, ако завържат повече приятелства няма да искат...
Александър започна да се отдалечава.
- Какво има?
Тогава чухме звук от счупване да съд в кухнята.
- Толкова съжалявам. – каза мама.
- Не... аз съм виновна. – каза госпожа Стърлинг, когато влязохме в кухнята. Една чиния от китайския порцелан бе пръсната на пода. – Разговаряхме за Румъния и аз просто попитах Сара дали вярва във вампири.
- Мисля, че е време да си ходим, мамо. – каза Александър.
- Каква е цялата тази врява. – каза тате, когато и той дойде.
- Нищо. Просто една чиния се изплъзна между пръстите ми. – обясни мама, смитайки счупения сервиз за хранене в боклука.
- Бих искала да платя за това. – предложи госпожа Стърлинг.
- Да, ще ви купим нов сервиз. – каза господин Стърлинг. – Настояваме.
- Моля Ви, не е нужно да си създавате излишна работа. – отбеляза мама през смях. - Не е проблем, тъкмо си намерих извинение, за да пообиколя магазините.
- Беше ми много приятно, Сара. – каза госпожа Стърлинг. – Надявам се да се виждаме и занапред.
- Не е нужно да си тръгвате все още. – гласа на мама бе тъжен, сякаш още не бе готова партито да свърши.
- Константин, трябва да си вървим. – каза майката на Александър. – Прекалено до късно задържахме семейство Мадисън.
- Ние обичаме да стоим до късно. – опита се да я убеди мама.
„Да, те издържат всяка вечер чак до към шест” – прииска ми се да кажа.
- И друг път ще се виждаме. Следващият път нека е у нас. – отбеляза госпожа Стърлинг.
Родителите ми потрепериха от вълнение.
- Тогава, това е среща. Тази събота ще си направим коктейл. Само за четирима ни. – каза госпожа Стърлинг.
- Ние не сме ли поканени? – попита Александър. – Мисля, че и ние би трябвало да дойдем.
- За коктейл ли? – почуди се госпожа Стърлинг.
- Вероятно ще сме на кола. – предположи Александър.
- Е... добре, скъпи. Никога не бихме направили нищо без вас.
- Какво да донесем? – попита мама.
Госпожа Стърлинг се наведе и каза:
- Само апетита си.


17. Сватба в бяло


На следващия ден с Александър се видяхме в гробищата при надгробната плоча на баба му.
- Мисля, че мина добре. – казах, докато тичах към него.
Той ме поздрави с дълга целувка:
- Беше много мило от страна на родителите ти, че ни поканиха. Никой друг от града не би си направил труда да ни потърси. За тях това означава много.
- Родителите ми наистина те харесват. Харесват и семейството ти.
Александър отметна косата от лицето ми:
- Но има някои неща, които трябва да ти споделя.
- Май бащите ни все пак имат нещо общо. – казах замечтано.
- Да, Константин е страхотен. Но не ме възприема като истински творец. Приел е, че просто минавам през такава фаза.
- Защо го наричаш по име?
- Рядко го виждам. А когато е тук, винаги е зает с работа. Баща ми винаги се дразни, когато почна да му говоря. Рейвън, имам да ти казвам нещо. Не те представях пред тях толкова дълго защото бях... объркан. – направи пауза и се опита да намери правилните думи.
- Те ме харесват, но просто не искат да стана като баба ти – изгнаник в собственото си семейство. – казах.
Александър кимна.
- Представям си как щяха да реагират нашите, ако знаеха че си вампир. Осъзнавам, че може би и с твоите родители е същото, защото съм смъртна.
- Е, и това...
- Но мисля, че можем да се справим. Като едно голямо щастливо семейство. Знаеш ли чак е смешно. Ако моите родители знаеха за твоите, пък и за теб...
- Какво си мислиш, че щяха да направят? – попита ме, придърпвайки ме към себе си.
- Нямаше да ме пуснат да съм тук с теб на гробищата, на свещена земя. Това поне е сигурно.

Дулсвилкстото гробище бе декорирано като за сватба. Аз стоях пред прага му облечена в бяла булчинска рокля без презрамки и дълги ръкавици без пръсти. Шлейфът на роклята ми бе дълъг колкото ковчег. Столовете, пълни все с непознати лица, бяха подредени по влажната трева.
Господин и госпожа Стърлинг ме посрещнаха под арката от ковано желязо. Там стоеше и Беки в розова шаферска рокля, която въобще не пасваше на обстановката. Джеймсън, в шофьорската си униформа, играеше ролята на шафер. Свещеникът бе наметнат със зловещия плащ на Смъртта.
Александър, сияещ в неотразимия си костюм, ме очакваше.
Баща ми се приближи до мен и ме хвана здраво под ръка. Поради някаква причина аз се съпротивлявах, точно както като малка се опитваха да ме водят на уроци по плуване. Водата винаги бе прекалено студена, а банският ми винаги бе още влажен от предния ден. И тогава баща ми ме държеше така здраво:
- Време е за плуване. – казваше ми с намигане.
Вървяхме между надгробните плочи, а дъждовните капки удряха по воала ми.
Опитах се да открия мама. Тя седеше в първата редица с гръб към мен. Когато достигнах до нейната редица, чух как прошепна: „Защо искаш да си като нея, когато можеш да си като мен.”
Бях ужасйна от коментара й, но баща ми продължи да ме води към олтара.
Лицето на свещеника бе в сянка, но пък Александър бе зашеметяващ. Той пое ръката ми и я стисна здраво. Беки вдигна воала ми. Прелестният ми вампир наклони шията ми и се усмихна. Зъбите му проблеснаха, но по някаква причина аз не се уплаших. Двата му кучешки зъба нежно пробиха меката плът на шията ми. Замаях се.
Можех да усетя аромата на кръвта – собствената си кръв – докато се стичаше надолу по шията ми. Стече се чак до бялата ми булчинска рокля и се разпръсна като боя.
Гостите започнаха да ръкопляскат и радостно да поздравяват като обезумели. Станаха на крака, усмихвайки се. Всички бяха вампири. Дори все още малките кучешки зъби на приятелката ми Беки проблеснаха. Баща ми ми се усмихваше, а мама ми се присмиваше, но и двамата имаха бисерно бели вампирски зъби.
- Стърлинг пристигнаха в града! – понесоха се радостни викове из гостите.
Замръзнах, втренчена в родителите си. Това не бе нещо, което родителите ми биха искали да стана – едва ли го искаха и за самите себе си. Но сега вече бе прекалено късно за всички ни.

Събудих се и видях, че всичките ми съученици ме зяпат. Сигурно се бях унесла от часа по литература. Господин Нейпър удряше с показалката си по бюрото:
- Това ти е за трети път тази седмица, Рейвън. Ще трябва да поговоря с родителите ти за сънните ти навици.
Тревър се обърна от първата редица и ме погледна. Подари ми една от съблазнителните си усмивки и поклати глава. За първи път в живота си се радвах, че го виждам. Бе далеч по-поносимо да видя вечният си враг като кошмар наяве, отколкото родителите си като вампири дори и само на сън.

18. Коктейлно Парти



Няколко часа преди уговореният ни коктейл у Стърлинг да се състои, открих мама да разхвърля рокли по леглото си. Тя бе също толкова нервна, колкото бях аз при първата си покана в Имението.
- Какво да облека? – попита тя.
- Това, което искаш.
При условие, че мама нямаше да се лакира в черно и нямаше да сложи корсет над ризата си едва ли имаше особено значение какво ще сложи. Обаче тя май не бе на същото мнение.
- Това ли да облека... или това? – каза тя, докато държеше в ръце две абсолютно еднакви блузи в различни разцветки: едната бяла, а другата червена. – Госпожа Стърлинг е така изискана. Не, това си е в моя стил, но пък е и твърде предизвикателно. Не искам да и развалям мнението като се появя прекалено консервативно.
- Шегуваш се! – да не би всичко, за което така внезапно се бе заинтересувала мама да бе това какво ще си помислят съседите?
Бях решила, че тя е така омаяна от госпожа Стърлинг както бях аз – само че причините едва ли бяха еднакви: аз исках да съм като Касандра – красива, чистокръвна вампирка с великолепно вампирско семейство, пребиваващо в зловещо имение; докато майка ми смяташе Касандра за екзотична, уникална, знатна. Тя бе различна, различна като мама преди да я повлече корпоративния поток.
- Мамо, ще си идеална, ако бъдеш просто себе си.
- Казваш го, само за да побързаме.
- Не, казвам го, защото ми се струва, че пиърсинг на веждата и татуировка-паяк няма да подхожда на блузата ти Дона Каран.
- Права си. Нека да си бъда просто аз – болезнено скучното си старо аз. – каза мама, скръствайки ръце.
- Ти никак не си скучна.
- Предполагам, че единственият ми проблем е, че искам да смяташ майка си за готина.
- Не е нужно да си готина. Ти си ми майка. Ти мислиш ли баба за готина?
- Разбирам гледната ти точка. Но все пак няма нищо лошо в това да се опитвам да ти се харесам, нали?
- Ако много настояваш да ми се харесваш, предполагам, че и едно вдигане на джобните би свършило работа.

За момент бях едновременно нетърпелива и ужасйна. Родителите ми щяха да посетят Имението. Какво ли щяха да кажат? Какво ли щяха да сторят? Как ли щяха да реагират на кървавочервените шейкове?
Тате достигна със ни до алеята за паркиране на Имението. Около храстите се стелеше гъста мъгла, а от вътрешността на Имението се прокрадваше светлината от свещите.
- Изглежда като обитавано от духове. – промърмори мама на татко. – разбирам защо идваш тук – каза ми на мен. – Много е... загадъчно.
- Нетърпелив съм да видя как изглежда отвътре. Чувствам се много привилегирован. Все едно Чарли ни е дал възможност да надзърнем в шоколадовата му фабрика. – каза тате.
- Обещайте ми и двамата, че ще се държите прилично. Те имат много различен вкус от вашия. Моля Ви да не изтърсите нещо грубо. – казах.
Качих се по развитите стълби пред прага, а родителите ми ме следваха плътно.
Почуках на змиевидното чукче.
- Това е наистина... необичайно. – отбеляза мама.
- Шшт! – казах. – Обещахте ми.
Дъбовата врата се отвори със скърцане и Джеймсън се показа на прага.
- Добре дошли, госпожице Рейвън, господин и госпожа Мадисън. Ще ми позволите ли да взема палтата ви?
Мама незабавно усети смразяващия хлад на въздуха вътре.
- Благодаря Ви, Джеймсън, но ще задържа наметката си. – тя я бе завързала около раменете си, но незабавно я отвърза и облече.
- Стърлинг ще слязат след секунда. Да ви донеса ли нещо за пиене, докато чакате?
- Не, благодаря Ви. – каза мама. – Ще изчакаме и Стърлинг да дойдат.
- Защо не ги почакате в гостната? Ще отнеме само миг. – Джейнсън ни показа вратата.
Много свещници и множество малки свещички изпълваха цялото пространство на Имението. От тавана висяха няколко светещи скелета. Музика от клавесин се извисяваше гръмко. В този момент очаквах да зърна или „Фантомът от операта”, или музикант от този тип, които да свири мелодиите му на някакъв огромен орган, но не видях нищо подобно.
Тате прегледа прашните книги, докато мама се омайваше от висококачествените мебели.
- Винаги си искала да живееш в подобна къща. – каза ми тя. – За теб сигурно е като сбъдната мечта.
Оцених разбирането й.
Имах доброто предчувствие, че всичко ще мине добре, макар че миниатюрна частичка от свръхразвитото ми въображение продължаваше да е несигурна дали родителите ми ще са в безопасност е компанията на два вампира в собствения им дом.
Но когато видях как Александър прекрачва прага на гостната, знаех че щом излезе някаква опасност на пътя ни, той ще е тук да ни защити.
Прелестният ми Рицар на нощта се приближи към мен и ме целуна леко по бузата. Здрависа се с баща ми и прегърна дружески майка ми. Тогава се върна при мен и пое ръката ми. Почувствах ръката му като упора и я стиснах силно.
- Извинявам се, че ви накарахме да чакате. Да ви предложа нещо за пиене?
- Не се тревожете, ние току-що пристигнахме. Тази стая е очарователна. Усеща се цялата история на стените около нас.
- Да, баба ми бе много горда с имението. Точно за това съм толкова ужасйн от...
Всички погледнахме към Александър.
-... от това че някои дъски ще трябва да се реставрират.
Коментарът на Александър бе най-малкото странен. Цялата къща се нуждаеше от реставрация – при това доста по-обстойна от подмяната на малко дъски от паркета.
Дочух лиричния румънски акцент на Стърлинг, когато и те пристигнаха в стаята.
- Извиняваме се за закъснението си. – каза госпожа Стърлинг, като протегна ръка към мама, а после и към татко. Тя носеше лавандулово шалче около шията си. – Надявам се, че не сте ни чакали дълго.
- Току-що пристигнахме. – каза мама. – Къщата Ви е... прекрасна.
- Надявахме се да се позабавите, за да може да хвърлим едно око на къщата. – взе, че изтърси тате.
- Искате ли да ви разведем? – попита господин Стърлинг. – Мисля, че така може да се реваншираме. От къде желаете да започнем?
- Ще ни извините, ако нещо, което видите се окаже неподредено. Но откакто пристигнахме още не сме се настанили като хората. – каза госпожа Стърлинг.
Къщата въобще не беше в безпорядък; всъщност всичко си бе на точното място. Или по-скоро, ако нещо не си е било на мястото преди, то сега просто го нямаше. Бе оставено само това, което наистина трябва да се покаже. Е, праха и паяжините, те бяха друга история. От тях имаше навсякъде и по много.
- Вече видяхте любимата стая на Константин. – каза госпожа Стърлинг, правейки жест обратно към гостната. – Джеймсън спомена ли Ви? Когато някой премине семейния ни праг, е предопределен да се срещне лице в лице със смъртта.
Баща ми бе поразен, а мама се слиса.
- За щастие това се случва доста рядко при нашето семейство. – добави тя загадъчно.
- Кой бяха тези хора в коридора? – попита тате.
- Аз не видях никого. – каза господин Стърлинг. – Да не са били призраци?
- Не. – каза тате, кикотейки се. – Тези, които са окачени по коридора.
Последвахме господин Стърлинг по коридора.
- Това са семейни портрети.
- Дали ще ви обидя ако кажа... че този човек тук, направо е одрал кожата на Дракула.
- Татко!
- Не – имаш набито око, Пол. И ние така предполагаме. Художникът, който се е захванал да рисува тази картина най-вероятно просто е гледал твърде много Бела Лугоши(*Bela Lugosi – актьор играл Дракула в едноименния филм от 1931г.)
- Александър ще имаш ли нещо против ти да се качиш горе, за да довършиш обиколката? Надявам се да не го сметнете за грубо – но искам да съм сигурен, че всичко е в ред. – каза госпожа Стърлинг.
В ред? Какво ли имаше в предвид? Както ли планираха да ни сервират Стърлинг?
Последвахме Александър нагоре по стълбището от червено кадифе. Коридорът бе дълъг, мразовит и лишен от всякакви модерни придобивки. – Това е библиотеката, а това банята.
Поясни Александър.
Тате надзърна в библиотеката, докато мама хвърли едно око на банята. Античните орнаменти придаваха характер на просторното помещение. Забелязах, че тя се опитва да намери нещо.
- Това е краят на малката ни обиколка. – казах. – Все пак няма да се нанасяме тук.
- Но аз исках да видя дали не ми се е изтрило червилото. – каза тя. – А тук няма огледало.
- Гримът ти е идеален.
- Иха... имате си доста спални. – каза тате, докато надзърташе във всички, една по една.
- Това е стаята на Джеймсън. – каза Александър, докато показваше личното кътче на иконома, с постното обзавеждане, състоящо се от едно единствено легло и гардероб. – А това е тази на родителите ми.
Вратата на стаята на господин и госпожа Стърлинг бе леко открехната. От нея се виждаше празния скрин покрит с купища всевъзможен грим и рамка за огледало, което обаче липсваше. Мама се опита да надзърне и леко докосна вратата. Тя се отвори като откри гледка към едната част на ковчег.
Мама ахна.
- Какво има? – попита тате, който стоеше точно зад мен.
Мама се обърна, а лицето й бе бледо като призрак:
- Нищо. Просто ми се е сторило, това е всичко. Сигурно е заради осветлението.
Александър затвори вратата на стаята на родителите си:
- Бях забравил, че Джеймсън не е почиствал стаята на родителите ми, а ако го е направил е било отгоре-отгоре...
- Разбираме. И аз бих се чувствала неудобно да ви развеждам из нашата къща. – казах.
- Тези стълби водят към таванската ми стаичка, но не очаквах...
- Мисля, че трябва да помогнем да майка ти. - каза мама бързо.
Александър и баща ми се заговориха за Имението, докато майка ми ме издърпа настрани.
- Видях ковчег в стаята им.
- Мамо. Наистина ли вярваш, че господин и госпожа Стърлинг биха спали в ковчег.
Мама се замисли за момент, а след това се засмя.
- Извини ме, Рейвън. Тази къща е малко призрачна. Предполагам, че просто обстановката ме подвежда. Но ти имаш право. Онова сигурно е било ракла или нещо от този сорт.
- Боже! Мислиш ли, че бих ходила с някого, чиято майка спи в ковчег?
- Еми... – каза тя, след още един изблик на смях.
- Хайде да побързаме преди да са си помислили, че си врем носа там, където не ни е работа. – казах.
Заварихме господин и госпожа Стърлинг да подреждат салфетките на масичката за кафе в гостната.
- Къщата ви е доста... историческа. – каза мама.
- Надявахме се да я харесате. – каза госпожа Стърлинг, поласкана. – Осъзнавате, че не би била по вкуса на всеки. Но аз я харесвам, защото си има характер.
Тогава нещо прелетя над главите ни. Мама изпищя.
- Сара! Успокой се. – каза тате.
- Стори ми се, че видях птица.
- Не е птица, Сара. – каза господин Стърлинг. – Беше прилеп.
- Прилеп?
- Извиняваме се. Това се случва от време на време, все пак къщата е доста стара.
- Джеймсън! – извика госпожа Стърлинг.
- Мога ли да си го взема вкъщи? – попитах.
- Естествено, че не! – възкликна мама.
Александър ставаше все по-блед с течение на вечерта.
Джеймсън дотича с метла в ръце. Намерих за доста комични опитите на Зловещия човек да изгони летящото създание в другата стая.
- Е, поне е сигурно, че това не се случва всеки ден. – каза мама през смях.
- В интерес на истината, грешите. – отбеляза господин Стърлинг.
Александър бързо промени темата на прогнозата за времето, но щом стана дума, че метеоролозите са предсказали ясно и слънчево време, госпожа Стърлинг взе да става неспокойна.
- Какво ще кажете за едно Блъди Мери? – предложи тя.
- Не съм сигурен, че на Мадисън ще им се понрави, мамо. – каза Александър.
- Може би ще предпочетете вино? – попита тя.
Исках да предпазя родителите си от гледката на каквато и да е забъркана в кухнята червена микстура, за всеки случай.
- Родителите ми си падат по мартинита и бира.
- Рейвън, не ставай груба. – скастри ме мама.
- Няма проблем, - каза госпожа Стърлинг. – Джеймсън, две мартинита, моля.
- предпочитам моето да е сухо, моля. – каза тате.
И чисто, прииска ми се да кажа. Ама наистина напълно чисто.
Джеймсън ни донесе табла с превъзходни хапки. Дребни сладкишчета и миниатюрни садвичета преливаха от калаените плата. Беше ме страх да попитам какво има в тях, но не спрях мама, когато попита.
- Черен дроб. Бъбрек. И... – поде госпожа Стърлинг, преди мама да я прекъсне.
- Все още съм сита от вечерята. – отбеляза тя и бързо върна сладкишчето до сандвичите.
Сладкишите направо се разтапяха в устата и накрая се наложи дори да помоля за допълнително. Тъкмо бях загребала с шепа един с диамантена форма, когато мама поднови разговора:
- Не можех да не забележа, – каза тя. - че нямате никакви огледала. Нито в банята, нито в коридора.
- Имаме няколко в мазето. – каза искрено госпожа Стърлинг. Още помнех, че ги бях видяла, когато се бях промъкнала преди време в Имението. – Просто не сме ги окачили. – продължи тя.
- Но как си слагате грим?
- С тренировки всичко се постига. Освен това Константин никога не е притеснявал да ми каже ако нещо е станало накриво.
Всички се засмяхме.
Продължихме да ядем, пием и да разговаряме за Румъния и Дулсвил.
- Наистина оценяваме, че ни поканихте в къщата си. – каза госпожа Стърлинг. – Откакто се върнахме тук, не сме излизали никъде. Този град не изглежда много дружелюбен към аутсайдерите.
- Е, надявам се, че ще поправим впечатлението Ви, преди да е станало прекалено късно. – каза мама. – Не искаме да се чувствате нежелани.
Господин и госпожа Стърлинг се спогледаха многозначително.
- Струва ми се, че винаги ще бъдем аутсайдери, – каза госпожа Стърлинг. – без значение къде сме и къде отиваме.
Докато всички си вземахме довиждане видях как родителите ни се прегръщат и ръкостискат. Чувствах се по-нависоко дори от кръжащ прилеп, докато гледах сцената, която не съм си представяла, че ще се случи дори в най-смелите си мечти.



19. Съвсем неочаквано


- Каква вечер! – казах на Александър по-късно същата нощ на разпределителната гара. Той ме чакаше във вагона ни - копие на Имението.
- А те прекараха ли си добре? – попита прелестното ми гадже, в желанието си да се убеди.
- По-хубаво от когато и да било. По пътя за вкъщи не престанаха да говорят за „Константин и Касандра”. Колко интересни и земни били те. Бяха много щастливи, че най-сетне са зърнали Имението отвътре. Много благодаря, че поканихте родителите ми, както и мен, де.
- Не бях сигурен... след цялата тази история с прилепа.
- Шегуваш ли се? Не престават да говорят за нея.
- Семейството ми направо боготвори вашето. – каза той със светнали очи, а после постави ръката си върху моята. - Но искам да разбереш, че не трябва да се вълнуваш прекалено...
- Но ние всички сме развълнувани. Тате е впечатлен от Имението. Ще помни тази разходка до края на живота си.
- Радвам се, че им е харесало, но... – поде той.
- Последните няколко дни бяха по-впечатляващи, отколкото можеш си представиш. – казах, прекъсвайки го. – Обожавам родителите ти. Да направим бартер?
- С твоите родители ли? Навит. Смятам ги за готини.
- Какво? Невъзможно!
- Майка ми носи чадър на лунна светлина. – каза той, подсмихвайки се. – А баща ми настоява винаги да носи наметало.
Нямах си и на идея, че Александър гледа на родителите ми така, както аз на неговите – леко неудобно.
- Твоите родители са по-готини! – каза той и започна да ме гъделичка.
- Само защото не са твой родители. Ако заживееш с тях ще си промениш мнението.
- Както и ти твоето. – каза той. – Особено, ако узнаеш, че...
- Какво ли си мислех, докато шпионирах тези възхитителни хора от двора на Имението? Едва ли имат скелети! Нито в килера, нито никъде.
- Има нещо, което трябва да ти кажа. – Александър бе станал сериозен.
- Тогава се държах се незряло. Моля те не им казвай.
- Няма.
- Обещаваш.
Първо го целунах, а после се притиснах до гърдите му.
- Стана по-хубаво откакто си го бях мечтала. Харесва ми родителите ти да са в града. Е, вярно отказахме се от част от независимостта си. Но на кого му пука? Спечелихме много повече.
- Трябва да ти кажа...
- Не... има нещо, което наистина искам да ти кажа. – загледах се в дълбоките му тъмни очи. – Най-сетне животът ни е перфектен.
Александър ме погледна отначало шокиран, но после поласкан.
- Та какво щеше да ми казваш? – попитах.
- Може да почака. – каза примирено.
Александър ме целуна за лека нощ с такова чувство все едно ме целуваше за първи или за последен път.

На сутринта, се събудих от дълбок сън и се поех все още сънена надолу по стълбите по пантофи и пижама. Ориентирах се директно към кафе машината.
Родителите ми изглеждаха странно – по-странно от обичайното. Сериозни, все едно някой беше умрял. Майка ми се бе надвесила над съботния вестник на кухненската маса.
- Може би вече знаеш, - каза тя.
Аз си наливах кафе:
- Какво да знам?
- Странно е. Стърлинг не ни споменаха за това миналата вечер. Мислиш ли, че трябваше да споменат?
- Може би просто ще си купуват нова къща? Нещо по-модерно? Нещо без прилепи.
- За какво говорите? – завлачих се, докато най-сетне не се облегнах на масата.
Тате ми посочи вестника.
На колоната за „истински имения” имаше снимка на Имението и надпис:

За продан – 3 акра.
Имението Стърлинг, Бенсън Хил
Служба за недвижими имоти Баркли

Сърцето ми се свлече в стомаха.
Стърлинг продаваха Имението!
Това се опитваше да ми каже Александър. Затова майка му и баща му казаха, че ще останат в града само за няколко месеца. Затова Александър бе разсеян и в неестествено лошо настроение. Ако вече нямаше Имение, нямаше как да го има и него.
Александър любовта на живота ми, щеше да се върне в Румъния.

20. Нагорещени надгробни плочи



Карах колелото си по целия път за дулсвилското гробище, а сълзите се стичаха по страните ми като капчици кръв.
Задъхана, метнах колелото си Trek до тухлената стена и олющена ограда. Безброй малки свещички поставени по надгробните плочи осветяваха мрачния ми път през гробището.
Докато тичах през него, заръмя дъжд, който гасеше свещичките точно, когато минавах покрай тях. Мъглата бавно се стелеше наоколо, докато аз се опитвах да следвам правилната посока. Още от далече видях как Александър стои близо до паметника на баба си. Нахвърлих му се.
- Не искам да заминаваш! – проплаках.
- За какво говориш? – попита ме той.
- Видях вестника! Родителите ти продават Имението. Защо не ми каза?
- Исках да ти кажа, но преди това трябваше да получа някои отговори.
- Отговори ли? Та ти се местиш в Румъния! Не искам да заминаваш. - притиснах го отчаяно в прегръдките си.
- Знам, - каза, докато и той ме притискаше силно. – И аз не искам, точно за това се опитвам да разбера нещо.
- Защо трябва да се отиваш точно сега? – попитах, поглеждайки нагоре към нежните му кафяви очи. – След всичко, през което преминахме? Тъкмо отървахме мен, теб и целия Дулсвил от семейство Максуел? И това ли е наградата, която заслужихме?
- Точно това е причината да се върна обратно вкъщи – според родителите ми. Когато събрахме Валентин с брат му - Джагър, настъпи и краят на семейната ни вражда. И сега родителите ми искат да се върна в Румъния, за да съм отново със семейството си.
- Но сега ти живееш тук!
- Знам. Опитах се да им обясня. И още по-лошото е, че не виждат причина вече да задържат Имението. Затова практически съм на улицата!
- Ще останеш и ще живееш с мен. Нашите няма да възразят.
- Не мога да го направя... Тогава те ще узнаят...
В думите на Александър имаше смисъл. Ако той останеше да спи под един покрив с нашите едва ли щеше да може да скрие, че спи през целия ден и то в ковчег.
- И какво планираш да направиш? Не можеш да си тръгнеш, Александър. Остави ме да поговоря с тях. Веднъж щом чуят гледната ми точка...
- Не съм убеден, че някой е в състояние да ги убеди. Опитах всичко. Викане, цупене. Аз съм им син. Те искат да са близо до мен. И уважавам желанието им. Но те се опитват да ми съсипят живота.
- И моя, също! Не могат да ни го причинят, Александър! Аз те обичам!
Притисках го силно и плачех неконтролируемо:
- Разбирам, че им липсваш – и те те обичат така, както аз. Но защо да не могат просто и те да заживеят тук?
- Защото целият им живот и работа са в Европа. И те искат детето им да е около тях. Причината да ме изпратят тук беше, че ще съм изолиран, но сега вече ме искат вкъщи.
- Но ти не си изолиран. Ходиш на танци, на вечери, на срещи. Не може да са видели дали си се приспособил за толкова кратко време.
- Опитах се да им го обясня. Макар че не съм сигурен, че ми обърнаха внимание. Те са от старата школа.
- Никога не съм и предполагала, че най-голямата пречка във връзката ни няма да е това, че аз съм смъртна, а ти вампир нито това, че разни белокоси кръвопийци те издирват, за да ти отмъстят, а „милите ти и приятни” родители.
Александър не продума.
- Заради мен е... – рухнах на колене пред надгробната плоча. – Ако бях като Луна, от вампирско потекло, те щяха да не одобрят.
- Те те боготворят.
- Но аз не съм вампир. Румъния е на другия край на света. А аз не мога да живея и секунда без теб какво остава за цяла вечност!
- Знам, и аз също.
- Тогава защо просто не им кажеш, че няма да дойдеш!
- Казах им.
- И те?
- Румъния била мой дом.
- Отивам да говоря с тях, - казах гръмогласно и станах от земята. – Нека отидем още сега. Когато разберат колко живота ще съсипят с решението си, може и да го променят.
Но Александър не помръдна. Вместо това ме придърпа към себе си и ме притисна, а аз продължих да плача.
- Не знаех, че ще стане така. – призна Александър. – Знаех, че ще дойдат и ще наложат техния стандарт на живот, но никога не съм предполагал, че ще е до такава степен.
Изведнъж отчаянието ми се превърна в гняв:
- Защо не ми се довери, дотолкова че да ми кажеш тази новина? Не разбирам защо не ми каза още в самото начало. Ами трябваше да го прочета във вестника.
Тогава се обърнах право към него и го погледнах с най-дълбоката тъга, която в момента изгаряше душата ми:
- Искаш да заминеш, нали?
Александър ме сграбчи за раменете:
- Никога не го казвай, не го помисляй, дори и за секунда. Тук е домът ми, тук с теб. Сега и завинаги.
Свлякох се в прегръдките му.
- Това ли е причината да ме държиш настрана от родителите си?
- Имах нужда от малко време.
- Още не мога да свикна дори с мисълта. – подех. – Невъзможно е! Никога повече няма да се видим. Не мога да те пусна! Трябваше да ми кажеш.
Знаех, че Александър липсва на родителите си. Единственият им син бе на няколко часови зони разстояние. Оставен сам, само с един единствен иконом, който да го обгрижва. Не това искаха за него. Предполагаше се, че е тук, за да се крие от Максуел, не за да се влюбва.
- Опитвах се да измисля някакъв план.
- Аз съм добра по планирането, пък и в този случай мисля, че знам точно какво да направя.
- И какво?
- Решението на твоите и моите проблеми едновременно.
- Добре...
- Сега сме на свещена земя.
- Да, така е.
- Може да сме заедно за вечността.
- Не... това не е вариант. – Александър отстъпи назад.
- Това е единственият ни шанс, - казах и се вкопчих за ризата. – Искам да съм като теб, като твоето семейство. Тогава няма да се тревожат, че си единствения вампир в града.
- Не му е сега времето...
- Може ли да има по-подходящо време, изобщо? Има ли някаква причина, която да те спира? Ако не сега... тогава кога?
Александър погледна надолу към мен. Очите му бяха любвеобилни и все пак тъжни.
- Не осъзнаваш какво ме молиш да направя.
- Напълно осъзнавам. Ако и аз стана вампир ще сме свързани завинаги - заедно за вечността. А ако си остана смъртна, повече никога няма да те видя.
Александър се замисли. Той бе също толкова прелестен, колкото първият път, когато го видях. Бризът леко галеше косата му.
- Моят дом е тук, – каза той. – с теб, по начина, по който бяхме заедно и до сега.
- Ти ли си този, който ще решава вместо мен. – предизвиках го. – Може би това решение трябва да взема аз.
- Какво щеше да направиш, ако имаше и друг вариант? – ненадейно ме попита той. – Ами ако аз можеше да стана като теб – смъртен. Тогава какво?
Вампирското да престане да е част от Александър? – подвоумих се. Замислих се над възможността Александър да се промени. Осъзнах бремето и тежестта, която му бях прехвърлила в желанието да изпълня мечтата си. Ами ако аз можех да го променя и на него не му харесаше да бъде смъртен? Ако това промени и идентичността му? Ако му е тежко, ако е нещастен, ако започне да вини мен?
Никога не бях поглеждала нещата от този ъгъл.
- Харесваш ме единствено, защото съм вампир ли? – попита той.
- Разбира се, че не. Щях да искам да съм като теб дори да беше трол. Но това е, което си. Не бих искала да се променяш.
- Така се чувствам и аз. – той обгърна лицето ми с длани. – Обичам те точно такава каквато си.
- Искаш да кажеш, че ако бях вампир нямаше да ме обичаш?
- Разбира се, че ще те обичам, но... но ако на теб не ти хареса живота на вампир? – попита Александър.
- Ще ми хареса! Винаги съм си мечтата да бъда като теб.
- Никога няма да си в състояние да кажеш на родителите си каква си всъщност. А ако го направиш, мислиш ли, че ще ги зарадваш? Собствената им дъщеря - кръвосмучещ вампир? Може да е забавно на теория, докато не ти се наложи да напуснеш града, защото са те погнали, както е станало с прадедите ми. Сега се смяташ за аутсайдер, но каква си мислиш, че ще си щом станеш част от Подземния свят?
Наистина не бях обмислила детайлите, които току-що ми бе подчертал.
- Когато казваш „Просто ме ухапи”, никога не съм вземал решения просто вместо теб, вземам решение за остатъка от живота ти. А това, уверявам те, не е никак лесно.
Александър се грижеше за мен. Не просто сега, а завинаги.
- Не можеш да напуснеш Дулсвил. Обещай ми, че няма да го направиш! – казах.
- Обещавам, че ще направя всичко по силите си. Опитвам се да намеря някакво разрешение във всяка минута от всеки един ден.
Той стисна раменете ми.
- Освен това, - продължи. – не мога да те оставя сама с Тревър Мичъл.
Замислих се за Имението, за цялото време, което бях прекарала в ковчега на Александър, за нощите, в които го наблюдавах докато рисува, за разходките по коридорите на светлината на свещи.
- Сърцето ми е разбито. – казах.
- Моето, също. Случи се нещо, което никога не бях и допускал, че може да стане. Винаги съм смятал, че Имението ще остане завинаги семейна собственост. Че аз ще остана да живея в него.
- А сега ще заминаваш за Румъния? – продължих. – Ще дойда с теб. Това е единствения начин да оцелея.
- Да не се отчайваме все още. – каза той нежно и ме погали по бузата. – И в този смисъл и без това още няма предложения за Имението. Все още имаме време да си съставим план.


21. Новините се носят бързо



Щом се върнах вкъщи заварих родителите ми да седят на крайчеца на креслата си като на тръни.
- Е, какво ти каза Александър? – попита мама. – Ще напускат ли града?
Кимнах.
- Сигурно си съкрушена.
- Да!
Сълзите започнаха да се стичат отново по и без това вече влажните ми страни.
- И на нас родителите му ни харесаха. Надявахме се да прекараме повече време с тях. Съжаляваме, скъпа.
Не можех да говоря.
- Мислех си, че тук им харесва, но мога да си представя колко им е трудно. – каза мама.
- Защо, защото тя облича корсети, ли? Или защото използва чадър, за да се пази от лунната светлина? – попитах.
- Знаеш колко консервативен може да бъде този град. – каза мама. – Сигурно искат да се преместят на някое по-космополитно място.
- Очертават се промени – ако Александър наистина се премести – аз мога ли да отида с него? – попитах тате.
- Не се надявай. – отвърна той.
- Скъпа, - каза мама нежно. – Разбирам, че той е първата ти любов.
- Не, той е единствената ми любов!
- Знам, - продължи тя. – но ти си само на шестнайсет.
- Почти на седемнайсет съм! Жулиета се е омъжвала на тази възраст!
- И виж какво я сполетя накрая. – каза тате.
- Не е смешно! Ако Александър се премести, чисто и просто животът ми свършва. Никога няма да мога да се възстановя. – избухнах в сълзи.
Мама ме прегърна, така както правеше, когато бях малка.
- Защо на Стърлинг не им харесва тук? – проплаках. – Защо трябва да се връщат в Румъния?
- Убедена съм, че имат близки там. – каза мама, отмятайки косата полепнала по мокрото ми лице. – Там е домът им.
- Но за Александър тук е неговият дом. Ако ние купим Имението – той ще може да остане там. Той е почти на осемнайсет, нали знаете.
- Не съм сигурна, че можем да си позволим да поддържаме две жилища.
- Можем поне да опитаме, нали? Използвайте парите ми за колеж. Ще си намеря работа.
- Мислиш ли като ги говориш нещата? – каза тате с усмивка.
- Зная какво говоря. – казах. – И ще го направя. - но после пресметнах броя на заплатите, които трябваше да заработя в Армстронг Травъл. – Ще ми отнеме години на почасова работа, за да спечеля достатъчно за къща. - казах, обезсърчена. – До тогава ще съм навършила годините за пенсия.
- Когато майка ти се прибра вкъщи за лятната ваканция, когато бяхме в колежа, - каза тате. – Бях толкова самотен. Всеки ден и пишех писма, и й звънях. Беше доста преди да плъзнат Интернет и мобилните.
- Имейлите едва ли ще заменят присъствието на Александър. – казах и се отправих ядосано към стаята си. - Нищо не може да го замени.

Това бе един от случаите, в които нищо от това, което можеха да кажат родителите ми не можеше да ме утеши.
На следващия ден мълвата за продажбата на Имението на Бенсън Хил се бе разпространила из цял Дулсвил като торнадо. Но при това торнадо единствените нанесени щети се криеха в собственото ми сърце.
- Какво ще правиш? – попита ме Беки вкъщи на следващата сутрин, докато аз все още се излежавах в леглото си. – А Александър ще заминава ли? Къде ще живее?
- Нямам си и на идея.
- Добре де, стани. Ще закъснеем. Искам да кажа, ще закъснеем повече от обичайно.
- Не искам да се мести. Ще умра.
- И аз не искам да се мести, а той дори не ми е гадже. Той е идеалният за теб. Ще ми е болно да те виждам разделена от истинската ти любов.
- Това е най-лошата новина, която можех да получа, изобщо! – проплаках. И бе истина, нямаше две мнения по този въпрос. Собственият ми свят се бе сринал върху главата ми. – Не мога да ходя на училище днес!
Беки се вкопчи в ризата ми:
- Трябва да го направиш. Няма да те оставя тук да се самосъжаляваш. Училището поне ще занимава мислите ти.
След като освежи лицето ми с малко студена вода и обеща да помогне с решение на проблема ми, Беки успешно успя да ме замъкне до училище. Но щом веднъж стигнах там, бе доста преувеличено да се каже, че успях да се разсея.
- Имението се продава, а Александър се връща обратно в Румъния. – каза Беки на Мат веднага щом го зърна.
- Родителите ми го казаха вчера веднага щом се прибрах в нас. Това е адски гадно, Рейвън. Но се носят слухове, че продават Имението, за да си построят ново в близост до гробищата. – каза той.
Носят се слухове? Та новината току-що бе пусната, вестникът бе от вчера сутринта, за Бога:
- От кого чу това – от Тревър?
- Как разбра? – попита Мат сякаш съм ясновидка.
В интерес на истината сценария на Тревър бе по-хубав от суровата действителност. Поне в този вариант Александър щеше да остане в града.
Чувствах се толкова нещастна, колкото черно беше облеклото ми. Прекарах целия ден в мечтания какъв би бил живота ми в Румъния, със Стърлинг. Ако и четиримата сме вампири, ако няма прегради между нас. Животът ни щеше да е безкраен поток от любов, красиви емоции и лунна светлина.
Преди да започне часа се бях отбила до автомата за кула.
- Най-сетне това отвратително имение е за продан. – чух верният последовател на Прада да казва. – Надявам се да го срутят и на негово място да построят мол.
- Май най-сетне успя на го прогониш. – каза Тревър пред шкафчето ми преди часа по литература. – Нека позная, когато родителите му са е видели са скочили обратно в ковчезите си.
- Дори не опитвай да се заяждаш с мен. Не днес.
- Добре, и кога тогава? Кога ще започнем с есетата? – попита той.
- Имам списък с въпросите, които да ми зададеш, а отговорите ми ще са празен лист. – казах.
- Прекалено трудни ли ти бяха? Както и да е това не е мой проблем.
- Повечето от отбора по футбол са приключили с есетата си, а ние дори не сме започнали нашите. Знам, че обичаш да оставяш нещата за последния момент, но аз нямам намерение да зубря чак в нощта преди крайния срок. Освен, ако не се разберем да го правим цялата нощ, тогава съм навит. – той прокара съблазнителния си поглед по цялото ми тяло. – Наясно съм, че обичаш да си поспиваш до късно.
Изръмжах и затръшнах шкафчето си с гръм.
- Точно сега имам много неща на главата.
Тревър ми препречи пътя.
- За твое добро е да направиш този проект. Чу какво каза госпожа Нейпър. Ако се проваля на проекта това може да повлияе на оценките ми за колежа. Не смятам да прекарам остатъка от живота си в затвора с теб.
- Еми, добре ти си го свърши в срок. Просто в момента съм прекалено заета.
- И с какво си „толкова заета”? С полирането на надгробни плочи? С това да се лакираш в черно? С това да правиш заклинания за смърт?
Сега вече бе започнал наистина да ме дразни:
- Тогава може би наистина няма да го направя. – заканих му се.
Тревър се замисли за момент, а лицето му почервеня от гняв.
- Знаех си от самото начало, че това е планът ти. Няма да те остава да ми провалиш шансовете за футболна стипендия, Чудовищно Момиче.
Звънецът удари и сложи край на спора ни.
- Не си прави труда да ме молиш да те придружавам до стаята. – каза той рязко.
И ето, че излезе, че притесненията ми, че Тревър ще ме саботира се оказаха съвсем същите, които той бе имал за мен. В крайна сметка май с моята Немезида се оказа, че си приличаме повече отколкото някога съм допускала.
- Не забравяй – знам къде живееш, – каза с почти заплашителен тон. – както и онова чудовищно семейство. И повярвай ми, те ще останат тук за по-дълго. Тази къща няма да се продаде.
Тревър се отправи към часа по литература с пухтене.
Последният коментар на врага ми ме бе слисал. Затичах се след него.
- Какво искаш да кажеш с това, че няма да се продаде? – попитах като скочих, за да се изправя на пътя му.
- Как си мислят, че биха продали този капан за припели? – попита ме той. – Тази грозотия. Тате каза, че това биха били пари хвърлени на вятъра. С цялото ново строителство в момента, кой би купил полуразрушена, обитавана от духове къща, при условие, че за тези пари може да си купи нова?
Злите коментари на Тревър доказваха напълно поговорката „Всяко зло, за добро”. Ако Имението не можеше да си намери купувач, тогава Александър нямаше да се премести. Гаджето ми можеше да остане в Дулсвил завинаги.
- Иде ми направо да те целуна. – изненадах дори себе си, докато изричах думите.
- И защо не го направиш? – попита ме, а очите му бяха впити в моите.
Точно в този миг вторият звънец удари.
- Защото закъсняваме! – казах и избягах в стаята.

22. Клюки в действие


Табелата „За продан” на „Служба за недвижими имоти Баркли” бе забодена в двора на Имението. Искаше ми се да я изтръгна от земята и да запратя отвъд желязната порта.
Сега когато знаех истинските планове на господин и госпожа Стърлинг си нямах и на идея как да се държа. Обичах ги много, бяха ми толкова скъпи, колкото и собствените ми родители, така че се намирах в сериозно вътрешно противоречие. Хем знаех, че не искат да наранят нито мен, нито Александър и въпреки това решението им ми разбиваше сърцето.
Зачаках пред вратата на Имението притаила дъх. Почуках няколко пъти.
Когато вратата най-накрая се открехна от нея се появи Александър.
- Излязоха. – каза той.
Въздъхнах с облекчение. Цялото напрежение се изскубна от тялото ми като прилеп от таванска стаичка. Прекрачих прага и дарих гаджето си с голяма целувка.
- Още не съм решила дали ще ги умолявам паднала на колене или просто ще проливам горчиви сълзи.
Александър леко се засмя, но кръвясалите му очи и сенките под тях издаваха, че не е спал.
- Имам прекрасни новини. – възкликнах.
- Да чуем.
- Открих идеалното решение на проблема ни. – казах.
- Така ли? – Александър наостри уши.
Поех си дъх все още развълнувана от собственото си решение.
- Няма да се преместиш, докато Имението не се купи от някого...
Александър кимна:
- Така е.
- За това...
- За това?
- За това ние ще се подсигурим, че това няма да стане.
- И как можем да направим нещо подобно? – попита той.
- Радвам се, че попита. Клюките се разнасят из този град като потоп. Обикновено те се носят за теб, за семейството ти или за мен. Този път ние ще сме тези, които ще ги разпространят.
- И какво точно ще разпространяваме? Как можеш да убедиш хората да не купуват Имението?
Мразех да го разочаровам. Той толкова се гордееше с къщата на баба си. И аз обичах имението, но той навярно го боготвореше.
- Разхождал ли си се из града, въобще? – попитах. – Не мога да си представя как някой ще купи Имението след всичките измишльотини, които се тръбят за него от години. Но сега то официално е за продан, така че и ние ще трябва да запретнем ръкави. Трябва да разпространим собствени лъжи. Трябва да ги убедим, че Имението е дори по-лошо от това, което вече предполагат. Прилепи, плесен и ръждясали тръби. Нито една жена с обувки Прада няма да пристъпи, дори за да огледа.
Бледото лице на Александър светна.
- Ами, ако някой от друг град дойде, за да я огледа.
- Тогава ще му се наложи да спре в бензиностанцията на Мики. Или да отседне в Дулсвил за закуска и легло. Ще се погрижим да разберат, че ако купят Имението ще хвърлят парите си на вятъра и скоропостижно ще чуем как отпрашват от града със свистящи гуми.
Той ме вдигна и ме дари с дълга целувка.
- Откъде ще започнем? – попита с подновена надежда.
- Трябва да задействаме всичко още тази вечер. Нямаме време за губене.

Аз и Александър се срещнахме с Мат и Беки на фонтаните на площада.
Мат бе с вълнен пуловер и бутонки, а Беки бе увила розовия си суичър около кръста.
- Благодаря Ви за помощта, приятели. – казах. – Като сме повече ще можем да покрием по-голям терен.
- Бях направила всичко, за да помогна Александър да остане в града. – каза Беки.
- Сега, ключовите точки за днес са площада и клуба по голф. – казах им. – Училището ще го оставя за утре.
- Мат може да вкара двама от нас в клуба. – предложи Беки. – Няма да е проблем.
Някой спортен тип - с бутонки и кръпки на ръкавите несъмнено - бе доста по-подходящ за клуба от такъв с черен копринен корсет и кубинки.
- По-добре направо да се срещнем тук след час. – казах.
И така с Александър поехме по северната част на площада, докато Беки и Мат се отправиха на юг.
Влизахме и излизахме от всевъзможни магазини за дрехи като ужким разглеждахме, а междувременно пламенно разговаряхме за окаяното състояние на Имението. Гледката на мен и Александър сама по себе си бе достатъчна, за да предизвика шушукане, но фактът, че можеха да чуят за мръсните ризи на Имението – в буквален смисъл – накара всички шефове и продавачи да наострят уши.
- С Имението е официално свършено. – казах на Александър, когато поехме отново към фонтана.
- Хей... ходихте ли в „При Шърли”? – каза Беки, която вече ни чакаше.
- Бяхме го предвидили. – казах и я сръчках с лакът.
- Аз черпя. – каза Александър толкова авторитетно, колкото един треньор би заявил на отбора си след победа.
- Никой не ме слуша какво говоря, - каза срамежливата ми най-добра приятелка, докато се редяхме на опашката в „При Шърли”. – Но когато стана дума за Имението и за пукнатините в основата му... някак си всички в ресторанта чуха.
- Може би стана така, защото аз почти виках, – каза Мат. – а пък и се изтърсихме без резервация.
И тогава от една малка масичка встрани една по-възрастна двойка съсредоточена върху споделена купичка мелба ни хвърли подозрителен поглед.
Жената каза: „Мисля, че току-що чух момичето да казва, че Имението имало пукнатини в основата.”
- И аз. – отвърна мъжа. – И ми се стори, че момчето каза, че е изскочило с писъци от там.
Стиснах силно ръката на Александър, а на Мат и Беки вдигнах палци.
Като наш водач, който междувременно сортираше и току-що купения ни, вече разтичащ се сладолед, Беки ни закара в клуба по голф на Дулсвил. Клубът разполагащ се на няколко акра площ сам по себе си бе място за срещи на всички сноби от целия град. В територията му се помещаваха закрит и открит тенис корт, игрище за голф с осемнадесет дупки, магазин за сувенири, такъв за голф принадлежности и четиризвезден ресторант. Табели за наближаващия Ежегоден Търг на Изкуството осейваха тревата все едно беше предизборен ден.
- Ние ще изчакаме тук. - казах на Беки и Мат.
След няколко минути всички членове било то с тенис ракети, голф принадлежности или йога постелки заизлизаха от клуба, приключили с тренировките за днес с физиономии все едно са ходили на неотменна работа. Когато хората се посвършиха една двойка с кутии пълни с керамика се заопитва да си отвори вратата. Александър изскочи от пикапа и отиде да я задържи, за да минат.
- Това е нещо, което човек може да направи, въпреки че не е изтупан с бяла риза. – каза той, когато се върна в пикапа. Останахме така преплели пръстите на ръцете си, докато Мат и Беки не се върнаха.
След малко вече си бях вкъщи; мълвата за състоянието на имението на Бенсън Хил се бе разнесла така бързо, че мама и тате го бяха чули по телевизията, и сега изглеждаха леко загрижени.
- Може би не бива да ходиш в Имението. - мама се изпречи на пътя ми, докато се качвах по стълбите.
- И защо? – попитах.
- Чух, че стените можели да паднат всеки миг.
- Мислих си, че не вярваш на клюки. Освен това, кой въобще ти каза това?
- Няма значение. – поде тя, а после извика. – Пол...
- Но до края на мача има толкова малко. – извика й той в отговор.
- Пол, важно е.
Баща ми неохотно се присъедини към нас, стискайки дистанционното сякаш му е жизнено необходимо.
- Става въпрос за посещенията на Рейвън в Имението. – каза мама. – Мисля, че докато Александър не се премести ще е по-добре да прекарвате времето си тук.
- Не можеш да ми забраниш да ходя в Имението! – възкликнах.
Нямах си и на представа, че планът ми ще проработи така добре. Но сега той започваше да работи срещу мен.
- Тази къща е в окаяно състояние. – продължи мама.
- На мен пък ми се стори хубава. Наистина е малко стара и прашна, но ми се струва, че е здрава като крепост.
- Чуваш ли! – настоях.
- Но в нея имаше прилепи. – продължи да спори мама. – Видях цели два.
- Но аз обожавам прилепи.
- Те са летящи гризачи. – предизвика ме мама.
- Не всички.
Родителите ми ме изгледаха учудено.
- Сара, може ли да обсъдим това по-късно. – предложи тате.
- Мамо, всичко това са просто слухове. През целия ми живот си ми казвала да не вярвам на злобните клюки, които се разнасят из този град. И сега искаш да ме убедиш, че в този случай, съветът ти е бил грешен?
За момент баща ми спря да слуша приключващия мач и се фокусира изцяло върху отговора на мама.
- Добре. Ще приема, че това са просто слухове и нищо повече. И аз бях в къщата, и тя бе наистина великолепна.
- Благодаря ти, мамо. – казах и поех към стаята си.
- И все пак за всеки случай, – извика тя по дирите ми. – няма ли да е по-добре с Александър да се виждате в беседката им.



23. Английската Инквизиция


Никога преди не бях тръпнала в такова очакване да дойде часът за училище.
Бръщолевех за това, че имението на Александър е обитаваното от духове, че е полусрутено и зловонно(в зависимост от настроението) из цялата столова, из салона по физическо и по коридорите. Денят отлетя така бързо и неусетно, че накрая се отправих щастливо към последния си шести час, докато някой ми се изпречи на стълбите.
- Слушай сега, Чудовищно Момиче, - каза Тревър. – Трябваше да осъзная, че като те избирам за партньор сам се навирам в кацата. Но дори да го бях разбрал тогава, пак нямаше да мога да предположа колко дълбока може да се окаже тя. Или ще се разберем да се видим днес, или още сега отивам при госпожа Нейпър.
Бях благодарна на Тревър. Макар че никога не бих го споделила точно с него, сега се чувствах много по-уверена, че Александър ще остане в града. Мразех да пиша доклади, а още повече ненавиждах да се виждам с Тревър, но това бе нещо, с което трябваше да приключа. Нямаше причина да протакам повече.
- Естествено, днес или всеки друг ден, ще е идеално. – казах.
Тревър се изненада на положителния ми отговор. Опули ми се, все още леко скептичен:
- Разбирам... планираш да ми вържеш тенекия.
- И защо да го правя? – попитах. – Пък и тази задача подхожда повече на някой третокласник.
Исках да определим среща си на неутрална територия. Не на място, където той и хайката му футболни сноби да може да ме причака. Нуждаех се от място, в което да имам поне минимална защита – място, на което наоколо да има и познати лица. Площадът. Или библиотеката. А може би полицейския участък?
Спряхме се на отдела с храна на мола. Молът в Дулсвил вероятно бе като всеки друг в Америка. По нищо не се отличаваше със стандартните си магазини за дрехи, обувки, свещи, лосиони, бельо, бижута и обичайната будка за вестници. Не съм от хората, които се влачат по моловете, по начало повече се вписвам към вехтошарите, предпочитащи дрехи втора ръка. Но имаше нещо в тях, на което не можех да устоя: кътът с храната. Всеки път щом мама или Беки ме завличаха тук й се нахвърлях като изгладнял лешояд на сочна мърша и дегустирах всевъзможни сладоледи, пици и безплатни китайски месца на клечка.
Тревър ме откри на една маса в центъра на отдела за храни награбила успешно едно парче пица с кашкавал и един черешов шейк.
- Най-накрая ще те имам цялата само за себе си. – каза Тревър.
- В интерес на истината, не. – казах и му посочих към детето, което седеше на съседната маса и ни махаше все едно сме му семейство.
- Здрасти. – каза сладичкото момченце. То ми напомни за Тревър като малък в детската градина: имаше идеална руса косица, идеални бели зъбки и идеално изгладени дрешки.
- Децата са експерти в разпознаването на характера на хората. – отбеляза Тревър.
- Точно затова то маха на мен, а не на теб.
- Обърни се, Ланс. Извинявам се, че Ви обезпокои. – майката повдигна сина си и го понесе към отсрещната страна на масата.
Тревър използва момента, за да си отхапе от пицата ми.
- Хей, вземи си своя!
- Чух за Имението. – каза той. – Казах ти, че е прогнила отвътре грозотия. Не мога да си представя как си се мотала из този ад. А може би пък това е причината да го наричаш „свой дом”.
- Прав си. Когато се отбих там миналата седмица открих една цяла стая пълна само със жужащи насекоми. Все една бях в „Ужасът в Амитивил”(* филм на ужасите от 1975 с римейк от 2005.)
- И ти мислиш това за готино?
- И защо да не го мисля? Сега, ако държиш да продължим да си говорим колко противно е Имението…
- Не... хайде по работа.
Не бях хвърлила дори бегъл поглед на въпросите от листчето. Бях го бутнала някъде из тетрадката си по английски, небрежно сгънато на две. Естествено това на Тревър бе в идеално почти недокоснато състояние, прибрано в папка с етикет „Английска Лит.”
- Искаш ли ти да си първа? – попита той. – Или да съм аз?
Не отговорих.
- Моля те, нека приключим най-накрая с това. – той извади една химикалка, доближи я до листа и почна да чете: „Като беше в детската градина, каква си мечтаеше да станеш?”
В мен изплува спомена ми от първия ден на градината, сякаш беше вчера. Денят, в който бях отвърнала: „Вампир.”
- Принцеса. – казах сега.
Очевидно и Тревър си бе спомнил истинския ми отговор. Предполагам, че не всеки ден някой от приятелчетата му в детската се оказваше толкова странен, че да избере подобен отговор.
- Тогава не каза това. – предизвика ме той. – Ти каза, цитирам: „Вампир”.
- Наистина ли? Не си го спомням. Би ли написал това? – попитах разтревожено.
Знаех, че тогава ще ми се наложи да стоя пред целия клас и да произнасям думите: „Исках да стана вампир.” И тогава Тревър щеше да каже: „Боже”, и целият клас щеше да ми се присмива и подиграва.
Тревър надраска нещо на листа.
- „Какво те е накарало да поискаш да станеш такава?” – тогава спря с четенето за момент и попита. – Погледнала си се в огледалото и то се пръснало на парчета?
Вместо да го набия, аз се засмях – от мен се отдели онзи чист, неподправен смях, който издават бебетата, когато ги подхвърлят, малко преди майка им отново да ги е гушнала в обятията си. И точно този детски смях издаде новата нотка на одобрение в мен.
Тревър очевидно не бе предвидил, че ще намеря забележката му за забавна. Той бе готов за борба. Тогава и двамата се пречупихме, очите ни застинаха едни в други. Погледът му остана така втренчен по-дълго от нормалното, но не по онзи зловещ начин, сега по-скоро казваше: „Не съм готов да пусна този миг да отлети.”
Почувствах се странно привлечена от досегашния си смъртен враг. Ненавиждах учтивостта, която се бе породила помежду ни. Но най-много от всичко не харесвах това, че бях свалила гарда си, и то пред него.
„Родена съм си така.” – прииска ми се да кажа. Вероятно психолозите биха отнесли желанието ми за бъда вампир към непрестанното гледане на Дракула с тате. Не бе така: когато брат ми се роди(и всичко се обърна с главата надолу), аз продължих да прекарвам нощите си с Носферату, докато нашите се опитваха да успокоят дерящото се Момче-Идиот.
- Не. – отрони се от устните ми, най-накрая. – Стана, защото не виждах отражението си.
- Хубаво, щом искаш това ще напиша. – каза той. – Следващият въпрос: „Все още ли имаш същото желание?”
- Да, аз съм на шестнадесет и все още искам за стана вампир. – казах саркастично. Бях се научила да маскирам най-съкровените си желания. А в действителност, такава исках да стана вампир и то наистина.
Знаех как госпожа Нейпър щеше да възприеме „интервюто” ми. Някой хора си сменят приоритетите и желанията в хода на живота, а други се раждат с предначертан път и знаят точно какви иска да бъдат. Явно аз щях да съм от групата на изоставащите.
- С какво се занимават родителите ти? Би ли последвала техните стъпки? – продължи той.
- А ти какво ще кажеш?
Взех моя въпросник:
- Обзалагам се, че мога да отговоря на въпросите от твое име без дори да се налага да те питам. Когато си бил в детската си искал да станеш Супермен, най-вероятно, защото си го гледал по телевизията и си си мечтал и ти да бъдеш супергерой. Но сега вече очевидно не си съгласен да летиш наоколо с наметало от калъфка на възглавница. Сега искаш да си професионален футболист. Но те е страх, че като се откъснеш от малкия град, в който сега си нещо като Супермен, ще откриеш, че има и по-добри играчи – по-бързи и по-подвижни. Това ще е и причината, когато правиш този проект да кажеш, че искаш да станеш „крупен строителен предприемач” като баща си. Защото те е страх от провал и нямаш смелостта даже да напишеш това, което искаш наистина да бъдеш.
Тревър целият се закова и пребледня. За миг душата му сякаш се отдели от тялото, сякаш през всичките тези години аз съм била единствената, която го е разгадала напълно. Не бях сигурна дали това осъзнаване ще го накара да ми се ядоса или да се почувства по-привлечен към мен. Но и нямаше да остана, за да разбера.
Пъхнах въпросника обратно в раницата си и отпраших.
Докато вървях си представих как на въпроса: „Като беше в детската градина, каква си мечтаеше да станеш?” той задрасква вампир и пише медиум.

24. Гласове от отвъдното

С Александър бяхме в таванската му стаичка. Той рисуваше красива картина на разпределителната гара, докато аз се опитвах да напиша есето си по английски на лаптопа на мама. Бях прекалено разсеяна, дори за да започна да мисля за бъдещата си кариера - не само, защото близо до мен бе прелестния ми художник погълнат изцяло от поредното си творение, но и защото дочувах смътните гласове на родителите му, които говореха в стаята си, точно един етаж под нас.
С много мъка успявах да разбера откъслечни фрази като: господин Баркли, продажба и Румъния.
- Веднага се връщам. – казах на Александър, но той бе така вглъбен в четките и боичките си, че вероятно щях да съм се върнала преди даже да е усетил отсъствието ми.
Промъкнах се надолу по таванските стълби, а после на пръсти се добрах до спалнята на родителите му. Вратата бе открехната. Банята бе само на няколко врати разстояние, така че ако успеех да стигна до нея щях да чувам разговора им от ехото в стените.
- Господин Баркли каза, че ще трябва да инвестираме в реставрация, ако искаме да продадем къщата. – чух да казва госпожа Стърлинг, когато минавах през прага на стаята им. Останах там, до масичката в коридора, точно пред вратата.
- Мисля, че това ще е най-доброто решение. – отвърна госпожа Стърлинг.
- Съгласен съм. Но няма да променяме нищо. Майка ми построи тази къща по начина, по който я искаше и тя ще остане такава, докато новите собственици не влезнат във владение.
- Може би просто ще трябва да сменим агенцията. – предложи госпожа Стърлинг.
Последва миг на мълчание.
- Константин, - поде госпожа Стърлинг с обичайния си мек и все пак загрижен тон. – Може би продажбата на Имението е грешка.
- Осъзнавам го, Касандра. Преминах през доста тежки вътрешни терзания. Не бе леко решение. Опитах се да го обясня на Александър. И все пак нашия живот е в Европа. И сега удари часът да се върнем там. Всички без изключения. Румъния винаги е била наш дом и сега сме прекалено стари, за да го променяме тепърва.
- Предполагам, че си прав. Но все пак се тревожа...
- Нищо не разбирам. – добави господин Стърлинг с променен тон. – Господин Баркли каза, че до този момент нито един човек не е проявил интерес. Обясни ми, че всички дулсвилци разправят ужасни неща за къщата ни. Не разбирам как някой е способен да наговаря такива неща. Никой, освен Мадисън, не е виждал къщата отвътре.
Една дъска от пода изскърца така силно под крака ми, че навярно чак в Румъния я бяха чули.
Вратата се отвори.
От нея се показа госпожа Стърлинг заедно с високия си и изваян като статуя съпруг.
Сега вратата на банята, която допреди миг ми се струваше така близо, бе станала необятно далечна.
- Рейвън, - каза госпожа Стърлинг. - Не знаехме, че си тук.
- Просто минавах...
- Искахме да поговорим с теб, - каза тя, - но сега предполагам, че вече си чула, че Имението е за продан.
Не помръднах.
- Знам, че навярно е тежко за теб, Рейвън – тежко е за всички ни. – каза госпожа Стърлинг със спокоен тон.
Кимнах.
- Ти си направила толкова много за Александър. – продължи тя. – Знам, че ще му е трудно, когато се отдели от теб. Но обещай, че ще ни идваш на гости.
При нормални обстоятелства, мисълта за пътуване до Румъния, на което ще се запозная с цялото семейство на Александър, би била тръпката на живота ми. И все пак, ако имах възможност да избирам бих предпочела да посещавам гаджето си в Бенсън Хил вместо в Румъния.
- Обещавам. – казах в съгласие.
Александър се появи на стълбите.
- Какво става тук долу?
- Нищо. – отвърна госпожа Стърлинг. – Просто се засякохме в коридора.

* * *

Усетих лека нотка на тъга към Стърлинг да тлее в сърцето ми. Те бяха също толкова наранени от плановете си за заминаване, както бяхме и ние. Вярваха, че решението им е най-доброто, макар и ние с Александър никога да не бихме го взели.
Така и не успях да се съсредоточа върху есето си, а Александър се нуждаеше от малко почивка от рисуването. Бе станало късно, затова той реши да ме закара до вкъщи.
- Мисля, че планът ни действа. – казах, докато ме изпращаше до вратата. - На този етап се очертава да бъдеш тук, поне докато и Имението съществува.
Александър се приближи към мен и ме дари с блажена целувка.
За пръв път от много време, спах истински непробудно цялата нощ.

25. Отвратителното Интервю


За нещастие следващото момчешко лице, което ми бе отредено да видя, бе това на Тревър.
- Все още не си отговорила на всички въпроси. – каза врагът ми, беше ме намерил в двора на училище след часовете излегната на тревата.
- Мисля, че и сам ще се справиш с попълването на празнините. – отвърнах.
- Мога да те хвърля до вас. Ще го направим в колата.
Опитах се да го убия с поглед.
- Остатъка от домашното имах предвид. – каза Тревър и вдигна вежда.
- Предпочитам да повървя.
- Кога ще си признаеш, че ме отбягваш, защото вътрешно изгаряш за мен?
- Когато адът замръзне.
- Вероятно си доста наясно как вървят нещата в ада – все пак живееш там. Какво ще кажеш най-сетне да се вземеш в ръце, за да свършим най-после с тази задача? – предизвика ме той.
Подвоумих се за момент. Бях доста грабната от идеята да имам собствено готическо модно списание(като това, за което с Беки бяхме дискутирали), но не можех и да си представя как ще споделя това с Тревър. Само щях да стана за смях. Затова вместо това казах: „Добре, ритни-топковец. Разрешавам ти ти да ми измислиш професия. Нещо, което да ме издържа дотолкова, че да мога да се нарека самостоятелна.”
Тревър отвори тетрадката си. Успях да видя, че вече няколко страници от есето му бяха готови.
- Какво му е лошото на това мъжа ти да те издържа? – попита ме той. – Някой богат. Могъщ.
- Вече си имам такъв. – съгласих се.
- И рус.
- Черната коса ми допада повече.
- И известен.
Опитваше се да ми намекне нещо. Нито аз, нито Александър бяхме „известни” в общоприетия смисъл на думата. Но пък от друга страна Тревър Мичъл? Та той можеше да бъде избран за крал на бала още в първи клас.
- Известността не е ли важна за теб? – попита, приближавайки. – Всеки да знае името ти?
- Мисля, че вече го знаят.
- Но не по правилния начин. – каза той с бледа усмивка.
- Не се нуждая от известност. Това, което наистина искам е да бъда себе си.
Тревър поклати глава и надраска набързо нещо в тетрадката си:
- И така, до къде бяхме стигнали... До „Очакват ли родителите ти да поемеш по техните стъпки”?
- Не. Свършихме ли? – простенах.
- Какво обичаш да правиш в дъждовен ден? – попита.
- Да седя навън.
- А какво обичаш да правиш в слънчев ден?
- Да спя.
- Определяш ли се като творческа личност?
- Не.
- И защо? – попита той изненадан. – С начина, по който се гримираш и обличаш? Мисля, че винаги си била творчески настроена... като клоун.
- Искаш ли да се нокаутирам още сега? Или предпочиташ да го направя пред целия клас?
- Укроти топката, де. Кое ти е любимото облекло?
- Хм. Роклята ми с корсет от бала.
- Когато затвориш очи за какво си мечтаеш?
- За Александър.
- Ако трябваше да целунеш едно момче от училище, кое щеше да е то? – попита той и се наведе към мен.
- Това го няма във въпросника, нито един от тези въпроси го няма там, глупако!
С Тревър понякога ми беше трудно да разбера кой кого надцаква.
- Просто исках да се убедя, че си ги гледала. Вече приключих с моята част от интервюто. Сега ми остава просто да напиша есето.
- Е... това значи ли, че няма да се налага да се виждаме пак?
- Приключих с моята част. – каза той сдържано и ми даде попълнения въпросник. – Сега е време ти да попълниш въпросите си към мен.
Въпросникът на Тревър бе празен. За това бързо надрасках няколко отговора на въпросите и му го подадох.
- Определено няма да получиш шест за краснопис. – каза той.
С Тревър станахме и изтупахме земята от дрехите си: „Следващата ни среща ще е пред целия клас.” – каза той.
Не можех да не изпитвам лека доза на симпатия към него, след като той ми бе помогнал(макар и несъзнателно) Александър да остане в Имението.
- Отивам да се видя с баща си. – каза, докато влизаше в Камарото си. – Чу ли вече? Може би баща ми ще купи Имението.
Спрях се като закована.
- Какво каза току-що?
Той се усмихна злобно:
- Исках да изчакам, докато моята част от интервюто стане готова... На вечеря вчера си говорихме за мълвата, която се разнесе из града, за това, че няма нито един желаещ да купи Имението, защото ще си хвърли парите на вятъра. Тогава татко каза, че теренът, на който се намира Имението сам по себе си е ценна придобивка. Наемането на кран с топка и булдозер щяло да е далеч по-евтино. Просто си помислих, че е редно да знаеш. От него ще излезе чудесно кокетно молче.
Потънах в земята. Нямах си и на идея, че собственият ми план може да се обърне срещу мен. И естествено, Тревър бе само оръдието на този план.
- Не... не можеш да го купиш! – казах, докато тялото ми вече преливаше от ярост. – Не можеш нито да го купиш, нито да го събориш!
- Знам, че не мога, Чудовищно Момиче. Но виж, баща ми може...
Бащата на Тревър притежаваше половината град. И никога не си бях и помисляла, че един ден и Бенсън Хил може да се окаже част от тази половина.
- Ще кажа на тате да запази няколко тухли, докато го срутва. Ще си ги държа като сувенир. Но мога и да ти ги продам, няма да ти взема скъпо за нещо толкова безполезно. – каза, вдигна стъклото на колата си и отпраши.

26. План „Б”


Чаках пред портата на Имението, а търпението ми започваше да се изчерпва.
- Трябва да говоря с Александър. – казах на Джеймсън веднага щом отвори входната врата.
- Той все още спи, госпожице Рейвън.
Предполагах, че също като мен и Александър се радва на непробудни нощи или както бе в неговия случай на проспани дни.
- Това не търпи отлагане. – казах с авторитет и нетърпение граничещо с раздразнение.
- Сега ще видя какво мога да направя. Бихте ли изчакали в кабинета.
Крачех неспокойно из старата, прашна, отрупана с книги стая. Няколко минути по-късно се появи и Александър облечен в джинси и тениска.
- Какво не е наред? – попита той.
- Всичко! – втурнах се към него. – Но трябва да го обсъдим насаме.
- В беседката? – предложи той.
- Не... на място, на което никой на Земята не би бил в състояние да ни чуе.

* * *

Александър паркира Мерцедеса пред входа на гробището. Почти тичахме към паметника на баба му. Единственият звук, които долавях, бе нежната песен за щурците.
- Има потенциален купувач за Имението. – изплюх камъчето веднага щом се добрахме до паметника.
- Шегуваш се!
- Не, но има и по-лошо. Този купувач е бащата на Тревър.
- Това е ужасно. Мислех, че планът ни е проработил.
- И аз така си мислех. Той планира да събори Имението, за да построи мол.
- Да го събори ли? – топлите кафяви очи на Александър почервеняха от ярост.
- Знам. Ужасно е. Свършихме си така добре задачата да убедим хората, че покупката на Имението би била само загуба на пари, за да не го купи никой. И сега те искат да го съборят. Всичко стана една голяма каша и за нея съм виновна аз. Съсипах всичко, Александър.
Строполих се на гробищната пейка и закрих лицето си с длани.
- Рейвън, вината не е твоя. – каза Александър, в опит да ме успокои. Лошото му настроение в миг се изпари. – Той все още не е купил къщата. Имаме още време.
- Ако кажем на родителите ти, може би няма да склонят да я продадат?
- Баща ми я пусна за продажба. Обясних му още тогава, че и това развитие е възможно. Той ми отвърна, че новият собственик ще е в правото си да разполага с къщата, както той намери за добре. Но ти как разбра за това? Баща ми каза, че все още никой не бил проявил интерес.
- Чух го от първоизточника: Тревър.
- Трябва да има нещо, което да можем да направил. Не искам да се местя, не искам и Имението да се сравни със земята.
Обърнах се към паметника на баба му, в търсене на отговор.
- Трябва да го спрем. Бащата на Тревър не може да го купи, никой не може. Тази къща е твоят дом. Нашият дом. Освен това тя е била и дома на баба ти. – станах и се отправих към паметника. – Баба Стърлинг е изградила този дом с много любов. За себе си и за семейството си.
- Знам. – каза той. – Това ми разбива сърцето по всевъзможни начини.
И Александър се приближи към паметника.
- Ти си единственият, който може да промени всичко това. Знам, че баба ти щеше да е разочарована, ако знаеше, че имението се продава или че ще се срутва. Не може да не намери купувач, който да обича Имението повече от теб и нея.
Тогава той се обърна към мен:
- Каза най-умната идея, която някога съм чувал!
- Как така?
- Не мога да повярвам, че не съм се сетил за това по-рано. – Александър стана странно жизнерадостен. Даде ми голяма прегръдка и ме завъртя наоколо.
- Какво ти става?
- Имението е за продажба. – каза той с усмивка. – И аз познавам някой, който направо си умира да го купи.
Нямах и на идея кой според Александър би купил Имението. Който и да беше той определено трябваше да е червив от пари и някого, за когото Александър не би се сетил, докато се мотае из къщата на баба си. Но как ли щеше да убеди този човек да отседне в Дулсвил? Гаджето ми ми обеща да не просветли за плана си още в началото на следващата ни среща.
На следващия залез се срещнах с него в товарния ни вагон.
- Не можах да мигна цяла нощ. – казах нетърпеливо, докато се промъквах вътре.
Той пое ръката ми и ме придърпа към себе си.
- И така кажи ми най-сетне... кой може да купи Имението? – попитах с нотка на надежда.
- След няколко месеца ще навърша осемнайсет. – поде той. – И когато го направя ще разполагам с наследството си. Баба ми бе много щедра жена. Така че открих, че преспокойно ще плащам дори за поддръжката на Имението.
Облещих се.
- Аз ще купя Имението. – каза той гордо.
- Това е страхотна идея. – поех ръцете му в своите и затанцувах наоколо. – Ти си гении.
- Няма нужда да се връщам в Румъния, ако имам място тук, където да живея, разбираш ли? Освен това мисля, че баба ще е доволна, ако знаеше, че ще използвам парите й, за да задържа Имението.
- Страхотен план! – притиснах гаджето ми и го разцелувах. Бях толкова горда с интелекта му. Нямаше как да срещна друг така мъдър на неговите години.
- Аз съм почти пълнолетен. – продължи той. – Това означава, че вече ще вземам сам решенията за себе си.
Внезапната зрялост, която застроя от него бе доста възбуждаща.
- Ти си брилянтен и секси едновременно! – казах сияеща.
- Не се радвай прекалено. Има една уловка.
- Наистина ли? Но аз си помислих, че ти каза...
- Трябва да дам депозит, който поне да се доближава до цената на къщата. Имам някакви спестявания в банката, но те са крайно недостатъчни. Трябва да изкарам тези пари, за да осъществя плащането.
Единствената подходяща работа с месечно заплащане, за която знаех, бе във видеотеката. Но нямах дори надежда, че заплатата от нея би стигнала за къща.
- Но от къде да се сдобием с такава сума? – попитах.
- Точно там се корени проблема.
- Единствените пари, които имам са няколко стонин долара в банка и около 60 в едно чекмедже в стаята ми. – предложих му. – Мога да помоля нашите за заем.
- Толкова голям, че да стигне за къща? И те просто ще го дадат на едно шестнадесет годишно момиче?
- Не, ще го дадат на теб. – казах
- На седемнадесет годишното й гадже ли? Оценявам предложението, но не мисля, че ще се получи.
- Колко пари ти трябват?
Александър произнесе цифра доста по-висока от очакванията ми.
- Как можем да се сдобием с толкова пари? – попитах изумена.
- Точно тази част от плана ми е още смътна. Но ще трябва да го измислим преди бащата на Тревър да напише чек.

27. Докладът Нейпър

Притискаха ме два неотложни проблема с ужасяващо кратки срокове за изпълнение. Първият – трябваше спешно да намеря достатъчно пари преди бащата на Тревър да е предложил оферта за Имението и вторият – да приключа есето си, или по-скоро да го започна, преди деня на голямата презентация.
Два проблема, върху които ми бе невъзможно да се съсредоточа едновременно. Не знаех как да спечеля толкова пари, а ако не измислех нещо бързо, Александър щеше да се премести в Румъния. За да успокоя малко страстите си, седнах на компютъра и се опитах поне да започна с есето.
Но как изобщо госпожа Нейпър очакваше да се фокусирам върху бъдещето и кариерата си, когато Александър щеше да отиде на другия край на света? Единствената ми мечта за колеж сега бе да ме приемат в университета в Трансилвания. Но дори с добри оценки, шанс за прием и достатъчно пари за издръжка, това щеше да отнеме най-малко две години. През това време Александър можеше да се ожени за друга.
И все пак, ако сега имах работата, която бих имала след около пет години, щях да съм в състояние да помогна на Александър с парите за къщата. Чувството на безсилие ме завладя и неусетно нервно забарабаних с пръсти по бюрото в опит да се съсредоточа върху проклетото есе.
Никога не бях възприемала за себе си бъдеще различно от това да стана вампир. Но как се очакваше да изтропам това пред целия ми клас? Замислих се за всички неща, които обичах – вампирите, мрачната музика, размотаването по гробищата. Каква ли професия би ми позволила да бъда себе си? Лекар? Не си представях кой би се чувствал удобно в компанията на някого с черна хирургическа маска и тъмна перелина приближаващ към него със скалпел. Дори родителите ми биха предпочели да се лекуват сами. Може би адвокат? Но не мисля, че в някоя съдебна зала биха ме допуснали издокарана в минипола и кубинки. Учителка? Родителите не биха пускали децата си дори да припарят до часовете ми.
Изведнъж се замислих, бих ли искала изобщо да прекарам остатъка от дните си в Дулсвил при положение, че имаше реална опасност Александър да не е вече тук? Преди направо си умирах от желание да се разкарам от този град, но когато истинската ми любов се появи всичко придоби нов смисъл. Преди само се надявах, че някъде съществува място, на което няма да съм аутсайдер. И сега ако Александър си тръгнеше знаех, че ще съм дори по-самотна от преди.
Страхувах ли се да покажа пред целия клас истинската си същност? Беше ли ме шубе да изразя всичко, което исках да стана? Защо се притеснявах да споделя мечтите си за вампирско бъдеще и за това, което наистина исках да съм? Винаги съм била на мнение, че отстояването на собствените виждания е също толкова важно – ако не дори повече – колкото преследването на кариера. Трябваше да се помъча да съм честна, особено сега след като се бях подиграла на Тревър, че прикрива най-съкровените си мечти. Бях го обвинила, че му липсва кураж, но не се бях замисляла дали аз го притежавам.
Поех си дълбоко дъх и записах. Думите се изливаха от мислите ми по-бързо, отколкото можех да пиша. Отдадох се на силния изблик на емоции, без да се интересувам колко глупаво би прозвучало на госпожа Нейпър и на съучениците ми. Допреди малко така празната страница сега се бе преобразила магически в завършено есе. Бях така погълната от писането, че нищо не би било в състояние да ме разсее.
Когато свърших с черновата, започнах да водя бележки за презентацията си.
„Да работиш за пари е прекрасно” - помислих си – „но перфектната кариера би била да правиш това, което истински обичаш и да си заплатен достойно за него.” Тревър трябваше някак си да стане професионален футболист. Били Момчето можеше да стане учен или програмист. А Александър да е художник. Но нима той вече не беше такъв? Та нали спечели честно и почтено първа награда на фестивала по изкуствата с Хипстървил. Това, от което се нуждаеше сега бе някой, който да оцени произведенията му по достойнство и да заплати за тях, така че да успеем да купим Имението.
И тогава ми дойде като гръм от ясно небе. Как не се бях сетила по-рано?
Можехме да продадем творбите на Александър на Ежегодния Търг на Изкуството в Дулсвил.
Докладът на Нейпър ме бе дарил с по-голямо проникновение, отколкото бях предполагала.
Да убедя Александър в брилянтността на плана си обаче бе следващият проблем.
- Търгът в Дулсвил. – казах на обичайната ни среща в товарния вагон. – Ще продадем картините ти на търга.
- Да не се бъзикаш? Кой би купил работите ми?
Александър се загледа в окачените си по стените картини:
- Чу баща ми. За мен рисуването е нещо като хоби. А този търг е за професионални художници.
- Александър, картините ти са великолепни. И не е нужно да съм експерт, за да видя, че са ценни.
- Заслепена си, само защото си ми гадже.
- Ти спечели първа награда на фестивала по изкуствата в Хипстървил. Тези, които гласуваха за теб не ти бяха точно гаджета, нали? Ти си невероятно талантлив. Ако съм научила нещо от този проект по английски то е, че хобито би могло да се превърне в професия. И ние сме на път да го докажем.
- Не съм на същото мнение – трябва да има и друг начин.
- Няма време за това. – настоях. – търгът е тази седмица. И той е единственото ни спасение...
- Не съм готов да показвам работите си пред целия град, какво остава да агитирам някой да ги купи. – каза той.
- Това няма да го правиш ти. Аз ще се заема.
- Не знаеш как може да се включиш в подобен търг. Няма дори кого да попиташ.
- За добро или лошо – подех – имам солидни връзки в управата на този търг изразяващи се в напълно вредния ми партньор по английски.
- Трябва да говоря с теб. – казах на Тревър веднага щом го зърнах на следващата сутрин. Той току-що бе излизал от Камарото си и сега се шляеше в двора пред училище.
- Наистина ли? – хвърли ми похотлив поглед. – Всичко си има цена. Какво ще кажеш за една целувчица, с която нямаше време да ме дариш преди?
- Как мога да предложа нещо за участие в търга? – попитах, игнорирайки поканата му.
- Какво да не би да си се сдобила с нещо ценно?
- Аз не, но познавам някой, който има.
- Тогава защо този някой не дойде да ме попита?
- Защото аз се правя на негов агент.
- Ако ти ще вземеш 10% от тази работа, аз какво печеля? – застреля ме с една секси многозначителна усмивка.
- Какво ще кажеш за това, че обещавам да се въздържа да не ти премажа крака с моя, както и да не те ритам по пищяла?
- Чудовищно Момиче, никога ли не преставаш да си така мила? Съжалявам, но не мога да съм ти от полза.
Дръпнах чантата му с всички сили:
- Моля те като твой партньор по английски – бъди човечен. Защото мога съвсем случайно да пропусна датата на презентацията и да се насладя на гледката на провала ти от прозореца на класната стая.
Тревър премери последствията от евентуалните си решения и макар и неохотно се съгласи.
- Майка ми е отговорник за търга. Предполагам, че след училище ще мога да те закарам.
- Ще си взема колелото и ще се видим там.
- Наистина ли мислиш, че ще можеш да влезеш в клуба по голф в този вид? Няма да минеш без протекцията ми.
В думите на Тревър имаше смисъл. Посещавала съм тузарския клуб единствено в компанията да баща ми, спортния маниак, и под принудата на носа бял екип за тенис. Там едва ли щяха да оценят безопасните игли и капсите, с които се бях издокарана сега.
- Ще се видим на паркинга пред училище. - съгласих се.
Бе дотолкова озадачен от утвърдителния ми отговор, че побърза да тръгне за часа си почти тичайки.
След часовете намерих Тревър облегнат на капака на Камарото си – а целият отбор по футбол го бе наобиколил все едно току-що е спечелил Световната Купа.
Тревър ми отвори вратата на колата:
- Настанявай се.
Съотборниците му нададоха одобрителен вик:
- Охооо!
Не се страхувах толкова за безопасността, колкото за репутацията си. Никога не се мъкнех с цяла тълпа около себе си и държах да си остане така.
Освен това имах средство за самозащита по-смъртоносно от боздуган в случай, че Тревър решеше да се държи прекалено любвеобилно.
- Беки и Мат също идват. – казах, докато най-сладката двойка в цял Дулсвил се приближаваше към мен.
Почувствах се като победител, но Тревър не се остави да падне по гръб.
- Разбира се. – отвърна сдържано. – Ще бъде двойна среща.
Докато прекрачвах прага на клуба си помислих, че алармата ще се задейства и модната полиция ще дойде да ме арестува. Макар че Беки и Мат бяха точно зад мен, обслужващият персонал реши да настигне именно мен.
- С какво мога да съм ви от полза? –попита ме високият мъж издокаран в зелен работен костюм.
- Аз съм с Тревър. Тревър Мичъл. Той паркира колата.
- Така ли? – попита, оценявайки ме с поглед.
- Знам, че тук има дрескод. Но аз след малко си тръгвам.
Точно тогава спасителят ми в панталони „каки”(* бежови панталони от лен) премина през вратата.
- Здравей, Дейв. – каза Тревър. – Дойдох да видя мама.
- Здравей, Тревър. Как си? Майка ти е в банкетната зала. – за първи път в живота си се радвах да видя Тревър близо до мен.
Тръгнахме надолу по коридора послан с килим в оранжево-кафяви мотиви. Всичко беше болезнено обикновено, зелени стени и безинтересни и не особено ценни хотелски картини.
Госпожа Мичъл наведена се мъчеше да отвори един кашон, докато не долови присъствието на Тревър. Изправи се и направо сияеше, докато не видя и мен, тогава изведнъж отново посърна.
- Да няма някакъв проблем? – това бе първата й реакция.
- Рейвън иска да участва в търга.
- Здравейте, Мат, Беки... Рейвън.
- Здравейте, госпожо Мичъл. – отвърнахме. Госпожа Мичъл бе като учителка, от която учениците биха изпитвали страхопочитание – приятна и мила с онези, които имат отлични оценки и рязка с тези, които нямат.
- Много мило от твоя страна, че помагаш на... – подвоуми се и погледна към мен – приятелите си.
Точно като Тревър и тя бе скептична, че съм в състояние да взема участие в търга, сред каймака на обществото на Дулсвил. Опитваше се с всички сили да прикрие презрението си към мен, но въпреки това мислите й бяха ясни. Тя бе убедена, че не мога да предложа нищо, което би било достойно за нейния търг.
- Не става въпрос за училищен проект, нали? – попита тя. – Това е търг за възрастни, за колекционери. Няма да се занимаваме с papier-mвchй пингвини направени в час по трудово. (*papier-mвchй (фр.) фигурки направени от накъсани парченца хартия, брашно и вода.)
- Не. – казах с най-вежливия си тон. Обикновено бих отвърнала с нещо грубо, но сега съдбата на Александър и Имението бяха заложени на карта. За това реших да й се подмажа така както не бях правила никога.
- В училище имаме занятия за кариерно ориентиране и си помислих, че би било добре да видя една успяла жена в действие. Не само ще резбера как организирате събитие от такъв мащаб, но и механизмите на работа на самия аукцион.
- Е... не знаех, че се интересуваш от това. – каза госпожа Мичъл изведнъж отново мила и развеселена. – Какво смяташ да предложиш на търга?
- Картини.
- От колекцията на баща ти, ли? Някой творец, който познаваме ли е?
Страхувах се да издам, че всъщност са от тийнейджър вампир.
- Не. От изгряващ европейски талант.
- Европеец? – попита госпожа Мичъл, а очите и едва не изскочиха от орбитите. - Би било добре да имаме и някой млад талант на витрината. Но ще се наложи първо аз да им хвърля едно око.
- Може да ги донесем. – съгласих се.
- Добре. Попълни тази молба. И донеси произведенията към средата на седмицата – не по-късно от пет часб.
- Само това? – попита Тревър вместо мен.
- Само това. Ще отделя специално място за теб.
- Благодаря. – казах.
- Защо не останеш още малко мога да ти покажа какво става „зад кулисите” на голямото събитие. Може да помогне за доклада ти. След това мога да те закарам, ако искаш.
- Няма нужда, мамо. – прекъсна я Тревър преди аз да съм успяла. – аз ще я закарам на път за вечерната ми тренировка.
- Е, добре тогава. И помни, всички творби, които ще участват трябва да са тук преди пет.
Александър нямаше да може да занесе картините си преди залез. И как се предполагаше, че ще успея да ги довлача с колелото си? Трябваше ми някой силен и неограничаван от забраната да се показва на слънце.
Надявах се Джеймсън да е направил някакви мускули от... вакуумирането, например.
- Първо ще откарам вас двамата, а после ще закарам и Рейвън. – каза Тревър, докато ускорявахме наизлизане от паркинга на клуба. След този коментар май бих предпочела да остана с майка му и да й позволя да ме закара тя.
- О, няма защо. Аз ще се отбия у Рейвън. – каза Беки.
Изражението на Тревър се преобрази от триумф в досада. Той закара Мат без дори да обели дума, а после продължи да мълчи и в останалата част от пътя. Едвам успяхме да слезем преди той отново да потегли.
- Ще съм ти длъжница доживот, Беки. – казах, когато най-сетне се озовахме в безопасност на тротоара.
За разлика от Беки, аз нямах пикап:
- Къде искаш да си на кормилото или на седалката на колелото?
- Какво ще кажеш просто да изчакаме Мат да дойде и да ме вземе? – предложи тя. – Така ще избегна схващанията.
Седнахме на стъпалата пред прага:
- Мога ли да ти споделя чий картини ще се опитам да продам да търга. – подех аз.
Лицето на Беки светна.
- Чий?
- Но да знаеш, това е наистина огромна тайна.
- При теб има ли въобще друг тип тайни освен „огромни”?
- Не можеш да казваш на никого, дори на Мат.
Тя се подвоуми.
- Въобще ли?
- Не, само до края на търга.
- Определено мисля, че ще успея да се справя.
Тя се приближи към мен.
Казах й с най-тихия глас на света:
- Картините, които ще се продават са на Александър.
- Това е жестоко! – заяви тя. – Но защо да трябва да е тайна?
- Защото не искам никой да разбира, че той е художникът. Боя се, че ако се разчуе, че са на тийнейджър никой няма да склони да ги купи. Особено ако са от тийнейджърът, който живее в Имението.
- Има резон. Но за какво ще похарчите парите?
- Това е дори по-голяма тайна от предишната. Планираме да купим Имението.
Не мина много преди Мат да се появи на алеята ни за паркиране.
- Какво става?
- Нищо, - каза Беки и влезе в колата. – Нищо не става. Няма какво повече да кажа. И за сведение, не бих казала за нищо на света.
Объркан Мат подкара колата, докато Беки зяпаше през прозореца с усмивка на уста.


28. Пред класб

На следващия ден в часа по английски ми се наложи да издържа няколко болезнено скучни презентации. Всички имаха желание да станат – уеб дизайнери, фармацевти и ресторантьори. През цялото време се молех часа да мине и за нас да не остане време, но когато дойде нашия ред оставаха още десет минути. Молбите ми явно се бяха оказали напразни.
- И така какво научихте за себе си? – попита госпожа Нейпър.
Тревър, свикнал с известността, въобще не се притесняваше да е център на внимание. Той направо се изстреля към катедрата на госпожа Нейпър, докато аз вървях между редиците все едно съм поела към гилотината.
- Когато бях в детската градина, – поде Тревър. – аз, като повечето деца, си мечтаех да стана супергерой. - момичетата на първата редица се изкикотиха. Тревър замълча за миг, стрелна ги с леден поглед, а те извърнаха очи. – Разбира се, вече не съм дете, - продължи той. – но все още обичам адреналина, бързината и надпреварата. Това, което си спомних благодарение на доклада бе, че като бях дете не се интересувах от мнението на останалите, не се притеснявах да изказвам гласно идеите си. Мечтите ми нямаха граници. Най-лесно, предвидимо и безопасно би било да последвам стъпките на баща си. Но темата на моето есе е за супергероя - за този, който има смелостта да следва мечтите си. Затова моята цел е... – поде и се обърна към мен. – да стана професионален футболист.
- Кажи ни нещо, което да не знаем. – една от верните последователки на Прада промърмори иззад учебника си.
Речта на Тревър ме бе изненадала. Явно оценката, която му бях дала го бе предизвикала да покаже, че не е шубе, за каквото си мислеше, че го смятам. Почудих се дали, ако не му бях споменала щеше да излезе пред всички и да каже, че иска да стане строителен предприемач като баща си.
Класът го аплодира, а госпожа Нейпър се усмихна, нали все пак й беше любимецът.
- Много интересно и добре издържано, Тревър. – похвали го тя. – И сега да преминем към презентацията на Рейвън, имаме точно време като за нея преди звънецът да бие.
Извърнах поглед и огледах всичките си съученици. Те ме зяпаха все едно бях зрелище от панаир.
- Когато бях малка – подех – исках да стана вампир.
Всички се изкикотиха, а аз свих устни и стиснах юмруци:
- Тишина укротете страстите. – нареди им госпожа Нейпър.
Погледнах към Беки, а тя ми вдигна палци.
- Още оттогава – продължих – отстоявам правото си на собствен стил и живот. Никога не съм се интересувала от това какво носят „всички останали”.
- Това си е доста очевидно. – чух как някой изкоментира.
- Или пък от това какво казват. – продължих – И точно заради това прекарах целия си досегашен живот в изгнание. Само защото избрах да бъда себе си. Затова предполагам, че ще си избера професия, която да подхожда на същността ми – може би ще стана редактор на мое собствено списание за готическа мода. – казах ентусиазирано – Да не забравяме, че като се вглеждаме в бъдещето си избираме не толкова какво искаме да правим, колкото какви искаме да сме. Някои си избират да са честни, други да мамят. Едни са мили, други жестоки. Едни - лоялни, други не. Всяка една професия може да се сведе до тези решения. Мисля, че задачата ни е не само да открием какво искаме да работим, но и как искаме да го правим. Моят избор вече е взет, аз избрах да бъда себе си.
Седях там пред всичките си съученици в очакване на реакцията им. Не последва смях, кикотене или освиркване. Обърнах се и видях госпожа Нейпър и Тревър да стоят слисано.
Тогава звънецът удари.
Облекчена, че задачата ни най-накрая бе приключила, се запътих по следите на Тревър с есето си в ръка. Докато потокът от ученици напускаше стаята, долових разговора на две мажоретки.
- Знам, че казах, че искам да стана модел, но имах предвид, че искам да съм мил модел.
- Е, да. – отвърна фенката на Прада. – А когато стана дизайнер на собствена модна линия, ще дарявам десет процента от печалбата си за благотворителност.
След двете момичета до мен дойде един член на популярна момчешка банда в училище:
- Аз казах, че искам да стана учител, но всъщност още не съм решил какво искам да работя. – сподели ми той. – Благодарение на теб вече не се чувствам виновен, че съм се фокусирал на настоящето и личността си. Вече знам, че останалото ще дойде и от само себе си.
- Сигурна съм, че така ще стане. – насърчих го.
Госпожа Нейпър постави есетата ни в папката си.
- След всички тези години, в които провеждам тази задача, вашите презентации бяха едни от най-изключителните. - каза с радост тя.
Тревър ме обгърна с ръка преди да успея да го разкарам.
- Предполагам, че това означава, че пак ще екип и то много скоро. – каза и тържествуващо изчезна надолу по коридора.
Беки ми донесе раницата:
- Изглежда презентацията ти беше доста по-въздействаща от предвиденото. Може ми трябва да станеш агитатор.
- Ще мога ли да нося кубинки? – попитах.
- Определено ще си единствената. – каза тя и ме повлече навън.

29. Същинското действи

До този момент никога не бях взимала участие в голямото гала събитие известно още под името Ежегоден Търг на Изкуството Дулсвил, може би просто защото нямах и причини да го правя. Но сега макар и доста изненадани родителите ми бяха повече от щастливи, че вместо на гробището щях да прекарам една вечер в клуба по голф. Тате даже ми повери ключовете за SUV-a, тъй като Джеймсън щеше да откара семейство Стърлинг по-късно, на мен се падаше честта да заведа безизвестния и мистериозен художник Александър Стърлинг на празненството.
Паркингът на клуба бе с размерите на гигантски увеселителен парк, разположен на километри (по моя преценка) от самия клуб. Лексусите, Бентлитата и БМВ-тата се тълпяха пред входа. Всеки с „положение” даваше на пиколото да паркира колата му, за да пази скъпоценните си сили за бъбренето край бара.
Паркирах на едно отдалечено място (до клуба ни делеше скромното разстояние от около едно футболно игрище) и се пошегувах, че ще трябва да почакаме да мине някой автобус.
- Трябваше да поръчаме лимузина. - казах на изнервеното си, но все така прекрасно гадже.
Всички тоалети бяха екстравагантни и изпипани до последния детайл. Навсякъде изобилстваше от шапки, шалове и прескъпи окичени с пайети чантички, сякаш за да подчертаят важността на събитието. Местните колекционери се отдаваха на сладки приказки с членовете на клуба.
Всички тузари на града присъстваха, в това число кмета, г-н и г-жа Мичъл и г-н Баркли. Снобите се перчеха високомерно наоколо сякаш са собственици не на друго, а на палати. Всеки с „положение” присъстваше. Шушукането наоколо издаваше, че всичко на търга било то картини, скулптури или бижута ще бъде продадено. Тъй като Дулсвил принципно е скучен (никога нищо не се случва), а тук присъстваха хора от други градове, това бе достатъчно, за да се нарече събитието от първостепенна важност.
Табели указваха пътя за банкетната зала (същата, в която бях посетила с Тревър). На самия му край бе разположена масата за продажба на билети. На опашката пред нас седяха няколко накипрени със „Sunday best”(*модна марка) госпожи. Когато дойде нашия ред продавачката ни хвърли смаян поглед, заради странния ни подбор на облекло. Дреме ми. Направих се, че не съм забелязала реакцията й, точно както правеше и г-жа Стърлинг. Александър се бе приготвил да плати, но аз настоях:
- Трябва да пестиш колкото можеш повече. - казах му.
Наоколо самохвалството буквално се носеше по въздуха. Стари и нови богаташи отъркваха опит с други неподправени златотърсачи. Е, събитието не беше ранга на Сотбис*, но не беше за изпускане. (* аукционна къща създадена в Лондон през 1744 и в последствие станала нарицателно за думата „търг”.)
Втренчени неодобрителни погледи се сипеха отвсякъде около нас, а аз едва издържах на нетърпението да видя реакцията им щом г-жа Стърлинг пристигне с чадъра си.
Барът беше изпълнен с клюки, цигарен дим и питиета. Аз умирах от желание да си взема колб от някъде, но нямах и на идея какъв е етикетът. Трябваше ли да я платя? Ами бакшишът? Накрая се отказах и реших да изчакам, докато нашите се появят.
Банкетните маси бяха претрупани с курабийки и торти, до които успях да се добера, отмъквайки няколко, но по някаква причина Александър се въздържа.
Бе нервен както бях аз при първата си вечеря с родителите му. Той бе свикнал с уединението, с това да е само с нас, с мен и Джеймсън. А сега се намираше в самия център на най-отбраното общество на Дулсвил. И този път хората бяха само една малка част от проблема; това което го притесняваше още повече бе, че картините му ще се продават пред очите на целия град.
В най-далечната част на банкетната зала бе разположена маса за предметите на наддаването; имаше и глезотии от рода на спа процедури, ваучери за ресторанти и отстъпки за Армстронг Травъл.
С всяка крачка, която изминавахме в стаята за наддавания, нетърпението в душата ми ескалираше. Това събитие можеше да изпрати Александър право в Румъния, а мен в стаята ми безутешна поне за следващите десет години.
Залата за наддавания бе точно като тези, които бях виждала по филмите. Редици от сгъваеми столове наподобяващи пейките в църквите, разположени с лице към подиум и триножник. Опитахме се да се вмъкнем незабелязано, но това си бе мисия невъзможна. Настанихме се на местата зад двама от по-високите членове на клуба.
Подготвих се да сритам всеки, който се осмелеше да се подиграва на творбите на гаджето ми.
За Александър това бе важна вечер. Той не беше свикнал да е сред такава тълпа, въртеше се на стола като на тръни, докато аз се опитвах да го успокоя като нежно потривах ръката му.
- Ако ти е неловко можем да си тръгнем. - предложих му. - Не е нужно да стоим.
- Не. Аз няма да си тръгна. - отвърна Александър. - Нито пък ти. Ще останем до края.
Съпътстван от фанфари елитът на Дулсвил започна да се изсипва в залата за наддаване. И макар че единствената кралска особа тук бе Александър, всички влизаха сякаш очакваха някой да произнесе имената им, все едно са крале и кралици.
Джеймсън се появи под ръка с гаджето си, Руби Уайт, и Джанис Армстронг - нейна бизнес партньорка и моя шефка от времето, когато работех в Армстронг Травъл.
Г-н Мичъл, същинска по-възрастна версия на Тревър – руса косица, наклепана с гел и панталони „каки”, още с пристигането си се присъедини към цяла група с милионери, настанявайки се на първата редица. След няколко минути пристигна и г-н Баркли, който се настани няколко реда по-назад.
С всеки следващ новодошъл ръцете ми се потяха все повече, а пулсът ми се покачваше.
Когато родителите ми най-накрая се появиха, решиха да се отдадат на задачата да поздравят всички, които познават.
По някое време мама явно ни забеляза и с тате се приближиха към нас.
- Чудесно е, че и вие сте тук. – каза тате, докато се ръкуваше с Александър.
- Може би догодина ще трябва да се пробваш да предложиш някоя от картините си на търга, Александър. - каза му мама.
- Сара, по-добре е да си намерим места преди залата да се е напълнила съвсем. - предложи й тате. „Успех” - ни пожелаха те и си намериха две места в средата на залата.
Долових внезапната суматоха и извърнатите към коридора погледи на посетителите.
И тогава г-н и г-жа Стърлинг прекрачиха прага на помещението. Тя, облечена в прилепнала по тялото мини рокля и нечовешки високи токчета, бе отворила чадър с червени и черни краски. И той, придружаващ я, натъкмен с костюм, крещяща зелена вратовръзка, късо наметало и бастун с дръжка на череп.
Широка усмивка се разля по лицето ми.
Някои от жените бяха намерили друго предназначение на палките за наддавания и си вееха с тях. Никой не говореше със семейство Стърлинг, но всички ги обсъждаха. Шушукането се носеше отвсякъде, а клюкарите бяха просто на седмото небе.
Членовете на клуба бяха заинтригувани от съгражданите си – кой с кого е пристигнал, с какво е бил облечен – и точно толкова любопитни по отношение на консервативния избор на облекло на непознатите. И все пак семейство Стърлинг определено бяха засенчили всички.
Родителите ми и г-н Баркли единствени ги поздравиха.
Вдигнах ръка, за да ги повикам да седнат при нас, но Александър я улови на мига.
- Искам да сме само двамата.
Г-н и г-жа Стърлинг си избраха местата до Джеймсън и компания.
Г-жа Мичъл застана на подиума.
- Добре дошли на ежегодния търг. След секунда ще извикам нашия аукционер. Днес ще ви представим изкуството в разнообразните му форми - керамика, картини, скулптури и дърворезба. Благодаря на всички ви, че сте тук тази вечер. Пожелавам ви късмет и успех в наддаването.
Аукционерът, възрастен джентълмен облечен в костюм, пристъпи на подиума. Един доброволец постави на масата ваза от продухано стъкло инкрустирана с искрящи скъпоценни камъни. На видео екран зад нея се виждаше увеличеният й образ.
От нерви се бях преместила на крайчеца на сгъваемия си стол.
Г-жа Мичъл прочете кратко описание на вазата.
- Наддаването започва от петстотин долара.
- Петстотин долара. Това са много кинти! - прошепнах аз.
- Шшшт.
- Каквото и да правиш не си вдигай ръката. - подразних го аз. - Без значение колко много искаш да ми я купиш.
Александър не се засмя.
- Аз не оцених творбите си толкова високо. А може би трябваше.
- Картините ти са много по-ценни от тази глупава ваза.
Палките започнаха да се вдигат и цената стремително се покачи. За секунди вазата беше продадена за повече от хиляда долара.
- Иска ми се да имах нещо шикозно, което на продам. - споделих аз, докато си представях доларови банкноти. - Можеше да спечеля милиони.
Въпреки че не наддавах бях завладяна от всеобщата лудост. Сега разбирах защо дулсвилци чакаха с такова нетърпение цяла година за това събитие. Това бе като бинго за милионери, всички наоколо седяха на ръба на столовете си в очакване на голямата печалба и изпълнени с надежди новата им придобивка да им донесе бъдещи милиони – макар че повечето и без това имаха вече достатъчно.
Донесоха една покрита картина и я поставиха на статива. Когато отметнаха покривалото се чуха възклицания и шушукане. Бе пейзаж на клуба по голф, автор: Александър. Бях адски горда, че най-сетне творбите му щяха да се видят от широката аудитория. Макар и никой друг не знаеше кой всъщност е художникът.
- Това е картина от изгряващ европейски художник. – каза г-жа Мичъл. – Имаме доста оскъдна информация за самия творец, но както виждате работите му говорят сами за себе си. Това е единствена по рода си оригинална творба. Авторът отбелязва: „Вдъхновението ме споходи, когато отворих очите си за красотата струяща в този град.”
Шушукането първо се засили, а после притихна, все едно бяха застанали пред музеен експонат.
- Наддаването започва от петстотин долара. – поде аукционерът.
- Петстотин? – чух как някой пред нас възкликна.
- Не мога да повярвам, че преживяваме това. Всичко се сгромолясва пред очите ни. Ще трябва да си дам последно сбогом с теб и с Имението. – прошепна ми на ухо Александър.
- Петстотин, че това си е жива кражба. – продължи същият човек. – Вдигам на седемстотин.
Обърнах се към Александър стъписана.
- Осемстотин. – каза друг вдигнал палката си.
- Деветстотин. – сдържано извика трети.
- Някой каза ли деветстотин и петдесет? – попита аукционерът.
- Хиляда. - бе първият отговор.
- Хиляда и сто? Чух ли някой да казва хиляда и сто?
Друга наддаваща вдигна палката си и каза:
- Хиляда и петстотин...
Палките продължиха да се вдигат, докато сумата не се покачи на две хиляди долара.
- Продадено за две хиляди. – съобщи аукционерът и удари с чукчето си.
Сграбчих гаджето си и го прегърнах с все сила. Макар да знаех, че изкуството на Александър е безценно, бях горда, че картините му завоюваха такава висока цена. Единствените пари от продажба (които бях печелила до сега) се равняваха на три долара спечелени от щанд за какао през разгара на лятото. И баща ми бе този, които плати за него.
Хората не можаха да сдържат коментарите си и зашушукаха по адрес на картината.
Новият й собственик бе собственикът на клуба по голф.
- Ще я закача тук, така че всеки да може да я вижда. – каза гордо той.
Не бях толкова слисана заради факта, че творбата на Александър се бе продала за толкова много пари, колкото за това, че щеше да седи на стената на крайно консервативния клуб за голф – Дулсвил.
Следващият предмет на търга бе някакво бижу. През цялото време се въртях на стола в очакване следваща творба на Александър да се появи на наддаването.
След като едно бродирано одеалце и една шест метрова скулптора на майка и дете намериха своите собственици на триножникът се изнесе следваща картина на Александър. След като отметнаха покривалото й под него се показа образа на Мейн Стрийт.
- Още една прекрасна творба улавяща удивителния чар на нашия град. – каза г-жа Мичъл.
Картината изобразяваше магазините на площада. Пекарната на Шърли. Фонтана. Деца похапващи сладолед. Докато я изучавах все едно се пренесох там, на площада, близо до съгражданите си.
- Очарователно. – изкоментира една двойка пред нас.
- Първоначална цена хиляда долара.
Няколко палки се вдигнаха на момента.
- Хиляда и петстотин. – извика аукционерът.
Още няколко палки се вдигнаха едновременно.
Войната за наддаване ескалираше, докато най-накрая не закова на четири хиляди долара.
Стисках ръката на Александър така силно, че за момент си помислих, че ще я прекърша.
Бързо прехвърлих в главата си броят картини, които Александър бе направил.
Тълпата простена щом видя, че следващият предмет на наддаването е стенопис от мозайка.
Но когато донесоха поредната покрита картина направо полудяха. Знаеха, че европейски художник е правел картини на града и направо щяха да се разтопят от удоволствие; войната с палки на „чистокръвните” започна наново.
Този път бе нарисувана фасадата на ресторанта „При Хатси”, толкова реалистично, че почти дочувах музиката от петдесетте, а ароматът на пържени картофки се разнесе навсякъде.
- Начална цена хиляда и петстотин долара.
- Вдигам на две хиляди. – каза г-н Баркли.
- Две и петстотин. - извика друг.
- Три хиляди. – каза трети.
- Някой каза ли три хиляди и петстотин?
Г-н Баркли задържа палката си във въздуха.
- Някой да каза четири хиляди?
Друга палка се вдигна.
- Някой четири хиляди и петстотин?
Г-н Баркли вдигна палка.
- Пет хиляди. – изтърси ненадейно Руби Уайт.
- Пет хиляди веднъж, два пъти... Продадено за пет хиляди долара.
Ухилих се като ряпа, но двойката пред нас понечи да се обърне, а аз опитах да запазя хладнокръвие.
Когато поредната картина бе поставена на триножника тълпата отново обезумя. Направо точеха лиги да се доберат до една от оригиналните картини на този нов, но умел художник.
След като покривалото се свали под него се показа натюрморт, очевидно от друг автор. Госпожа Мичъл продължи с представянето на твореца, но наддаването нито започна, нито достигна висока сума.
Тълпата продължаваше да чака нетърпеливо представянето на следващата картина.
И когато тя се оказа на европейския художник, публиката избухна в аплодисменти.
След като се запознах с картините една по една всичко ми се изясни – гробището погалено от меките лъчи на лунната светлина; разпределителната гара, с избледнелите си товарни вагони и попарена от слънцето жълтеникава трева; входа на гимназията, до който гордо се вееше американския флаг; люлките в Парка Евънс сгушени под небосвода; лятното кино, на което се прожектираше стар филм - макар че Александър бе посещавал тези места само вечер, той бе видял Дулсвил в ярки цветове и живи краски, за разлика от мен, която вечно забелязваше мрака и неприветността му. Местата, които бяхме посетили заедно. Сърцето ми се разтопи щом осъзнах колко щастлив e в действителност Александър тук и колко ярко е впечатлението му от съвместните ни изживявания.
Дойде ред и на последната творба на Александър, но тази бе различна от останалите. На тази картина бях аз.
Посетителите простенаха.
- Това не е от европейския художник. – казаха повечето от тях.
- Това не може да е негово дело.
- Наддаването започва от хиляда долара.
Никой не вдигна палката си.
Бързо на ум направих сметка на парите, които до момента бяхме спечелили от картините на Александър.
Забелязах, че баща ми се оглежда. Там бе изложена картина на дъщеря му, а не се намираше човек, който да поиска да я купи.
- Някой каза ли хиляда долара?
- Аз предлагам хиляда. – каза тате и вдигна палката си гордо.
Тогава и Джеймсън се включи в играта.
- Хиляда и петстотин. – извика той.
- Две хиляди. – каза тате.
- Някой каза ли две хиляди и петстотин? – каза аукционерът. Огледах се плахо наоколо. Никой не бе вдигнал палката си. – Две хиляди първи път, две хиляди втори път...
Сърцето ми потъна в земята. Бяхме спечелили много пари, но не достатъчно, че да си позволим да купим имение.
- Толкова сме близо. – казах на Александър. – Някой каза ли две хиляди и петстотин? – извиках.
Александър сграбчи ръката ми.
- Трябва някак да стимулираме наддаването. – прошепнах му.
- Две хиляди и петстотин. - Джеймсън вдигна палката си.
- Две хиляди и петстотин. Първи път, втори път...
- Три хиляди долара. – обади се непознат глас от дъното на залата.
- Някой каза ли три хиляди и петстотин? – попита аукционерът и удари с чукчето. – Тогава: продадено за три хиляди.
С Александър скочихме и се запрегръщахме. Бяхме така щастливи, че не ни интересуваше кой ни зяпа. Бях развълнувана и по още една причина, глождеше ме кой ли е мистериозният човек, който наддаде за последно.
- Сега имаме достатъчно пари, за да направим предложение на г-н Баркли преди г-н Мичъл да го е сторил.
Няколко доброволци изнесоха още веднъж предметите на търга, за да могат да бъдат разгледани от всеки, който иска да разбере какво е спечелил или загубил.
Г-н Стърлинг, сложил очилата за четене, изучаваше дребния подпис на изгряващия талант, чийто творби се бяха продали така бързо.
След като явно свърши се обърна към нас.
Посетителите се бяха отдали на разговори и дискусии за протеклия търг. Но аз исках да разговарям само с един човек: г-н Баркли. Запромъквах се между тълпата, докато не го забелязах.
След кратък диалог с него, се затичах към Александър, който ме чакаше в кухнята.
- Ето – казах и му показах визитката на Баркли. – Имате среща утре от осем вечерта.
Помотахме се из помещението за няколко минути и дочухме приповдигнатите разговори на тълпата.
- Чух, че художникът е тук. – долових да казва един от редовните посетители.
- Наистина ли? – попита друг. – Бих се радвал да се запозная с него.
- Присъствал е през цялото време. – каза една жена.
- Но кой е бил? – попита мъж.
- Онзи с каубойската шапка ли? - поинтересува се друг.
- Не, сигурно е бил онзи с дългата прошарена коса. – каза жената.
- Мисля, че е редно да се представиш на почитателите си. – казах аз.
- Не мисля, че моментът е подходящ. – каза, неспокоен и пребледнял като платно, Александър.
Достатъчно му се бе струпало за една нощ. Въпреки че направо сияеше от внезапния прилив на внимание, бе твърде скромен, за да се отдаде на известността.
Насочихме се бързо към кухнята, а от там към изхода на клуба, точно в противоположната посока, от която излизаха всички останали. Притеснявахме се, че някой може да разбере, че художникът в действителност е Александър и да си поиска парите обратно. Тъкмо минавахме през тесния заден изход, когато тънък дървен прът препречи пътя ни.
Замръзнахме на място.
Господин Стърлинг се изпречи пред нас.
Не знаехме как да реагираме.
- Притежаваш таланта на баба си. - каза той с отчетлив румънски акцент.
- Това е просто хоби. - каза Александър.
- Мисля, че току-що доказа на мен – а и на себе си – че е повече от това. През цялото време съм разполагал с изгряващия талант, от който така имах нужда, само че до този момент не го бях съзнавал.


30. Купувачът

Госпожа Нейпър ни връчи оценките от есетата за кариерно развитие. Мат и Тревър, заедно с останалия футболен отбор, бяха на съвещание за повдигане на духа, така че днес определено нямаше да имам щастието да видя врага си. За жалост, това бе единственото, което правеше училищния ден що-годе поносим.
- Надявам се да покажете оценките на родителите си. – каза ни госпожа Нейпър.
- 100% ще го направя. – каза Беки развълнувано. – Все пак имаме шестици.
- Каква изненада. – казах.
- А вие колко имате? – попита Беки.
Отворих папката с етикет „Тревър, гимназия Дулсвил” и видях алено червената шестица изписана точно до името му. „Е, Тревър има шестица, разбира се”. С идеята да събера сили, за да я отворя си представих моята папка като корица на готическо списание осеяна със заглавия скалъпени от изрезки, готически модели и реклами. Накрая събрах смелост и я отворих с надеждата да ми се е паднала хубава цифра. „И аз също.”
След училище прекосих с колелото отвъд Оукли Уудс.
Госпожа Мичъл ми отвори вратата.
- Здравей, Рейвън.
- Здравейте, госпожо Мичъл. Дали...
- Ама че изненада, европейският художник да се окаже Александър.
Затаих дъх. Може би си мислеше, че сме я направили за смях на аукциона. Само чаках да се преобрази в Злата вещица от Запада и да ми посочи метлата.
- Трябва да призная, че приятеля ти е изключително талантлив. Каква прекрасна изненада е, че творец от неговото равнище е живял тук, сред нас. Колко е жалко, че трябва да се премести. И все пак бих се радвала негови работи да участват в търга и догодина.
- Ъ-ъ-ъ...благодаря, госпожо Мичъл, - казах с облекчение – Дали Тревър си е в къщи? Нося му оценката от задачата по английски.
- Влез Тревър е горе.
Бързо се изкачих нагоре по главното стълбище и открих вратата за стаята на му леко открехната.
Почуках:
- Ехо, Футболистчето?
Не последва отговор.
Можех на почакам в коридора, но къде щеше да отиде забавлението?!
Стаята на Тревър все още си беше олтар на самия него. Разгледах наградите, купите и окачените му в рамки фланелки.
Тогава забелязах нещо забутано в ъгъла. Бе голямо и покрито, с формата на огледало.
Промъкнах се внимателно до него и отметнах малко от покривалото, така че да мога да надзърна.
Оказах се зазяпана в собствения си лик – това бе последната картина на Александър продадена на аукциона. Бях направо шокирана.
Щом чух, че вратата изскърца, побързах да се отдалеча от картината.
- Какво търсиш тук? – попита Тревър.
- Ъ-ъ-ъ… исках да ти кажа, че имаш шестица.
- Е, и?
- Еми, помислих си, че искаш да знаеш.
- Колко си мислеше, че ще имаме? Или може би не си свикнала с добрите оценки?
Бях изпълнила дълга си и нямах повече какво да кажа. За това се отправих към вратата, но той ми препречи пътя.
Бях сама в стаята на Тревър – доста опасно място.
- Да направя нещо за теб? – попита.
Прииска ми се да кажа: „Върни картината обратно”, но усетих, че Тревър иска да си открадне целувка – съкровище далеч по-ценно от шестицата, която бе получил.
Никога нямаше да се оставя да се поддам на това. Дори да не се срещах с Александър пак между нас с Тревър нямаше да излезе нищо стойностно и специално.
Не споменах, че съм видяла картината, може би защото бях прекалено трогната пък и леко притеснена, че той е похарчил парите си за картина на мен. Беше доста иронично, че Тревър ни бе помогнал да спечелим достатъчно пари, за да си върнем имението и да опропастим плановете на баща му за сделка.
Щеше да бъде страхотно да мога да му го натрия в лицето. Но като знаех какво би коствало това на собствения ми баща, не посмях.
За това му предложих ръкостискане. Това поне беше безопасно.
Но той задържа ръката ми без изгледи да я пусне.
Златистата му коса подчертаваше перфектно златистия му загар. Знаех, че иска да ме целуне – не бях сигурна за причината: любов, нагон или просто защото аз бях единственото момиче в стаята му за момента.
- Знам, че има част от теб, която се чуди какво би било... – каза Тревър.
- Знам какво е, - казах – мажоретките са го написали по стените на тоалетните.
Откъснах ръката си от неговата и побързах да напусна стаята преди той да се е опитал да присвои някоя друга част от мен.

31. Щастливата развръзка





- Здравейте, госпожице Рейвън. – каза Джеймсън, докато преминаваx през прага на Имението. – Александър ще слезе след миг.
Зачаках в гостната.
- Здравей, Рейвън. – каза госпожа Стърлинг, влизайки в стаята. – Хареса ли ти търга? По мое мнение беше зашеметяващ.
- Да, толкова се гордея с Александър.
- Винаги съм знаела, че Александър е даровит, но сега и Константин го знае. – каза ми тя с намигване.
- Току-що проведох телефонен разговор с господин Баркли. – каза господин Стърлинг, докато и той влизаше в гостната. – Той ми съобщи, че някой ни е направил предложение и ще дойде, за да направи оглед на Имението.
- И кога ще дойдат на оглед? – попита госпожа Стърлинг. – Сега си имаме гости. – каза тя, намеквайки за мен.
- Каза ми, че вече е трябвало да са тук.
- Мразя закъсненията. – каза госпожа Стърлинг. – Признак на лошо възпитание са.
Александър прекрачи прага на гостната.
- Добър знак е, че потенциален купувач ще идва на оглед. Ще имаме възможност най-накрая да продадем Имението и да се върнем... Къде ли се губи този човек? - каза бащата на Александър развълнувано.
- Тук е. – каза Александър.
- Къде, в коридора ли е?
- Не е в коридора, той е тук точно пред теб.
- Не разбирам.
- Аз искам да купя Имението.
- Ти?
Господин и госпожа Стърлинг се смутиха.
- През цялото време се опитвах да ти кажа, - поде Александър. – Това е моят дом. Тази къща, този град, заедно с това момиче. – усмихвайки се на мен.
Бях много горда, че Александър доби смелостта да поеме живота си в свой ръце, но и знаех, че това ще доведе до големи проблеми с родителите му. Бях готова за крясъците им и за това да ме изхвърлят като мръсно коте.
- Може би е редно да си вървя… - казах.
- Не, остани. Трябва да чуеш това, което предстои. – каза Александър и се обърна към родителите си.
- Нима не виждате? Успях (вярно по свой собствен начин) откакто се преместих тук. И всичко това стана реалност, само защото срещнах момичето на мечтите си – Рейвън.
Родителите му ми хвърлиха поглед, а аз усетих как напрежението стремително се покачва.
- Заради Джагър се наложи да напускам Румъния не един път. И сега щом помогнах на семейство Максуел, пак трябва да напускам, само че този град. Не никъде не тръгвам.
- И как планираш да си позволиш да купиш Имението? – попита господин Стърлинг, все още шокиран.
- Планирам да използвам парите спечелени от търга като начален депозит. А после щом навърша осемнадесет ще изплатя ипотеката с наследството от баба.
- Тези пари са за бъдещето ти. – каза майка му. – Баба ти ги е завещала с цел.
- Но това е моето бъдеще, мамо. Баба щеше да пожелае да стане така. Както и аз. Имението може би не значи много за вас, но за мен то е всичко.
- Не те разбирам, - каза майка му. - Аз просто искам да живееш близо до нас.
- Знам това, мамо, - каза той и пое ръцете й в своите. – Но аз съм почти на осемнайсет. Мога да напусна, да се запиша на колеж, да ходя на вечерно училище. Или вместо това, да съм тук – да рисувам, да съм до Рейвън.
Господин Стърлинг заснова из стаята отмятайки косата от намръщеното си чело.
- Преживяваме абсолютен шок, моля те разбери ни, Александър. До сега не осъзнавах колко си пораснал. Приличаш толкова на баба си. И двамата приличате на нея...
С Александър усетихме леката мъждукаща искрица на надеждата.
- Когато осъзнах кой е творецът, който стои зад авторството на тези картини осъзнах, че тук е твоят дом. Но... – замисли се. – Невъзможно е да купиш Имението.
- Напротив! – заяви Александър неотстъпчиво.
- Не, синко, днес го свалям от продажба. То е твое по право. Няма сила на света, според която трябва да плащаш за него.
- Но аз искам...
- Знам. И точно за това не трябва. Ти се грижиш за прекалено много неща. Няма да ти позволя да откупиш тази къща от мен. Ще инвестираме парите, които спечели. Майка ми навярно ни наблюдава сега. И знам, че се усмихва благо на теб, докато на мен се мръщи. Направих голяма грешка още когато търсих за други художници, докато ти си бил този, който заслужва да е на витрината. Собствения ми син. Джеймсън, би ли се обадил на господин Баркли.
- Съжалявам, мамо...
Тя сложи пръст на устните си:
- Ти си точно такъв какъвто исках да станеш – само дето стана доста по-скоро отколкото бях готова.
- Трябва да ви призная, че не спя особено добре след като предложих къщата за продан. – добави господин Стърлинг.
Джеймсън влезе в гостната.
Джеймсън има промяна в плана. Имението остава на Александър по право. С госпожа Стърлинг се завръщаме в Румъния, но Александър остава тук. Ще разбера, ако и ти искаш да се прибереш и ще се помъча да намеря друг иконом за Александър.


32. У дома



Джеймсън си пое дълбоко дъх, изпъчвайки се:
- Сър, ако не възразявате, и аз си имам причини да остана в града. – призна Джеймсън. – Александър не е единственият, който откри тук своята сродна душа.
Джеймсън натикваше багажа на семейство Стърлинг в багажника на Мерцедеса. А аз бях гушнала превъзбудения Александър през кръста. Не бях в състояние да го успокоя.
Лек дъждец ръмеше, с изминаващите минути той неусетно се превърна в порой, но с Александър не помръднахме.
Господин и госпожа Стърлинг заслизаха по стъпалата на прага.
- Беше удоволствие да се запознаем, Рейвън. Надявам се да се видим отново скоро. – каза госпожа Стърлинг и ми подаде ръка. – Добре дошла в семейството.
Вместо да поема ръката й, аз се спуснах и я прегърнах силно. Бе все едно да нарушиш всичките правила и етикет и да се спуснеш да прегръщаш английската кралица, но в този момент не ми пукаше. Тази жена означаваше всичко за мен.
- Александър, скъпи, знаеш, че те обичам. – каза тя с осезаемо усилие на лиричния си глас. Опитваше се да прикрие емоциите. За довиждане просто го целуна по двете страни.
Тя ни обърна гръб, докато господин Стърлинг ми подаде ръка.
- Беше ми приятно да се запознаем, Рейвън. Всички сме радостни от факта. – той ме целуна учтиво и по двете бузи.
- Вече няма да сме такива аутсайдери. – каза той на Александър. – И ще чакам следващата серия от произведенията ти.
Очите на Александър светеха, докато се ръкуваше с баща си.
- Благодаря, тате. – каза той.
И двамата се учудиха от внезапната проява на привързаност.
- Е, време е да тръгваме. – каза сетне баща му. Но, под дъжда ми направи впечатление, че нещо от багажа на госпожа Стърлинг липсва.
- Къде ви е слънчобрана? – попитах.
- На кого му е притрябвал чадър по време на дъжд? – каза и се шмугна в колата.
Ние продължихме да стоим, докато колата бавно се губеше от поглед по алеята за паркиране на Имението, през портата, на улицата. Госпожа Стърлинг не погледна назад. Може би бе почувствала, че ако го направи никога няма да може да си тръгне.
Аз усетих тъга, не само заради Александър, но и заради мен.
Сълзите се стичаха от очите ми и единственото, което ми оставаше е да се цупя.
- Защо плачеш? Мислех, че си щастлива. – каза Александър, докато бършеше сълзите от лицето ми.
- Аз си мислех, че и ти ще си. – казах. – Александър, аз не исках ти да се местиш, но не съм искала и те да го правят.
Той ми даде най-нежната целувка под дъжда, а когато колата съвсем се изгуби ме обви с ръка около кръста и ме поведе към втория ни дом – Имението Стърлинг, Бенсън Хил.




КРАЙ.